Милена Кирова [Румяна Л. Станчева]

Популярни статии

Сравнителното литературознание –
един дългосрочен проект

Сравнителното литературознание в България има здрави основи  и добри постижения за периода, в който е културна действителност – започвайки с края на 19. век, когато излиза статия на Иван Шишманов с малко куриозното, особено за онова време, заглавие „Паисий и Русо”. То присъства в програмата на Софийския университет почти от самото начало на неговото съществуване, макар че дисциплината (много дълго време) е известна като Сравнителна история на литературите. С нея свързват изследователската и преподавателската си дейност класически утвърдени представители на българската култура като Иван Шишманов, Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Александър Теодоров-Балан, Любомир Милетич, Петър Динеков… Днес дисциплината е изгубила старото си название, така типично за мисленето и за историческите страсти на 19. век; на нейно място в много европейски и американски университети вече можем да срещнем по-кратки, по-прости, но и доста проблематични названия като например Европейска литература. Единственото число в този случай подсказва глобализиращите страсти на нашето съвремие по-скоро като пожелателна визия, отколкото като демократично изработена практика, защото „европейското” най-често се изразява в централизиращото и силно доминиращо присъствие на малък брой западноевропейски литератури.

Изглежда, че все пак има някакъв изход извън единствения канон, даже ако го наречем европейски, щом „малките” литератури успеят да се обединят помежду си така, че да оформят ядра на значимост, нещо като регионални (контра)канони, употребими най-напред (с изследователска или дисциплинарна цел) вътре в държавите, с които са свързани. На този принцип съществува славянската литература, макар и като все по-хипотетична културна общност, както и възроденотото в своята употребимост напоследък понятие балканска литература. И ако се запитаме откога в България присъства желанието да се изследват две или повече балкански литераури в съпоставка помежду им, отново ще трябва да споменем Иван Шишманов с неговото изследване „Песента за мъртвия брат в поезията на балканските народи” от 1896 г.

Със сравнителното литературознание, особено в неговите балканистични измерения, свързваме името на Румяна Станчева. От началото на 90-те години тя публикува книги и статии главно върху история на румънската литература, но с все по-засилваща се тенденция да превръща румънската литература в поле, на което си дават среща още няколко национални традиции, най-често българската (като своя, позната) и френската. Логично е да се запитаме защо точно френската литература става удобна като контрапункт на две съседни балкански традиции? Отговорът е лесен: защото тя винаги е била големият общ пример за подражание, достигнал неподражаема висота по времето на класическия модернизъм от началото на 20. век.

„Среща в прочита” е книга, която представя и обобщава всички посоки, в които се е развивал научният труд на Румяна Станчева досега. В същото време тя е ключова за развитието на сравнителното литературознание (този термин се налага и разпространява от 60-те години насам) в България, защото полага усилия да изясни и „разчисти” дисциплинарното поле, да въведе модерната му терминология в българска употреба, да концептуализира потребността от съпоставителност в литературното мислене извън лошата практика на йерархиите и каноноцентризма.

Монографията започва с уводна глава, която представя накратко пътя на българските компаративистични усилия, след което дефинира сравнителното литературознание като наука, която „изучава литературите, като сравнява, преминава граници и си служи с модели” (с. 14). Тази дефиниция, повторена и в Заключението, вероятно няма да се стори достатъчно убедителна на някои специалисти в същата област; тя най-малкото изглежда минималистична, от една страна, и твърде категорично обвързана с идеята за модел, от друга страна. За Р. Станчева обаче  тя работи много добре, тъй като й дава възможност да приложи последователно един конкретен модел, една концептуална схема,  която побира и примирява често не твърде сговорчивите една към друга традиции и тенденции в развитието на българската и румънската литература. Наистина, не е трудно да видим, че тези литератури са близки най-вече в географско и донякъде в историческо  отношение, но не се интересуват една от друга, рядко си приличат по интерепретация на конкретни теми и още по-рядко си влияят взаимно. За сметка на това обаче и двете поотделно имат разнопосочни и сложни отношения с френската литература като парадигматичен пример на европейска модерност между двете световни войни. Казано по друг начин, пред авторката очевидно е възникнал въпросът как да говори за някаква близост между две съседни литератури, които всъщност не са си близки, обаче имат силно желание за близост с една обща („централна”) литература-модел? От тази дилема възниква и специфичният, основополагащ за изследователския сюжет на книгата модел, който се въвежда във втората глава, „Границите”, и се прилага последователно оттам до края на книгата. Р. Станчева го определя като „триъгълен маршрут”, защото позволява да се обхождат отношенията между българската, румънската и френската литература, свързвайки ги в единна пътека на потребността от модерност. В същото време обаче този модел е приложим към голям брой тройни конфигурации на възможните отношения в схемата две балкански плюс една „централна” европейска литература.

