Разговор на Владислав Христов с Антония Мечкуева
Детската илюстрация, кога всъщност реши да се потопиш в нейния свят и направи първите си опити в тази сфера? Илюстрациите на кои книги те привличаха като дете?
О, за мен като дете от онези години, говорим за 80-те, книгите бяха едно от особено важните удоволствия и занимания. Никога не съм ги чувствала като задължение. За мен те бяха свързани с онези тихи моменти, в които се потапяш в различен свят, този, който е описан в тях или пък дълбоко в твоя собствен. Заедно с текста и илюстрациите се превръщат в едно цялостно изживяване. Разбира се, най-важни за мен бяха илюстрациите. До такава степен, че най-красивите от тях тайно ги изрязвах с ножичка и прибирах, заради което доста от детските ми книги са с дупки на тези най-харесвани места. Имах книжка, джобен формат, старо немско издание с готически текстове и илюстрации, от които нищо не разбирах, но ми се струваха тайнствени като заклинания – цялата я бях нарязала с ножичката! Спомням си страшните цветни илюстрации на Любен Зидаров и романтичните и нежни – отново негови, но с туш и перо. Един автор, а толкова различен! Или пък прекрасните чешки издания, до които имахме достъп тогава – с отличен цветен печат и качествено книжно тяло. Това също прави силно впечатление на едно дете. Имах и любими албуми с репродукции на картини. Те също са приказки…
Завършваш специалност „Плакат и визуална комуникация“ в Националната художествена академия при професор Газдов. Големите уроци, които научи от него?
Всеки от преподавателите в академията е дал своите уроци. Да, завърших курса на проф. Иван Газдов. Неговите уроци – да бъдем всестранно развиващи се творци, с мисъл и мнение. Но малко хора знаят, че се дипломирах при проф. Димитър Трендафилов – нашия преподавател по шрифт и калиграфия. Представих авторски шрифт, композиран в голямо декоративно пано, заедно с плакати по интерпретации на букви от глаголицата. Неговите уроци бяха други – освен всичко посочено по-горе, да добавим и страст, и чувство за хумор, и игра. И артистично, цялостно представяне. За проф. Трендафилов изкуството беше празник, но и тайнство. Няма да забравя как притихвахме, когато той взимаше четка или перо и потъваше в свят на красиви букви и знаци.
Жан-Жак Семпе и Петер Сис са сред любимите ти илюстратори, кои автори са повлияли най-много за оформянето на твоя собствен стил?
През годините различни автори са ме привличали. И досега е така. Един ме улавя с майсторско рисуване или техника, друг с невероятни цветове, трети с поетичен или пък нестандартен подход. Някои автори експериментират и показват, че книжното тяло може да бъде изненадващо и смело. Все чудесни уроци и поводи да се връща човек към един или друг автор. Но да, има илюстрации, които обичаш да гледаш често. Семпе – весел, находчив и лек, Сис – задълбочен, вълшебен и красив. Моят стил не мисля, че е пряко повлиян от конкретно име. Опитвам се да намеря точния визуален език за всеки различен текст, така че и техниките, и материалите се променят при мен постоянно. Даже бих казала, че избягвам да работя в един стил дори с риск да не бъда разпознавана. Мисля, че дори това ме забавлява. За мен на първо място е текстът, неговата енергия, какво носи със себе си, какво ще извади той от мен и къде ще се срещнем.
По какво разбираш, че с даден текст ще се спогодите? Кое най-силно те привлича в една книга, за да си кажеш – започвам работа по нея?
Досега предложенията към мен са идвали от авторите на текстовете или от издателството, което ще издава съответната книга, за което много им благодаря. Вероятно след тяхна преценка, че предложеното ще бъде интересно за мен и ще е подходящо илюстрирано от мен. След внимателно прочитане на текста идва и моето решение. Това е вид среща. Зад текста всъщност стои автор, чийто глас чувам. И ако „приказката“ между нас потръгне, точно както при жива среща между двама души, можем да продължим заедно да сътворяваме, изненадваме, откриваме. Въобще, когато срещата е хубава, е много, много приятно. Това се отнася както до илюстрирането на истории за деца, така и при създаването на илюстрации за други издания. Вълнуващо е, когато твоя илюстрация бъде забелязана заради посланието, което носи. Понякога тя може дори да накара някой да промени живота си. Тук визирам илюстрациите, които рисувам като част от кампаниите на фондация „Емпрув“ например. Това е фондация, която се занимава с превенция на жените от домашно насилие и токсични връзки. Илюстрациите, които трябваше да създам, имаха за цел именно това – да бъдат забелязани, да дадат подкрепа, да подсетят, че човек може да действа. Имахме отзиви, че наистина точно така са били възприети, което много ме радва. Така че илюстрацията, освен за забавление, може да има и специфична социална функция. Тук не ме е водил текстът, а контекстът на заданието. Всъщност, ако текстът е богат, ако има нива под горния пласт думи, това още повече обогатява и визията, която го следва.
При детската илюстрация детайлът е много важен. Твоят начин да „уловиш” детайла? Откъде започваш?
Моят начин да „уловя“ детайла е на първо място да преценя дали това ще помогне на илюстрациите ми. Например в историята за Пане Кашкавале на Иван Раденков избрах да създам почти средновековна среда за героите. Имаме цар, принцеса, рицари, битки. За модели на сгради и природа ми послужиха пейзажи от иконографията и стенописите от нашето средновековно живописно наследство. Те изобилстват от приказни детайли – гънки на дрехи, драперии, коне, воини, дръвчета, скали. Използва се обърната перспектива, позиционираща зрителя като част от изображението. Разбира се, при мен тези неща са само загатнати, колкото да заживеят героите в подходяща за тях среда.
