Николай Аретов [Шломо Занд]

Изобретяването на един модел за нация

Евреите заемат специално място в представите ни за нациите, за тяхното налагане и изграждането на митологиите им. Израел е млада държава, но еврейският народ е древен, историята му е писмено фиксирана от хилядолетия, при това във вероятно най-авторитетната книга на всички времена. Това прави неговия национализъм парадигматичен, превръща го в модел за следване и имитиране от много патриотични движения по целия свят. Няма спор, че проблемът за изобретяването на еврейския народ е ключов за разбирането на много други явления, които може да изглеждат привидно несвързани с него. В началото и в някои случаи следването на модела може да е открито, по-често то остава незаявено, ако не и неосъзнато. Не рядко то е косвено, осъществява се чрез посредничеството на други образци, какъвто е случаят с някои същностни черти на българския и на други по-млади балкански национализми. Следването на образеца въобще не изключва повече или по-малко открито заявени антисемитски настроения. И обратното, еврейският национализъм, впрочем както и славянският, има своите германски корени.

Шломо Занд е роден в Австрия, в семейство на полски евреи, свързани с комунистическото движение и пострадали от Холокоста. Израства в Израел и като млад е активист на радикална антиционистка организация, от която се разочарова. Завършва история, специализира във Франция, където излизат първите му значими изследвания. В момента е професор в Телавивския университет.

В „Изобретяването на еврейския народ” Ш. Занд се насочва към същността на въпроса и открито проблематизира основните му елементи. Той настоява, струва ми се, основателно, че всичките му аргументи са отдавна известни на изследователите, но са съзнателно пренебрегвани от официалната наука в Израел, от държавната пропаганда и националистическата митология. Всяка национална история има своите „сфери на мълчание”, на забрава и изтласкване в несъзнаваното. Един парадокс може да смути читателя. Въпреки категоричния ревизионизъм, въпреки острите критики, коментирани от автора в послеслова, трудът на Ш. Занд не е маргинално или отхвърлено от официалната наука издание, книгата е публикувана в Израел (2008), веднага е преведена на френски (Fayard), на следващата година излиза и на английски (във Verso – издателство, което с основание се самоопределя като „радикално”), а сега и на български, в много добър превод от английски на Росен Люцканов.

Трудът започва с пространен преглед на литературата за национализма, който е много полезен и сам по себе си, тъй като разглежда най-новите идеи в тази динамична и заредена със спорове област. След това Ш. Занд преминава към евреите и се насочва към ключовите елементи на всеки национализъм – биологическото, историческото и езиковото единство. Както и към особено важното за евреите религиозно единство. Според него всички те се оказват проблематични. Основната му теза е, че „евреите винаги са били съвкупност от религиозни общности, които са се формирали и са се заселвали в различни региони, а не етнос с общ произход, скитащ във вечно изгнание”
(с. 54). Историята на изобретяването на еврейския етнос е особено увлекателно четиво, само привидно познато. Авторът започва от древните предходници (Йосиф Флавий), преминава през редица интересни мислители от XVI (Жан Беснарж) и XVII в., за да достигне до различните гледни точки и теории, очертали се през XIX и началото на ХХ в. Всички те черпят аргументите си предимно от Библията (а след това и от археологически изследвания); авторът предлага аргументирана критика на „национализирането” на Стария завет и анализира основните митове, извлечени от този най-авторитетен източник – завладяването на Ханаан, изгнанието и т.н. Една от главите на книгата носи показателното за стила на Ш. Занд заглавие „Изгнание без прогонване – история в зоната на здрача”. Предлаганата от автора контратеза е, че множеството разпръснати еврейски общности извън Юдея са резултат по-скоро на прозелитизъм, отколкото на прогонване или разселване. Един от важните възли в този сюжет е хазарският каганат, който в един момент приема юдаизма – един сюжет, познат по нашите краища от много и различни текстове – житията на Кирил и Методий до Милорад Павич. И обратното, намаляването на евреите в техните изконни земи се дължи не толкова на целенасочено унищожаване, колкото на доброволно приемане на християнството и исляма, а отношенията с религията на Мохамед в миналото далеч не са така непримирими, както изглеждат в наши дни – друг сюжет, който заслужава внимание както в близкоизточен, така и в балкански контекст.

Друга „голяма загадка”, анализирана от автора, е произходът, а и единството на еврейските общности в Източна Европа. Ш. Занд тръгва от езика на тези общности (идиш) и от проблематичното им етнографско единство. Според него „никога не е съществувала еврейска народна култура, а само популярна идишка култура, която напомня за културата на техните съседи в много по-голяма степен, отколкото за тази на еврейските общности в Западна Европа или Северна Америка”
(с. 415). По-късната конкуренция между идиш и иврит и свързаните с тях концепции за миналото, а и за бъдещето, е друг интересен сюжет, който има многобройни аналогии сред други народи, включително и сред гърците, а дори и сред сърбите и българите от втората половина на XIX в., когато архаисти и модернизатори разпалено спорят далеч не само за книжовния език.

Свързаните с еврейския национализъм учени са водещи и в друго отношение. Без да се смущават от аналогиите с расизма, на който предците им неведнъж са били жертва, и в миналото, и в наши дни, те градят теории за специфичните гени на богоизбрания народ, като това се оказва поредното, този път модерно научно доказателство за неговата древност и особено за неговото единство, независимо от времето и пространството. Да припомням ли, че подобни теории, наистина в по-скромен мащаб, не са чужди и на балкански учени.

Тезата на Ш. Занд, както може да се очаква, е радикално различна. Не само по отношение на очевидно проблематичните изводи на модерните биолози националисти, но и при по-традиционни сфери: „Никога не е имало светска еврейска култура, обща за всички евреи по света…” (с. 478)

Интересен паралелен сюжет, който минава през цялата книга, но излиза на преден план едва в края, са идейните, а и житейски криволици на идеолозите на ционизма и техните днешни адепти. Не малко от тях тръгват от доста по-различни изходни позиции, а и изказват тези, които трудно се съгласуват с официалната доктрина. Затова пък авторитетите, които я налагат, в наши дни се радват на държавната благодарност.

Последните повече от сто страници са посветени на израелската политика, свързана с националната идентичност. И тук отново изскача споменатият вече парадокс. От една страна, тази политика е представена като крайно недемократична, от друга обаче, тя допуска радикалните възражения на изследователи като Ш. Занд. Според него Израел е либерална, но не и демократична държава (с. 510, 514 и др.), едно разграничение, чието осмисляне предполага известно усилие, поне от страна на читатели, формирани в по-различни условия. Авторът последователно критикува не само държавната политика, но и държавните историци (една позната и по нашите земи категория) и настоява за въвеждане на израелско гражданство, което да не сегрегира населението на държавата.

Мисля, че е ясно, но все пак нека повторя. Позволявам си да коментирам пред неспециализирана аудитория една книга, посветена на проблематика, по която сам не съм специалист, защото съм убеден, че „Изобретяването на еврейския народ” е труд, който си заслужава да бъде прочетен и от хора извън тесните общности на професионалистите. Респектиращото изследване на Шломо Занд предлага аналогии и инструментариум, чрез който могат (бих казал – трябва) да се мислят и други сходни явления. Нещо повече, книгата вдъхва кураж и внушава увереност, че това е възможно.

Николай Аретов

Шломо Занд, „Изобретяването на еврейския народ”, прев. Росен Люцканов, изд.  „БГкнига”, С., 2011.