Моделът може да бъде представен и чрез метафората на равнобедрения триъгълник. Всяка балканска литература ще бъде поместена в един от ъглите към основата, а горе, от върха, ще излъчва влияние в посока към тях „големият” пример. Този модел, разбира се, не внушава гордост  и достолепие в национален и балкански контекст, но затова пък изглежда реалистичен, когато става въпрос именно за модернизъм и трябва да се отговаря на вечния и неразрешим въпрос свой или чужд, а още по-трудно на въпросите откъде/откога свой и доколко чужд? Оказва се, че историческата парадигма на отношенията между румънската и българската литература е много подходяща, за да се приложи този модел именно заради липсата на така логичните „добросъседски” връзки, рядко и фрагментарно компенсирана от припламването на частни начинания по лични подбуди. И това изобщо не е изключение, а по-скоро правило за връзките между всички балкански литератури. „Общуването в югоизтока, можем да прочетем, не предполага съществуването на съседски модел за следване. Информацията се разменя в спокойна атмосфера, близка до безразличието… Търсенето на новости се ориентира към отдалечените зони, смятани за централни. Така се оказва малко вероятно да се открие интертекстуалност между два текста, произтичащи от две литератури на югоизтока. Западът е започнал да играе ролята на модел от момента на включването на балканските култури в модерните процеси в края на 18. век.”

Така описаният теоретичен модел на съпоставяне между три литератури се появява чак във втората основна глава на книгата. Неговото закъсняло място вече подсказва за разминаване с традиционната структура на един монографичен литературноисторически труд, който в обичайния случай започва с извеждането на теоретичен модел, а оттам нататък разгръща употребата му в някаква система от конкретни явления и процеси. Изследването на Р. Станчева съзнателно се е отказало от този модел и работи в един, метафорично казано, телескопичен режим. Вместо да има илюстративно-констативен характер по отношение на една основна теоретична идея, всяка от петте глави на работата се отваря наново в посока, която допълва представата за „триъгълния маршрут”, и така се оформят пет самостоятелни проблемно-теоретични ядра или звена, които могат да бъдат мислени като един модел само в тяхната цялост и едновременност. Това се отнася и до конкретните литературноисторически примери, върху които се изграждат съпоставителните твърдения. Всяка глава работи със своя основна двойка успоредени балкански примери, но в същото време се възвръщат и примери от предходни глави, преосмислени в новия проблемен контекст. Така се създава асоциативно поле, в което привидно разхвърлените и не особено сговорчиви помежду си явления на две балкански култури започват да работят в общи посоки, зададени чрез дирижиращото влияние на големия (френски) пример.

Тук би трябвало да се отбележи и друга особеност: фокусът в употребата на конкретни текстове-примери на българската модерност между двете войни е изместен встрани от традиционо „важни” или канонични творби, за да бъдат актуализирани не така известни или забравени поради някаква причина произведения като „Изобретателят” на Борис Шивачев, „Слънцето угаснало” на Владимир Полянов или „Сърцето в картонена кутия” на Светослав Минков и Константин Константинов. За читателите на книгата ще бъде интересно и запознаването с румънски автори от онази епоха; слабата информираност за историята на тази съседна литература може да бъде разбрана и като оправдание за по-разказвателния подход в представянето на техните текстове.

