Елвира Семинара
Сандра пристига забързано, винаги леко закъсняла, на всичко отгоре разрошена, натоварена с багаж.
– Как сте, госпожо, наред ли е всичко? – и всеки път донася със себе си леденосинкав повей, ако е зима, после започва да се разхвърля, сваля яке, шапка, шал или пък плажни чанти и други торби, ако е лято.
После храна за котки (има много, събира ги от улицата) през всичките четири сезона, и освен това пликове с плодове и зеленчуци, защото от време на време удря спирачки и пазарува – за себе си и за някоя възрастна клиентка. И освен това, естествено, Черното Куфарче.
(Лятно време – сега си спомням – течението, което донасяше след себе си, беше пенливо и миришеше на лак, слънцезащитен крем, понякога на мента и босилек).
Аз сядам пред огледалото в банята, тя отваря шпионското си куфарче и вади сешоара. Вътре има и четири четки, два гребена, безброй шишенца и тубички, листове фолио, маша за къдрене и преса за изправяне, както и добре сгънати, изрезки от вестници с хубави жени с различни прически.
Веднъж видях и някакво изсъхнало и натрошено стръкче в една диплянка.
– Права както винаги, нали?
– Да, но по-права от миналия път, защото от влагата се начупва… Става ли?
Започваме да говорим за времето, както всеки път, но за нея, която живее в покрайнините (заради котките) и се движи постоянно с „Веспа”, темата не е маловажна или глупава, от тези за в асансьора. Всеки ден отива и реше по домовете (но и къдри, изправя, боядисва или обезцветява, подстригва) около десет глави, в една или друга степен богати, досадни, злобни, стари, оредели, бухнали или капризни.
От време на време някоя клиентка я връща, защото я боляла главата, друга я нагрубява без причина.
Но тя не се оплаква, не одумва, просто отсича. Отписва завинаги от тефтера кривите клиентки. Поръчки има много – чакащи на опашка глави.
Излиза от къщи в шест сутринта, прибира се в единайсет вечерта. Бученето на сешоара е саундтракът на живота ѝ и тя препуска на неговия фон, мъжкият ѝ часовник е нагласен нарочно (без особен резултат) с десет минути напред.
– Ще ме извините ли за малко?
– Разбира се… (Телефонът ѝ звъни, тя, без да изключва сешоара, отваря тефтера и доуточнява стратегии с дрезгавия си глас: „В пет и десет в събота, добре! Ама бързо, защото в шест трябва да съм на околовръстния път! Само къдрене, нали?”)
Или преразпределя други глави – „Чакайте, ще пробвам да преместя къдренето от четири” – преобръща ги от сутринта за вечерта или ги завърта от един ден към друг, ако е нужно.
Тя се смее на тази образност с неподправения си смях, но очите ѝ остават тъжни, може би заради формата на горчив бадем с крайчеца надолу.
– Да мина ли и с пресата?
– Да, благодаря, по-добре ще е.
Пали си цигара, „Може, нали?”, и отваря както обикновено прозореца, за да проветри.
Пробвала е седем пъти, ми казва, да изкорени навика, но напразно. Лепенки, таблетки, акупунктура, групи за самопомощ, специални пури, даже и интернет сайт.
– Но трябва постоянство, госпожо, и дисциплина, каквито моят живот не позволява.
Твърде много глави има в нейната. Тя подрежда главите на тази, която ще се жени, която е прикована на легло, която ще ходи на тържество, която просто иска „косата й да е в ред” (а какъв е редът на косата?) цялата седмица. Знае всяка баня и влажните мисли на клиентките, виждала е бельото им от някои специални нощи, простряно на ръба на ваната, разшитите увиснали дантели на остарелите сутиени, окачени на радиатора, тъгата на изхабените червила и онези глупави и неестествени физиономии, които жените правим пред огледалото.
Дотолкова се надбягва с часовете, че даже няма време за своята коса – до степен, че сега ѝ е безжизнена и пръхкава, далновидно прихваната с дървена шнола.
Почти Коледа е и в дъжделивия въздух витае някакво неудобство.
Коледа предизвиква странна меланхолия, това задължение да си приповдигнат и усмихнат, да подаряваш и благодариш, да се чувстваш семейство, да купуваш. За леко самотните хора е доста по-зле, така че не искам да говоря за Коледа с нея, още по-малко за децата ми и за писмото им до Дядо Коледа, вкопчен и облепен със скоч за стъклото на прозореца. За късмет включеният на най-високи обороти сешоар обезсмисля всяко усилие за разговор.
(„Вие ще пътувате ли, госпожо, по Коледа?” „Не, не обичам да пътувам по Коледа.”)
Просто я гледам, с този неин рязък маниер и твърдия, затворен поглед.
Студено е.
