Хуманизмът, просвещението и свободата трябва да бъдат отстоявани ден след ден

Интервю на Иван Сухиванов с д-р Мартина Балева

ЛВ, бр.27, 15-21.09.2010

Д-р Мартина Балева е изкуствовед и по настоящем научен сьтрудник в интердисциплинарната работна група “Култура на образите” в Академията на науките на Берлин и Бранденбург, както и в проекта “Култура на паметта” на Хуманитарния центьр за история и култура на Средноизточна Европа в Лайпциг. През 2010 г. защитава дисертация на тема “Изкуство и национализъм на Балканите през 19 век. Примерьт Бьлгария”, в която изследва ролята на изобразителното изкуство и медиалните механизми при конструирането на балканските нации и особено на бьлгарската нация. Книгата предстои да бьде издадена на немски език. Поместваме настоящето интервюс условна силуетна снимка – причината за което е обявената от телевизия „Скат” награда за снимка или данни за адреса на д-р Балева – и свързаните с това опасения за сигурността й.

Има ли според вас забранени зони за изследователите на историята и с каква цел се парцелира миналото?

Забранени зони за науката не може и не бива да има независимо от областта и характера на научноизследователската работа, стига тя да отговаря на принципите на съвестната научна практика. В последните години във водещите държави в областта на генните технологии например се води оживена дискусия не само на научно, но и на политическо ниво за морално-етическите основания и граници на изучаването на стволовите клетки и особено на работата с човешки ембрионални стволови клетки. В Германия този вид научна дейност е строго регламентиран чрез специален закон, който забранява произвеждането, клонирането и разрушението на човешки ембрионални клетки, докато в САЩ например правителството щедро поощрява тази научна област с голям бюджет. Различният подход и отношение към дадена област или проблем в науката, както показва примерът с генните изследвания се дължи до голяма степен на културно-историческото развитие на дадена държава. За разлика от САЩ или Швейцария дискусията в Германия е обусловена до голяма степен от историческото наследство на Втората световна война и Холокоста, между другото теми, които започват да се изследват интензивно от германските историци едва след 1968 година, когато наследниците на т. нар. генерация на “извършителите” не само в хуманитарните науки, а и в изобразителното изкуство и литературата се еманципират от родителите си и започват да търсят причините за тази най-голяма катастрофа в човешката история. Т. е. миналото не винаги се “парцелира” с идеологическа или някаква друга цел. По-скоро интересът към даден исторически период е въпрос на поколение. От друга страна обаче не може и не бива да се омаловажава фактът на идеологизиране и политизиране на науката въобще и на историята в частност. Примерът с изследването ми за Батак, което беше от чисто изкуствоведски характер, но бе използвано умело за политически цели (изборите за депутати в ЕП), и то от най-високо място, говори сам за себе си. Това което обаче нито далновидни политици като дьржавният глава Георги Първанов, нито неговият съветник, историк и днешен министър Божидар Димитров не можаха да предвидят, е взривоопасният потенциал на коктейла, който забъркаха заедно с водещите медии в България и който придоби много бързо фундаменталистки характер с помощта на Волен Сидеров и “Атака”. Действително с тази си предизборна кампания политическите актьори постигнаха двоен резултат – от една страна настаниха хората си на евродепутатските кресла, а от друга страна успяха да повлияят не само на широката общественост, но и на професионалните среди, така че се стигна до там БАН и Етнографският музей да откажат конференцията и изложбата за Батак. В този смисъл темата се оказа до някаква степен “забранена”, но фактът, че публикувахме каталога към несъстоялата се изложба и конференция, и то в българско издателство, е красноречив по въпроса за забранените зони на българската история.

Съществува ли “морално” оправдание за ксенофобията и реваншизмът?

Не – е краткият отговор на въпроса Ви.

Опасен ли е политическият популизъм за гражданското общество и най-вече в неговите “родолюбиви” въплъщения?

Както вече по-горе казах, считам сместа от политика, популизъм и родолюбие не само за опасна, а за взривоопасна. Този вид опасност опитах не само на собствения си гръб, тя засегна и моите близки и колеги дори в Германия. Когато през пролетта на 2007 г. екип на телевизия Скат нахлу с включена камера на работното място на колегата ми Улф Брунбауер в Свободния Университет в Берлин – един от най-реномираните специалисти по източноевропейска история и понастоящем професор в Регенсбург, както и при професорите ми по изкуствознание Вернер Буш и по история Холм Зундхаузен, а после и в Германския исторически музей при известния куратор д-р Моника Флаке, това беше само началото на една изключително обезпокояваща кампания. Публичният призив на „Атака”: “Балева на дръвника, швабата-юдеин на кол” беше оприличен от журналист на в. Франкфуртер Рундшау на фатвите, познати ни от ислямскo-фундаменталистки държави, а обявената от телевизия Скат награда за моя актуална снимка и адрес бе коментирана от реномирания Зюддойче Цайтунг в статията “Варварите от Батак”, че “трябва да се запитаме дали една страна, в която се дава премия за главите на учени всъщност не е по-близо до Средновековието, отколкото до ЕС”. Разбира се тук става въпрос за единичен случай, а и хората на „Атака” получиха забрана за достъп на територията на Свободния Университет, а аз – полицейска охрана. Ако обществеността обаче продължава така безкритично да се отнася към политическия театър на популисти като Сидеров и да консумира манипулиращи медии като телевизия “Скат”, то рано или късно националистически мотивираните атаки ще се обърнат срещу самата нея, притисната от заплахи и атмосфера на страх.

