Разговор с детската писателка Юлия Спиридонова
Юлия, в средата на септември участвахте в Литературния салон в Нанси. Ще разкажете ли повече за това събитие и за Вашето участие в него?
За мен това участие беше изключително преживяване – не само като детски писател, не само като читател, ами и като най-обикновен наблюдател. Много бих искала да видя на Панаир на книгата толкова много любознателни, одухотворени, обзети от такова добронамерено любопитство хора.
Литературният салон в Нанси е националният книжен форум, с който се открива есенният литературен сезон във Франция. Официално името му е „Le Livre sur la Place“, Книгата на площада.
Тази година беше 48-мото му издание и беше посетен от 135 000 души. Салонът
имаше силно политическо и културно послание – за съпрезиденти бяха поканени израелският историк Ели Барнави и палестинският интелектуалец Елиас Санбар. Акцентът беше върху геополитическия диалог и споделянето на хуманитарни ценности чрез литературата. Опитвам се да си представя подобно нещо на Софийския литературен фестивал – например диалог между двама български писатели, които защитават различни политически каузи.
Бях гост на салона по покана на френския ми издател. Поводът беше приказката „Каква магия крие се в снега”, илюстрирана от френската художничка SeL. По регламент издателите могат да канят писатели, чиито книги са издадени същата година.
На френски досега са издадени три Ваши книги. Как се стигна до техния превод?
Издателката и преводачка Елица Димитрова живее повече от 30 години във Франция. Преди да основе своето Éditions Élitchka, тя работи в едни от най-големите френски издателства. Издателството има в каталога си френски автори, български класици като Ангел Каралийчев и Кина Къдрева и съвременни писатели със световно признание. Номинациите за най-голямата награда за детска литература в света Astrid Lindgren Memorial Award са поводът френските деца да се запознаят с писатели като мен и Мая Дългъчева, с илюстратори като Невена Ангелова и Капка Кънева. Първи повлече крак частният детектив Кръстьо с илюстрациите на Яна Левиева. След това беше издадена приказката „Бъди ми приятел”, а нейното продължение „Каква магия крие се в снега” се появи тази година. Това е първото издание на Éditions Élitchka, подкрепено от българска културна програма „Преводите” на НФК.
Какъв е приемът на книгите Ви от страна на френската публика?
Бях много щастлива да видя как идват почитатели на „Бъди ми приятел”, специално за втората книга за краставото жабче. Жабчето се радва на голяма обич, преди две години „Бъди ми приятел” получи наградата PEP Lor’Est, гласуваха близо 700 френски деца.
И трите ми книги, които Éditions Élitchka издава, са вдъхновени от българските народни приказки, легенди и вярвания, но това не отблъсква читателите, напротив. Повечето родители не знаеха нищо за България освен че е част от Европейския съюз, но с удоволствие купуваха български книги за децата си. Малките читатели пък инстинктивно „залепваха” за книгите. Преди много години с редакторката Албена Раленкова бяхме забелязали, че децата без да се замислят, избират книгата, от която имат нужда в момента. Това е една от причините да се радвам, когато децата имат свободата да направят своя избор.
Мнозина от артистите, които се спираха пред щанда на издателството, бяха привлечени от „Вълшебното грозде” на Капка Кънева. Тук е мястото да спомена още една чудесна, мъдра, красива книга: „От понеделник до неделя” на Мая Дългъчева, с илюстрациите на естонската художничка Катрин Зарип. Книгата е издадена само във Франция, все още я няма в България, това е голям пропуск.
Следите отдавна случващото се в съвременната детска литература. Кои са водещите тенденции в нея днес?
От няколко години живея във Великобритания. Когато вляза в английска книжарница, виждам десетки еднакви книги – едни и същи теми, един и същ стил на писане, един и същ тип илюстрация, едно и също оформление. Имам чувството, че разглеждам една и съща книга. Изключения има, но някак потъват. Същото видях на Le Livre sur la Place. И знаете ли, единственият щанд, чиито книги се отличаваха, беше този на Éditions Élitchka. Сложете една до друга „Вълшебното грозде” на Капка Кънева, „От понеделник до неделя” на Мая Дългъчева и моята „Бъди ми приятел” и ще разберете какво имам предвид. Това се дължи не само на вкуса на издателя, а и на желанието му да работи за децата, за читателите, а не сляпо да следва „модата” в книгоиздаването.
