Митко Новков [Милена Кирова]

Давид(ът): Протей. История(та): конструкт

Втори том. Така бройно можем да определим изследването на проф. Милена Кирова Давид, Великия. История и мъжественост в Еврейската Библия. Книга 1. Втори, защото преди него се появи друга нейна авторска монография: Библейската жена. Механизми на конструиране, политики на изобразяване в Стария Завет. Редицата е естествена, чак саморазбираща се – след жената идва мъжът, а след тях двамата вероятно и детето (поне така пожела проф. Боряна Христова на представянето на книгата). Преди това обаче трябва да дочакаме втория том за мъжествеността, в който – надявам се, ще открия ония взаимоотношения, които в първия том проф. Кирова е предпочела да остави засега встрани.

Това, което с най-голям интерес очаквам – взаимоотношенията на Давид с Ионатан, Сауловия син, който сключи съюз с Давида, понеже го обикна като душата си (1 Царств., 18:2) Ще обясня защо: има една картина на Рембранд, изобразяваща знаменитата борба на Иаков с ангела, където двамата сякаш не се борят, а все едно всеки миг ще се целунат. Поне при ангела е видно това: той е с миловидно голобрадо лице, андрогинен, а Яков е затворил очи, понеже се бори с него в съня си. Това е един, поне според мен, хомоеротичен сюжет, каквито и други има в Стария завет (разказът за Содом и Гомор), но сякаш във връзката между Ионатан и Давид той е „разкрит“ най-свенливо, с една почти „моминска“ срамежливост. Защото ако в хетеро-любовите на Давид свещеният текст е неприкрит и директен, тук той свежда зачервено глава, полу-шепти, полу-напява без да казва нищо конкретно… И не иска, бои се да отиде по-далеч от душата на Ионатана.

Очаквам с такъв интерес разказът на Милена Кирова за тази „копулация“, защото прочетеното от мен в Книга 1 на Давид, Великия (ми) показа, че нейното изследване е скрупульозно, ерудитско, иновативно и любопитно. Едновременно с това – изключително впечатляващо с привлечената за интерпретация и коментар изворова, историческа, библеистична и хуманитарна книжнина. Милена Кирова никак не е пестила усилия, за да ни разкрие и пресъздаде множество студии и монографии (предимно на английски език), посветени на старозаветната проблематика, да ги постави в нов контекст, за да изпъкнат по-ярко и по-релефно в нейния текст.

Няма как да бъде иначе – Библията е Книга, Книга на книгите, за която е написано толкова много, че сигурно стотици пъти надраства нейния обем. Самото преборване с тази камара от писано слово е само по себе си подвиг. А когато преборването не е самоцел, а е в полза на един провокативен и с новаторски изваяния текст – тогава е още по за адмирации.

Ясно е, че след като ще иде дума за Давид – фигура, около която кръжат месианските очаквания не само на евреите, но и на християните (Ако трябва да изберем един герой, който би могъл да представи достойнствата на земния свят пред лицето на Бога, това безспорно ще бъде той), най-напред трябва да се изясни доколко благородният псалмопевец се явява реална историческа фигура и доколко е рожба на едно фантазмено-конструктивистко съзнание, което през неговата фигура да съгражда определена нормативна система, върху която да се съгради една „национална“ общност. Общо взето, три са школите, които се диференцират относно този проблем: първата приема, че описаното в Библията относно Давид и изобщо за функционирането на древно-еврейското общество съдържа огромна доза историческа истина – тук проф. Кирова привежда мнението на Зигмунд Фройд: Истинска история, при това пет века преди Херодот!;  втората – хипотезата за двойната редакция: Използвайки законовата рамка в религиозно-мирогледния регламент на Второзаконие, авторът, наричан оттогава Второзаконник, съгражда цялостна история на библейския Израел преди Вавилонското заточение. Разказът преодолява обичайните противоречия в другите книги и представя своя обект в забележителна последователност и хомогенност на оценката и на неговата съдба; третата е т.нар. минимализъм – название, което авторите от това направление не са си дали сами, а са го получили от своите научни опоненти, защото смятат, че библейската „реч“ е оформена в малката персийска провинция Йехуд през V в. пр.н.е. Този разнобой кара един друг изследовател (Филип Дейвис), цитиран от Милена Кирова, да изложи хипотезата, че всъщност Израел не е един, че съществуват три различни Израела: Първият Израел е исторически: това е общност от хора, населявали неголяма хълмиста област в Северен Ханаан в продължение на два века по време на Желязната ера; Вторият Израел е библейски: той е произведен от текста на Еврейската Библия чрез повествование (легенди) за някакви събития и герои, чрез дискурса на законодателството в древния свят и не на последно място със средствата на близкоизточната поезия; Третият Израел, който често великодушно наричаме „Древният Израел“, съществува само в библеистките трудове. Той е построен в пресечната точка на първите два, но в същото време носи черти на мисловността от епохата на своите автори.  Каквато и да е истината, важно по отношение на библейския текст е едно: В продължение на столетия авторите на Древния Израел развиват способността да преплитат историята с мита по епически продуктивен начин. В резултат на тази културна традиция (разказът за) колективното минало придобива влиянието и функциите на свещен мит. Самият дискурс бихме могли да определим с парадоксалното (от западна гледна точка) название митологична история или пък с по-техническия термин на Ханс-Петер Мюлер историзиране на митологическите функции в историографията на библейския свят, което може да означава и означава само едно: историята в Библията, историите на Библията са конструкт, произведен, за да се консолидира една общност в анклав, та по този начин да се въобрази националната общност на древно-еврейския колектив: Макар че е бил много сходен със своите съседи, еврейският народ развива чувство за избраност и уникалност, което му помага да се разграничи от тях чрез сложна система от закони и норми, конституиращи границите на своето (от етнически, културен и религиозен характер) като свещени. Искам още веднъж да подчертая (много важно, съществено подчертаване за разбирането на разбирането за историята на Древния Израел – б.м., М.Н.): Израел не се ражда различен, той става различен и този процес на съзнателно оразличаване, в който своето се експонира като свръх-ценно, а чуждото като нежелано и омърсено, се превръща в реалност (историческа, политическа и духовна) в най-голяма степен посредством властта на словото и силата на неговото внушение. „Уникалният“ Израел е литературен конструкт, а по този начин реалният Израел (какъвто и да е бил той в своята най-далечна древност) става наистина уникален.