Част от “водещите” родни историци се оказа вербувана в ДС – как тогава да приемаме коментара от тях за травматичните спомени на нацията /като Батак например/?

Не бих смесвала двете неща. Не мисля, че да си бил вербуван от ДС определя степента на професионализъм или обективност, т. е. дали си добър или по-малко добър в своята област. Художникът Недко Солаков например също е поддържал връзки с ДС, което обаче не му пречи да е сериозен и изключително успешен в своята област, а и самият той тематизира тази част от биографията си в едно от ключовите си произведения „Строго секретно“. Колкото до коментарите на водещите историци в България и в частност на Божидар Димитров за паметните места на българската нация, то те не могат да бъдат взети на сериозно – поне в професионалните среди. Безкритичното преповтаряне на наизустени от учебните помагала по история уроци и фрази – и то от времето на комунизма – за събития от българската история не може да бъде стабилна основа за някакъв научен спор. То по-скоро е показателно за степента на развитие на някакво свободно мислене в България и то цели 20 години след края на комунистическия режим. Преди началото на “предизборната” му кампания на гърба на един всъщност скромен научен проект, не бях и чувала за историк на име Божидар Димитров. Името му не се среща в нито един сериозен научен форум, било то списание, сборник или монография по въпросите на българската история. Едва в хода на истеричната медийна кампания за “защита” на Батак узнах за този тъй популярен в България историк, чийто коментари обаче не се уповаваха на принципа на научната дискусия, а се ограничаваха до клевети, обиди и заплахи да ме даде под съд за отричане на българския “Холокост”. Самият дискурс, а от там и така създаденото обществено мнение за “отричането” показа, че нито Божидар Димитров, нито голямата част от политиците и медиите си бяха направили труда да прочетат статията ми, в която по никакъв начин не поставям под съмнение събитията в Батак. И въпреки, че се изписа и изговори толкова много по въпроса, който повдигнах в статията си за в. “Култура”, единствено Наум Кайчев и историкът Александър Везенков, между впрочем един от участниците в проекта и автор на една от статиите в каталога “Батак като място на паметта”, взеха на сериозно проучването ми и публикуваха критични материали върху тезите ми за ролята на образите при конструирането на колективната памет.

Възможна ли е рационална обективност в националната държава и с каква аргументация трябва да бъде представяна /или оспорвана?/ пред обществото?

Макар и примерите за сравнително обективно отношение към нацията и нейната дьржавна форма да са малко, те показват, че подобно отношение е възможно. Такъв е примерът с Германия, където на национално конструираната идентичност до голяма степен се гледа критично до отрицателно. Това не на последно място се дължи на травматичното минало на тази държава и на съответния културен, политически и дори медиален подход към нацията, който произтича от това минало. От друга страна обаче и самите адресати на тази политика, т. е. обществеността е подготвена за този критичен дискурс. Резултатите от научни дискусии и изследвания особено в областта на проучването на процесите на т. нар. Nation-building, на конструирането и консолидирането на националната държава залягат своевременно в концепциите още на училищното образование. Така се създава връзка между научните крьгове и науката от една страна и “популярното” обществено съзнание от друга, връзка, която в България за голямо съжаление не съществува, а явно е и нежелана. Тъй че и да имаме солидни аргументи, основаващи се на обективни проучвания и даже да се опитваме да навлезем в популярното пространство на един Божидар Димитров например, за да може да се чуят и други гласове и в крайна сметка да има продуктивна историческа дискусия, то голяма част от обществото не е подготвено за такава дискусия и няма възможност да вникне в нейната аргументация.

Ако нациите са “въобразени общности” на базата на консолидиращи митове и героическа иконография, то демистифицирането им заплашва ли националната идентичност?