В „Юху-буху-измислячус“ на Петя Кокудева се опитах чрез детайлите да разкажа повече за характера на героите. Също така те подпомагат детето да разгадае и хумора от текста. В илюстрациите за учебна литература имаме друг пример. Детайлите трябва да концентрират вниманието на детето, да не го уморяват, да пестят времето му при решаването на конкретната учебна задача. Затова са внимателно премислени и се появяват само там, където биха били нужни. Детайлът може да стане повод за история в историята. Ето, в книжките за Петсън и Финдъс на Свен Нордквист имаме безброй малки фантастични същества, които нямат отношение към текста, но са чудесна възможност четящият да създаде свой собствен разказ по тези малки детайли. Използвайки фантазията си, да стане автор. А понякога детайлът описва по-скоро характера на художника. Неговото чувство за хумор или желанието му да добави още нещо от себе си, да се заиграе.
Работиш с автори като Петя Кокудева и Иван Раденков, лесно ли постигаш компромис по оста автор – илюстратор?
Да се работи с тях е радост! И не се е налагало да правим каквито и да е компромиси. С Петя в началото имахме разговор в каква посока на илюстрациите да тръгна, предлагайки й различни техники. Тя имаше визия за своите герои. Искаше да бъдат живи, весели, леки. Така избрахме жива линия, направена с мек молив и акварелно оцветяване. Моят прочит на нейните текстове създаде втори план в илюстрациите, тоест не се опитвах да нарисувам точно описаното от нея, а създавах персонажи, които си имат и още чудатости. Нарисувах доста крави в зелените детелинови полянки от нейните стихове, докато изберем нашата си крава. Мисля, че и на Петя й беше забавно да гледа процеса по скицирането и да избираме заедно успешните образи. Подобна беше и работата по създаването на бебешката книжка за изд. „Пурко“ с автор Десислава Йорданова. А с Иван-Раденковите герои пътешестваш и приключенстваш рамо до рамо. Там Иван не се налагаше да дава посоки, той изцяло ме остави да рисувам както чувствам текстовете. Неговите истории са епични, преминават през перипетии и обрати. Битките там са, за да се пребори лошото. Избрах техника, която е по-декоративна, темперна и тежка. Сериозна работа, не някаква си акварелна. Художник, автор и литературни герои заедно преминават през всичко това. Книжното тяло е мястото на тяхната среща, там те създават общата си история. Благодаря и на издателствата, които търпеливо очакваха резултата от тази хубава среща.
Преди две години беше сред избраните художници, представляващи българските илюстратори на Международния панаир на детската книга в Болоня през 2024 г. Къде би поставила българската детска илюстрация, сравнявайки я със световните образци? Има ли моди в илюстрирането на детските книги?
Имаме чудесни илюстратори! Според мен повечето не отстъпват по никакъв начин на световните образци. Намирам, че всеки един от тези автори има собствен стил, който развива. Не цитирам имена, защото са наистина много и всеки дава от сърцето си в своите илюстрации. Някои от тях работят и за чуждестранни издателства и ако човек не е прочел името, не би разпознал, че става дума за български художник. Това мое мнение още повече се затвърди след посещението ми на панаира в Болоня. Искрено пожелавам на всеки илюстратор да отиде и види с очите си невероятното разнообразие от образи, техники и експерименти в детската книга.
Да, има моди в илюстрацията. Има моди в избора на теми, както и в начина на писането на текстовете. Това е съвсем логично – нещо, което е пробило и дало добър резултат, води след себе си подобни примери. Все пак книгата е продукт, който, ако се продава успешно, пазарът веднага търси да предложи още от него. Но този пазарен подход изтънява нишката с творчеството. То изначално е некомерсиално, продиктувано от вътрешната потребност на човек да създава заради самото удоволствие от създаването, заради смисъла, който влага, заради радостта да го споделя с другите. Бих се радвала, ако повече издателства търсят именно тези специфики в издателските си проекти. Това ограмотява и облагородява публиката.
Напоследък в България все по-често срещам детски книги, илюстрирани с изображения, генерирани от AI, какво мислиш по този въпрос? Доколко изкуственият интелект е приложим при създаването на една детска книга?
Тази тема тепърва ще става все по-важна. За мен AI е инструмент. Но категорично не е моят инструмент. Намирам, че на този етап, каквото и да е създадено с негова помощ в книгоиздаването е извън добрия вкус. Предполагам, че това се случва, защото хората създаващи илюстрации по този начин не са художници, те нямат никакво понятие какво всъщност е илюстрацията и затова резултатът е изображения без художествена стойност. Лошото е, че тези книги се продават и вероятно купуват, зад което стои и другият проблем – културата на публиката. За мен по някакъв начин тези изображения компрометират сами себе си, бързо омръзват, може би защото в тях липсва онази невидима светлинка, която само човешкият дух може да запали. В момента, в който човек отстъпи творческата си роля на инструмента, с който работи, се чудя защо ли му е въобще да се нарича автор. И къде остава радостта от създаването и удовлетворението от положеното усилие. Наистина се надявам хората да се наситят бързо на създаваните по този начин изображения и това да отмине като една поредна мода, а използването на AI да бъде осъзнато, уважаващо авторския труд и ясно регламентирано.