Част от тази уникалност е и историята на цар Давид, и спецификата на неговата мъжественост. Милена Кирова не ни държи дълго в напрежение, още в началото на своя труд посочва: Тръгнала съм от идеята, че всяко общество обикновено има по един хомогенен тип мъжественост и множество други – повече или по-малко „подчинени“ – типове мъжественост. Тоест, мъжът в Библията не е един, нещо повече – мъжът Давид в Библията не е един. В изследването на Милена Кирова той ни се разкрива в най-различни образи, кой от кой по-странни и изненадващи: Давид с прашката, който убива Голиат, се оказва трикстер, сиреч фигура никак не чак толкова безпомощна, колкото ни го представя Второзаконникът, тъй като на негова страна са хитростта и дори подлостта: […] Характерът му невинаги е привлекателен според нормите на съвременния морал, а поведението му със сигурност не може да се нарече открито и честно; Давид – бедният и малък най-малък син, в един момент ни се явява достатъчно запознат с дворцовия етикет хитроумник, който именно поради това се възприема като достоен за царската корона: […] Този мъж е достатъчно „малък“, за да бъде голям; Давид – овчарчето, се трансформира в Пастира-Месия, когото еднакво очакват и евреи, и християни: Цялата сила на Давидовата традиция – пишат Финкелщайн и Силбърман – мощно прелива в личността на Иисус, за да го превърне в окончателния наследник на обещанията, дадени някога от господ на Давидовата династия, и в дългоочаквания Спасител на всички хора от Израел; Давид – предводителят на евреите всъщност другарува с техните най-големи врагове – филистимците, а на всичкото отгоре се изявява и като бандит, разбойник, никак не милостив и доброжелателен, ако и социален, тоест наказващ богатите: Социалният разбойник трябва да се мисли като въображаем конструкт – точно такъв, какъвто е образът на Давид според свитъка на пророк Самуел. Привлекателните качества на неговия характер: благородство, храброст, справедливост… – при това често в съчетание с физическа красота – са измислени от епохи, които са чувствали дефицит на подобни качества в мъжкото поведение, характерно за тяхната историческа и социална среда; Давид – царят се превъплътява и в жрец, съвместявайки по този начин (по-скоро дори изземвайки) тази свещена роля от призваните да я изпълняват – левитите, ликвидирайки по този начин доста умело и коварно, така да се каже, „разделението на властите“ в древното еврейско общество: Докато подскача и танцува, сякаш изстъплено отдаден на Яхве, Давид незабелязано е успял да добави към царския си статут и функциите на главен свещеник, или първожрец. Той собственоръчно принася многобройните жертви, макар че обикновено жрецът (в други случаи левитът) има религиозните пълномощия да извършва този религиозен акт. В същото време го виждаме облечен в ленен ефод; това е къса препаска около слабините, която е представлявала стандартното ритуално облекло на свещеник, посветен в служба на Яхве; всъщност се оказва, че мъжът Давид, Давидът съвсем не е нещо еднозначно, статично, заковано и монументизирано във времето и пространството, а непрестанно променящо се същество, чиято идентичност е трудно да бъде уловена, ако изобщо е възможно да бъде уловена. Давид-Протей, мъж-Протей: И още преди да сме проследили всички превъплъщения на библейския цар, можем да разберем, че той изразява една концепция за съвършенството на мъжката природа, разпространена в Близкия изток преди нашата ера, но до голяма степен валидна – и за източния, и за западния тип цивилизации – в наши дни. Според тази концепция идеален е не мъжът, който умее да бъде само герой, само воин, само пророк или хитрец, а този, който успее да събере (от) всичко това едновременно. […] Примитивният свят мисли своя Герой като индивид, от който все още не са се отделили/специализирали различните дарби; неговата сила е в неговия синкретизъм, в способността му да бъде „от всичко“: добър и лош, справедлив и жесток, честен и хитър, поет и воин, насилник и жертва… по това той прилича на бог, и тази прилика се засилва особено в условията на монотеизъм, когато Единственият е задължен да бъде Единен, да съвместява в себе си всички онези качества, които политеистичните системи разпределят сред някаква (по-голяма или по-малка) група от богове.

Мъжествеността в Еврейската Библия не е единствена, мъжествеността на Давид, Великия не е единствена, също както и Давид, Великия не е единственият мъж в Еврейската Библия. Което ни кара да разберем: няма мъжественост сама по себе си, тя е винаги конструирана, както е конструирана и библейската история. Впрочем, както конструирана е всяка история…

Митко Новков

 Милена Кирова, „ Давид, Великия. История и мъжественост в еврейската библия”, „Сиела”, София, 2011 .