В третата глава на книгата, „Йерархии и образи”, е разгърнат един много любопитен проблем, който има не само компаративистично значение. Става въпрос за линията на балканизма в румънската литература през 20-те години на 20. век. Тя е представена с текстове на модерни за времето си творци като Матей Караджале, Панаит Истрати в белетристиката и херметичния поет Йон Барбу. Авторката убедително показва как румънските автори превръщат ориенталската, главно турска, екзотична образност в символен репертоар на своите модернистични идеи. Балканското, своето, в този случай се изразява чрез естетическа идентификация с турското, осмислено в алтернативен (екзотика срещу ежедневие), стилизирано легендарен и донякъде носталгичен план. Този особен избор на турското-като-свое Румяна Станчева свързва със сравнително по-голямата свобода на Румъния през 19. век, с нейната нелишеност от собствена държава. Всичко дотук звучи убедително. Не ме убеждава обаче втората част в интерпретацията на проблема за екзотичния балканизъм, според която в българската литература от първите десетилетия на 20. век липсват подобни тенденции. Наистина, за да бъдат видени те, трябва да се имат предвид не само големите водещи тенденции в развитието на българската литература, но един по-широк спектър на литературноисторическите явления. В действителност краят на 19. – началото на 20. век в българската литература познава много ясно откроени и навремето си доста разпространени явления в областта на екзотичния неоромантизъм – и в поезията, и в прозата. Те имат корен в поемата „Зихра” на Вазов от 80-те години и се налагат с творби на Михалаки Георгиев, Стоян Михайловски, Пенчо Славейков, Антон Страшимиров и други автори през следващите две десетилетия. И ако вълната на афинитета към екзотичната ориенталска стилистика се разгръща в румънската литература едва през 20-те години (поне оттогава са всички примери в дисертацията), ще можем да кажем, че в България тази тенденция се е наложила двайсетина години по-рано, още на границата между закъснял романтизъм и желание за модерност.

Четвъртата глава на изследването, „Моделите в действие”, представлява своеобразна апология на моделите/моделирането в сравнителното литературознание. Авторката има ясна визия за това, че моделът може да бъде „както обобщено понятие”, така и „микро-форма (типаж, конкретно заглавие, един стих и пр.)”. Водещи примери са Бахтин с неговата теория за романа и Курциус, който превръща латинското Средновековие в епоха-мост, по която цивилизацията минава от античността в модерното време. Конкретно, в тематичния план на работата такъв голям модел за двете разглеждани балкански литератури е френският модернизъм. „Да живее Париж! – бихме могли да възкликнем заедно с пътешественика Алеко. – Ето града на градовете, ето пулса на човечеството!” Наистина, Париж реагира по-скоро хладно на този ентусиазъм. Преди няколко години Светлозар Игов предложи понятието „френска българофобия”, имайки предвид прословутата каратина на Салвадор Дали „Полиморфна перверзия по Фройд, или българското дете, ядящо плъх”, в която се използва портретна снимка на младия тогава престолонаследник Симеон. С тази „българофобия” – повече или по-малко реалистична – Игов обяснява отсъствието на сюрреализъм в българската литература. Книгата на Румяна Станчева обаче внася нови акценти в това какво можем да наречем българска култура изобщо. Тя отделя внимание и на няколко художници, българи, които живеят в чужбина и изразяват тенденциите в европейския аванград между двете световни войни: Жул Паскин, Жорж Папазов и Николай Дюлгеров. Специално на Жорж Папазов са посветени доста страници в тази глава, а върху тях израства и дефиницията „личните контакти – модел в сравнителното литературознание”. Отношенията между българина Папазов и водача на френските дадаисти (от румънски произход) Тристан Цара задават фокуса, през който може да бъде осмислена продуктивността на голям брой лични връзки в българската, а и в румънската литература – очевидно много по-важни, дори понякога съдбоносни за балканските участници в тях. Като последователно изведена линия в целия труд, вече можем да обобщим, принципът на моделирането има както своите силни, така и своите слаби страни. Между силните трябва да поставим възможността да се обхванат, подредят и типологизират множество разхвърлени във времето явления и процеси, както и тяхното по-добро опознаване след дефинирането на един представителен – като централен за тях – проблем. Впрочем трябва изрично да подчертая, че самата авторка има ясно изразени несъгласия с принципа на прекаленото назоваване, или онези случаи, в които по-малко известни (т.е. български и румънски) автори са представени през авторитета на по-големи (разбира се, френски) писатели и поети. Бедите на моделирането, особено на моделирането, в което триъгълникът има един доминиращ и коригиращ бедрата ъгъл, идват с проблематизма на старите отношения между център и периферия, свое и чуждо. И макар че авторката има съзнание и дори говори за опасностите на този тип културно неравноправие (тя неслучайно се позовава на автори като Цветан Тодоров, Едуард Саид и Мария Тодорова), работата все пак ни оставя с известен дискомфорт около способността на изградения и последователно следван модел да улови и обясни сложността и спецификата на литературноисторическите процеси във всяка една от разглежданите балкански литератури. Когато маршрутът на литературоведската интерпретация се върти около един-единствен център, съзнанието на четящия започва натрапливо да се пита за всичко онова, което се оказва изчезнало по обиколните пътища. Дори да забравим, че българската литературна модерност има свои – неподатливи на сравнение – исторически и културни причини, пак остава необходимостта да вземем предвид и влиянието на други големи примери върху него, например на руския или немския „горен ъгъл”. Любопитно би било да знаем дали руската и немската литература играят достатъчно голяма роля и в развитието на румънския модернизъм, т.е. можем ли и в тази посока да приложим вече изградения  троен модел?