Много ми се иска примерът, който дадох с тези три книги, да подскаже, че в българските книжарници цари чудно многообразие. За съжаление, у нас нещата са в другата крайност – цари пълен хаос, в който преобладават „имитационните продукти”. А това е по-лошо, защото ако английските и френските книги са доста сходни, то все пак отговарят на някакви критерии за качество. Докато у нас такова нещо няма. Това, че нито книжарниците, нито библиотеките подбират какво да продават и предлагат на читателите, е изключително притеснително.
Отдавна сте ангажирана с детското четене, с подкрепата на интереса към книгите сред децата и родителите. Какви са наблюденията Ви в тази посока – променя ли се начинът, по който децата днес възприемат и разбират книгите?
Забелязах, че и мнозина френски родители питат: „Какво ще научи от тази книга моето дете?”. Как мислите, ако това е единственото условие, би ли имала „Пипи” някакъв шанс в днешно време? Или „Том Сойер”? Или която и да е любима класика?
Тази нагласа, че детската книга е само средство за възпитание и обучение се използва така, както са използвали пръчката в миналото – да избие грешните мисли от главата на детето. Или по-скоро, да набие „правилните” мисли.
Не това е начинът, по който работи художествената литература. Всяка добре написана история възпитава и указва вярната посока. Но на първо място е историята, това, което се случва, докато героят върви по пътя си. Неслучайно хората учат най-добре през историята. Най-хубавите народни приказки са пълни с приключения, с неочаквани обрати, с изкушения за героя. Героят греши, пада, става. Днес пазарът изобилства от поучителни книги на „трудни теми”, в които на практика не се случва нищо. Героят е една абсолютно пасивна фигура.
Другият голям проблем е, че родителите не помагат и не поощряват децата си да четат по-сложни текстове. Много често наблюдавам как деца на 10-11-годишна възраст четат книжки за деца в предучилищна възраст. И разбира се, много скоро губят интерес към четенето. Започват да ги занимават други теми, но не могат да се справят с текста в книгите за големи.
Това е проблем навсякъде, но ние сериозно изоставаме. Във Великобритания стандартът за 10-11-годишни читатели е роман от 35 000 думи. В България поредицата „Кръстьо частен детектив” се чете от 12-13-годишини. Като “Кръстьо” е книга от 14 000 думи, със специално създадно оформление от художничката Албена Каменова за неохотни читатели.
Днес повечето деца имат нужда от помощ и подкрепа в четенето.
Участвате в срещи с български деца в чужбина. Какви са впечатленията Ви от тези срещи? Според Вашите наблюдения получават ли общностите в чужбина достатъчно подкрепа от българските институции и какво още може да се направи в тази насока?
Непрекъснато се оплакваме, че ние, българите, сме силно разединени. Но аз си мисля, че по-важно е това, че ние никога не сме били свързани. Това е далеч по-страшно. Днес не познаваме собствената си история. След като нямаме обща история, как искаме да имаме общо бъдеще?
Това е една от причините да създадем с художника Дамян Дамянов „Ножицата”, една книга за семейната памет, в която са събрани събития, спомени и легенди за период от 300 години, та чак до днес. Изкуството е нашият начин да свързваме хората. „Ножицата” е особено подходяща за представяне и четене пред българските деца в чужбина. Срещите, които правим, остават незабравими. Изключително важно е за тези деца да четат български книги, да се срещат със съвременни творци. За съжаление, българските училища и общности нямат никаква подкрепа от институциите.
Най-новата Ви книга е „Лисича ръкавичка“, създадена отново с художника Дамян Дамянов. Тя е част от бъдеща поредица. Ще споделите ли повече за този замисъл и какво да очакват читателите от следващите издания в поредицата?
„Лисича ръкавичка” е първата ни книга от поредицата „Дивен свят”. В нея разказваме приказки за чудесата на света, забавни, вълшебни и мъдри приключения. Лисича ръкавичка в Корнуол наричат едно диво цвете, а легендата за него е, че Малкия народ е научил лисиците как да го използват, за да станат напълно безшумни. Всяка книга ще носи името на растение, следващите са „Живо камъче” и „Бодлив страшник”.
Книгите ми винаги са адресирани към конкретния тип читател. Имам книги за неуверени читатели, имам книги за неохотни читатели, имам книги за умели читатели. „Лисича ръкавичка” е предназначена за деца, на които се чете много. Деца с богата обща култура и вече запалено любопитство. Деца с усет към изобразителното изкуство – защото „Лисича ръкавичка” не е просто една книга, а цяла изложба от изключителни картини, събрана между две корици.
Въпросите зададе АНИ БУРОВА