Бих продължила аргументацията си от по-горе. Бих обаче заменила понятието “демистификация” с “деконструкция” на основополагащите национални митове и техните наративи, защото в съдържащия се в него “мистичен” компонент се корени не случващият се до днес дебат за българската национална идентичност. “Деконструкцията” на нацията обаче в никакъв случай не я застрашава, а я еманципира. Опасността идва по-скоро от другаде. Станалите след промените през 1989 г. толкова популярни мистифициращи теории за световни заговори на някакви тъмни сили, та даже и срещу българската нация подмениха същинския дискурс за националната идентичност – толкова важен след четирите десетилетия на националистическа пропаганда от комунистически тип – с плоската демагогия. А тя, демагогията, твърде лесно може да тръгне по наклонената плоскост и да повлече със себе си и по-големи части от обществото, особено онези, които са фрустрирани от липсата на перспектива в един привидно несигурен свят на все по-бърза циркулация на ценности, човешки ресурси и капитал. А това от своя страна по никакъв начин не спомага за консолидирането на една общност, като например националната. Тъй че не “деконструкцията” на консолидиращите митове и героическата иконография, а тяхната “мистификация” заплашва животоспособността на нацията.

Доколко автентично е “изконно българското” и доколко е културен /ре/експорт?

“Изконно българско” не съществува само по себе си, затова и не може да бъде автентично, а е създадено в един не толкова дълъг и сравнително млад исторически  процес в рамките на последните 150-160 години от конкретни исторически актьори, политика и медии. Точно с този процес се занимавам в дисертацията си, като го разглеждам най-вече от перспективата на образите. В една от статиите си за в. “Култура” се опитах съвсем накратко да обрисувам характеристиките на този процес, позовавайки се на реномирания чешки историк на нацията Мирослав Хрох. Тук ще ми позволите да се цитирам сама: “Изведеният от Хрох универсален модел на основата на голямо количество емпиричен материал различава три фази на образуването на всяка нация, независимо дали тя е „ранна‛, „късна‛ или разглеждана през идеята за релативната синхронност в рамките на longue durée, от политически или културно-етнически тип, сецесионна или интеграционна, западна или източна. Първата фаза в модела на Хрох напълно се покрива с твърдението (на тогавашния ми опонент от страниците на вестника Наум Кайчев), „че разказът за миналото, за ‚истинската‛ българска същност трябва да се внесе отвън”. Отличителният белег на тази първа фаза според Хрох е интересът към дадена народност, нейните обичаи и нрави от страна на малка група образовани хора, които обаче се намират извън обекта на своя интерес или не се чувстват принадлежни към него. Всъщност и примерите, приведени от Наум Кайчев в това отношение са красноречиви: дубровчанинът Мавро Орбини (а защо не и Христофор Жефарович, симптоматично рекламиран от сърби, българи и македонци като свой) като извор на османския българин Паисий, виенските (!) и пещенски (!) българи, сърбинът Йован Раич (макар наполовина българин), после одеските (!) българи и украинецът Юрий Венелин и накрая чехът Константин Иречек. Нека добавим и имената на образните летописци – на поляка Хенрих Дембицки, на австро-германците Феликс Каниц, Петер Майкснер и Йозеф Обербауер, на австро-чехите Иван Мърквичка и Емил Холарек – и затворим кръга с вече известния „чужденец-летописец“ Антони Пиотровски. Ако приемем всички изредени дотук чужденци-летописци като емпирично потвърждение на модела на Хрох би трябвало да заключим, че между 60-те години на XVIII век и края на XIX век българската нация се намира още в първата фаза на развитие и че самият обект на интерес, т. е. онези, които тепърва предстои да се нарекат българи в мнозинството си все още не са засегнати от процеса на национализиране. На тях все още им предстои да се превърнат в обект на агитация от страна на патриотично настроената интелигенция и политическите предприемачи – втората фаза според модела на Хрох.“

Тъй че в ранния период на образуването на нацията “изконно българското” се намира тепърва в процес на един вид по-скоро “импорт”. Едва през 1970те и 80те години и особено по времето на председателството на Комитета за култура на Людмила Живкова и чрез нейната политика “българското” бива умело “експортирано” – особено на запад. Нека си припомним национализирането и експорта на такива “български” културни ценности като тракийското съкровище или Манасиевата хроника, които са създадени в епохи, нямащи нищо общо с нацията. Днес обаче те са част от “изконно българското”, което е чудесен пример за актьорите и политиката на национализиране от този период на българската история.

Има ли заплаха за хуманизма, просвещението и свободата днес?

Хуманизмът, просвещението и свободата не са естествени състояния, а плод на ежедневната воля за тяхното постигане и съхраняване. Веднъж постигнати в някаква форма и степен те трябва ден след ден да бъдат отстоявани, защото не само историята ни учи колко уязвими са те. Особено днес, повече от 20 години след края на диктаторските режими в Източна Европа, когато политически обединеният стар континент може да се счита за територия, чиито граждани са истинските суверени на нациите си и имат правото на свободна информация, мислене и изказване, трябва да сме нащрек. Защото много бързо забравихме, а мнозина даже с умиление си спомнят за социализма, без да си дават сметка за царящото мракобесие, в което са живели. Постигнатата оттогава досега свобода на мнението и неговото публично изразяване обаче не е плод на някакъв естествен ход на историята, а на усилията на конкретни хора и групи – факт, който трябва да си припомняме всеки ден, ако не искаме в бъдеще да се завърнем в миналото.