Последната глава на книгата, „Тематологията и „добрият разбойник”, отваря пролука към друга важна зона на съпоставителното литературознание, известна като тематология. Макар и рядко практикувана у нас, тематологията „позволява свободно движение в диахронен и в синхронен план”; тя е „ценна с това, че не предпоставя йерархии”. Но тъй като темите обикновено са доста общи („например темата за войната или за морето, или за града…”), а това предразполага към изследване от каталогизиращ тип,
Р. Станчева предлага всяка по-обща тема да бъде пресечена от един допълнителен ориентир, например из областта на поетиката („сонет, европейски роман, литература на модернизма…”). В така очертаната координатна система темите ще придобият не само „ширина”, но също така и дълбочина, и известна конкретност. Самата авторка ни предлага няколко свои решения на предложения подход, а те изглеждат предизвикателни и интересни. Сред тях са например „Екзотизъм и бохемство у ранните балкански модернисти” (става въпрос по-конкретно за поетите Йон Минулеску, Кирил Христов и Димитър Бояджиев) или „Танцът и фаталната жена” (в по-общия контекст на европейския модернизъм).

В заключение още веднъж бих казала, че „Среща в прочита” е интересна и полезна книга в нашето най-ново литературознание. Тя предлага малко известни теоретични знания и прилага конкретни умения за съпоставителен анализ; демонстрира и илюстрира наличието на посоки, в които съвременната литературна компаративистика би могла да намери излази отвъд рутината на традиционния опит.

МИЛЕНА КИРОВА

Румяна Л. Станчева, Среща в прочита. Сравнително литературознание и балканистика”, изд. „Балкани”, С., 2011.

Подобни статии

14 КОМЕНТАРИ

  1. Как направи кариера дъщерята на поета-комунист Лъчезар Станчев – Румяна Л. Станчева? Като стана агент-доносник на ДС като лектор по български в Букурещ. Там сигурно е шпионирала и дисидентката Ана Бландиана, която превеждаше у нас. Жалка история! Човек, който се занимава с висока литература, да бъде агент доносник на ДС като тази Румяна Л. Станчева.

    • Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?

      • Румяна Л. Станчева или агентът-доносник \\\“Ростислава\\\“ беше доскоро шеф в Института по балканистика и направи доста поразии там. Едвам я изтърпяхме! Подла и нахална креатура, дъщеря на партиен поет, внучка на ятачка на Димитров и Коларов от 1923 година, а сега ни се прави на първа демократка и дисидентка. Нахално създание.НО ВЕЧЕ СЕ ЗНАЕ ОТ ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ, ЧЕ РУМЯНА Л. СТАНЧЕВА Е БИЛА АГЕНТА-ДОНОСНИК РОСТИСЛАВА.

  2. АГЕНТИТЕ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ В АКАДЕМИЯТА НА НАУКИТЕ
    Румяна Л. Станчева е действала под името „агент Ростислава”

    Агентите на бившата Държавна сигурност в Българската академия на науките (БАН) се увеличиха с един, след като комисията по досиетата обяви допълнителна проверка на академията (решение №222 от 18 май 2011 г.).
    С него е установена принадлежността на Румяна Станчева (родена 1951 в София), научен секретар на Института по балканистика при БАН.
    Тя е била привлечена към сътрудничество като агент, доверено лице и секретен сътрудник под псевдонима „ агент Ростислава” към Първо главно управление на ДС от 1989 г.
    Материалите за нея са открити при подреждане и систематизиране на документите на ДС, уточняват от комисията „Костадинов”.
    През февруари 2010 г. комисията по досиетата огласи 44 агенти на ДС в БАН (решение №110 от 9 февруари 2010 г.). Както и Румяна Л. Станчева сега всички обявени агенти и сътрудници на ДС тогава заемат действащи ръководни постове в академията.