Изведнъж осъзнавам, че не знам на каква възраст е, никога не ми е говорила за личния си живот. Сигурно е на малко над четиресет, може би има приятел. Не вярвам да живеят заедно, никога не ми е споменавала за общи планове или минало. Нито за желани, изгубени или отлагани във времето деца. От време на време засичам в погледа ѝ или в някои тежки движения нещо като странна сянка, едно подозрение към себе си, мисъл, със сила удържана от голяма щипка.
Но обратното би било странно при живота, който води.
– Следващия път, госпожо, трябва да вземем поне два пръста.
– Хубаво. А какво ви е, изглеждате ми уморена…
– Нищо… Веспата гасне, трябва да я карам на сервиз.
– Нали ще почивате малко по Коледа?
– Не знам, понякога е по-лошо да спираш. И да мислиш.
Защо си замълчах тогава, защо не я попитах „защо”, защо не вдигнах тази фраза от земята, вместо да я оставя долу сред падналата коса.
Изпращам я до вратата.
– До следващия петък?
До петък. Всичко, което знам за нея след три години сешоар и четка, е все още това: любимите ѝ рецепти (ориз с горгонзола и бекон, круши с нутела), необичайният номер обувки (трийсет и пети) и страстта ѝ към декупажа.
Мечтата ѝ е да спести пари за къща. Или това беше мечтата ѝ преди. После ми каза, че всъщност я устройва да е под наем, за да може да сменя района, когато пожелае.
Втората мечта беше да се научи да реставрира мебели, да ги купува от битака и след това да ги създава отново в зависимост от предназначението. Впрочем добре рисува.
Последната мечта, последна за мен, беше да отворят с две приятелки пералня с жетони. Тук в града няма, а тя надушва печалбата.
За тази мечта изразих най-силната подкрепа, на която бях способна, и сега като се замисля, пак го намирам за гениална идея.
Честно казано, не ѝ се получаваха много добре прическите на Сандра.
Може би бързаше прекалено, може би в нея нещо се бунтуваше срещу тази глупава тъй женска необходимост – да губят време за косата, тя и нейните клиентки, да пилеят пари и обяснения, всичко това за какво, глупави мечти за красота, букли с трайност един ден, опърлени от изправяне коси, избила към лилаво боя. И битката до последен дъх срещу прорастването, потъмни белия път, изсветли черния, освежи подстрижката, изрежи връхчетата, поправяй сешоари, пръскай с лак, който пробива озона. Всичко това за какво.
Ама че прахосване, ама че суетня. Колко джимхани[1] из града, колко шум от препускане по улиците в трафика или в четиресетте градуса, със старото черно куфарче. Колко кашляне върху раздрънканата „Веспа”, и непредвидени дъждове. И колко синини, падания.
Колко нередни цигари.
Кой знае дали е помислила и за това Сандра, когато на терасата, под предания взор на своите девет котки, е взела своето най-безумно решение.
Кой знае дали е било спомен за Ана онова заклещено в диплянката цвете.
Кой знае дали, ако онзи път бях попитала защо.
Минаха две години, не съм я виждала повече, защото съм с къса коса и се справям сама.
В онзи ден се е хвърлила от терасата от любов. Влюбила се е отчаяно в едно момиче с червени коси, което ги искало ту къдрави, ту прави, непостоянна и малко диаболична като всички червенокоси жени.
Като се замисля днес, тя от време на време ми говореше за Ана с щурите коси, които меняли цвета си с времето, сухи листа, опушено дърво, мандарина.
Но аз не ѝ обръщах внимание – на онази руменина, докато го казваше, нито на някоя и друга ненадейна сълза. Тя твърдеше, че било от веселие, и може да беше вярно и това.
Била е сама вкъщи онази неделя, и ако не били котките да мяукат като обезумели, никой е нямало да се притече на помощ.
Сега накуцва малко, движенията ѝ са бавни, но ѝ е останал подвижният и трескав поглед, ветровитото излъчване на някой, който бяга.
Срещнах я вчера на излизане от павилиона за вестници, каза ми, че била добре, новата работа ѝ харесвала много повече. Работела целодневно, включително в неделя, в голям приют за изоставени котки. Осемдесет и една котки, казва гордо. Даже осемдесет и две.
Има и снимка с последните новородени, вади я от джоба и се усмихва. Докато ги показва, изпуска стека цигари.
Може би скоро ще стане съдружник в кооператива на приюта.
Може би никога не е имало толкова мек декември.
Може би някоя събота ще ида да я видя, а пък и още повече, наближава Коледа.
Преведе от италиански: ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
Разказът е включен в сборника „Разкази от фризьорския салон“ от Елвира Семинара, който предстои да излезе с марката на „Колибри“ през 2021 г.
[1] Джимхана – състезание на открито за бързо преодоляване на определено разстояние с препятствия по пресечен терен, обикновено с автомобил, мотор или велосипед. – Б. пр.