    • И Румяна Л.Станчева и Василка Алексова се оказаха агентки доноснички на ДС, а преподават още в университета за срам на академичната общност! Две лъжедемократки и комунистически дъщери, служили на репресивния апарат на БКП, сега се правят на морални и чисти. Безсрамници!

    • Румяна Л. Станчева или агентът-доносник \\\“Ростислава\\\“ беше доскоро шеф в Института по балканистика и направи доста поразии там. Едвам я изтърпяхме! Подла и нахална креатура, дъщеря на партиен поет, внучка на ятачка на Димитров и Коларов от 1923 година, а сега ни се прави на първа демократка и дисидентка. Нахално създание.НО ВЕЧЕ СЕ ЗНАЕ ОТ ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ, ЧЕ РУМЯНА Л. СТАНЧЕВА Е БИЛА АГЕНТА-ДОНОСНИК РОСТИСЛАВА.

  3. Опровергавам публикуваното твърдение на Комисията по досиетата за мое секретно сътрудничество с Външното разузнаване в 1989 г.
    – Водя съдебни дела, за да бъда заличена от публикациите на Комисията.
    – Обидно е, че не се уважава презумпцията за невиновност, дори при пълна липса на лично подписани документи. Че продължават да се тиражират безплодните усилия на ДС за отчитане на дейност чрез папки със служебни донесения и картончета, и дори безнаказаността, с която служител на ДС забравя да отбележи, че работата му по отношение на мен е прекратена.
    (виж: http://rblog.biz.nf)

    • Румяна Л. Станчева или агентът-доносник \\\“Ростислава\\\“ беше доскоро шеф в Института по балканистика и направи доста поразии там. Едвам я изтърпяхме! Подла и нахална креатура, дъщеря на партиен поет, внучка на ятачка на Димитров и Коларов от 1923 година, а сега ни се прави на първа демократка и дисидентка. Нахално създание.НО ВЕЧЕ СЕ ЗНАЕ ОТ ЦЯЛА БЪЛГАРИЯ, ЧЕ РУМЯНА Л. СТАНЧЕВА Е БИЛА АГЕНТА-ДОНОСНИК РОСТИСЛАВА.

  4. И Румяна Л.Станчева и Василка Алексова се оказаха агентки доноснички на ДС, а преподават още в университета за срам на академичната общност! Две лъжедемократки и комунистически дъщери, служили на репресивния апарат на БКП, сега се правят на морални и чисти. Безсрамници!

  5. Прави се на демократка др Румяна Лъчезар Станчева! Баба й била ятачка на Димитров и Коларов, баща й, бездарният детски стихоплетец Лъчезар Станчев писал оди за Партията и Димитров, а тя дисидентката била агент-доносник с името „агент Ростислава“. Браво! И преподава в Софийския университет на нашите деца

  6. РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
    КОМИСИЯ
    ЗА РАЗКРИВАНЕ НА ДОКУМЕНТИТЕ И ЗА
    ОБЯВЯВАНЕ НА ПРИНАДЛЕЖНОСТ НА БЪЛГАРСКИ ГРАЖДАНИ
    КЪМ ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ И РАЗУЗНАВАТЕЛНИТЕ СЛУЖБИ
    НА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА АРМИЯ
    –––––––––––––––––––––––––––––
    Р Е Ш Е Н И Е № 327/ 14.03.2012 г.
    Комисията за разкриване на документите и за обявяване на
    принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и
    разузнавателните служби на Българската народна армия на основание чл. 26,
    ал. 1, т. 3 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на
    принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и
    разузнавателните служби на Българската народна армия извърши проверка
    на лица по чл. 3, ал. 2, т. 3 и чл. 21, ал. 2 – ректорите, заместник-ректорите,
    деканите, заместник-деканите, директорите на филиали, директорите на
    департаменти и ръководителите на катедри в държавни и частни висши
    училища и университети – Софийски университет „Св. Климент
    Охридски“. Проверени са 339 лица. Четири лица не подлежат на проверка
    по силата на чл. 26, ал. 4 от закона.
    След като проучи и обсъди наличните материали Комисията за
    разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български
    граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на
    Българската народна армия
    Р Е Ш И :
    установява и обявява принадлежност към органите по чл. 1 от Закона
    за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на
    български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на
    Българската народна армия на:
    ……………………………………..
    …………………………………………
    ………………………………………….

    Три имена Румяна Лъчезарова Станчева
    Дата на раждане 23.10.1951 г.
    Място на раждане гр. София
    Вербувал я служител о. р. Спас Велев на 10.02.1989 г.,
    регистрирана в ПГУ на 20.02.1989 г.
    Ръководил я служител о. р. Спас Велев; полк. Кирил
    Асенов; майор Лазар К. Димов;
    подп. Владимир Михайлов
    Структури, в които е осъществявано
    сътрудничеството
    ДС, ПГУ
    Качеството, в което е осъществявано
    сътрудничеството-секретен
    сътрудник
    доверено лице; секретен сътрудник
    Псевдоними „ агент Ростислава”
    Документи, въз основа на които е
    установена принадлежността към
    органите по чл. 1
    Разходен документ, отчетен от
    ръководил я щатен служител;
    документи от ръководили я щатни
    служители; рег. бланка; рег.
    дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и
    обр. 3; дело Ф1, а.е. 6959.
    Снемане от действащия оперативен
    отчет
    Публична длъжност или публична
    дейност
    ВИД ръководител на катедра „Общо,
    индоевропейско и балканско
    Решение № 327/ 14.03.2012 г.
    19
    езикознание“ във Факултет
    славянски филологии от 2009 г. до
    2010 г.
    Комисията разполага с данни в наличните документи,
    удостоверяващи принадлежност на Румяна Лъчезарова Станчева към
    органите по чл. 1 след 10.11.1989 г.
    Обявена с решение № 222/ 18.05.2011 г. – БАН

    • проф Румяна Л. Станчева, внучка на ятачка на Димитров и Коларов от 1923, и тя се прави на дисидент и демократ, а се оказа, че е агент-доносник, действал под името „агент Ростислава“

  7. Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия Р Е Ш И : установява и обявява принадлежност към органите по чл. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия на: …………………………………….. ………………………………………… …………………………………………. Три имена Румяна Лъчезарова Станчева Дата на раждане 23.10.1951 г. Място на раждане гр. София Вербувал я служител о. р. Спас Велев на 10.02.1989 г., регистрирана в ПГУ на 20.02.1989 г. Ръководил я служител о. р. Спас Велев; полк. Кирил Асенов; майор Лазар К. Димов; подп. Владимир Михайлов Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството- секретен сътрудник доверено лице; секретен сътрудник Псевдоними „ агент Ростислава” Документи, въз основа на които е установена принадлежността към органите по чл. 1 Разходен документ, отчетен от ръководил я щатен служител; документи от ръководили я щатни служители; рег. бланка; рег. дневник; картони – обр. 1 – 2 бр. и обр. 3; дело Ф1, а.е. 6959. Снемане от действащия оперативен отчет Публична длъжност или публична дейност ВИД ръководител на катедра \“Общо, индоевропейско и балканско Решение № 327/ 14.03.2012 г. 19 езикознание\“ във Факултет славянски филологии от 2009 г. до 2010 г. Комисията разполага с данни в наличните документи, удостоверяващи принадлежност на Румяна Лъчезарова Станчева към органите по чл. 1 след 10.11.1989 г. Обявена с решение № 222/ 18.05.2011 г. – БАН

  8. РУМЯНА Л СТАНЧЕВА
    Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия Р Е Ш И : установява и обявява принадлежност към органите по чл. 1 от Закона за достъп и разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия на: …………………………………….. ………………………………………… …………………………………………. Три имена Румяна Лъчезарова Станчева Дата на раждане 23.10.1951 г. Място на раждане гр. София Вербувал я служител о. р. Спас Велев на 10.02.1989 г., регистрирана в ПГУ на 20.02.1989 г. Ръководил я служител о. р. Спас Велев; полк. Кирил Асенов; майор Лазар К. Димов; подп. Владимир Михайлов Структури, в които е осъществявано сътрудничеството ДС, ПГУ Качеството, в което е осъществявано сътрудничеството- секретен сътрудник доверено лице; секретен сътрудник Псевдоними „ агент Ростислава

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img