Румяна Л. Станчева
Венюс Кури-Гата е забележителна съвременна поетеса. Близка до модернистките нагласи на френската поезия, до сюрреализма, до херметизма, тя се развива в елитна интелектуална среда, което личи и от посвещенията в новоиздадената ѝ на български стихосбирка към добре познати и у нас имена като Ален Боске или Рьоне Шар, като Андре Бренкур – писател, поет и журналист, близък до Андре Малро, като Жан Русло – спътник на сюрреализма с интерес към поезията в проза, както и други личности, с които я свързва житейският й и творчески път.
„Лична антология“ от Венюс Кури-Гата (1937-2026) е стихосбирка, действително съставена от самата поетеса. Книгата въздейства с особения поетичен глас на Венюс Кури-Гата. Буди любопитство и формирането на поетесата между две култури, ливанската и френската.
Още от първите стихотворения в „Лична антология“ те поглъща поезия, която не изразява пряко лирични състояния и мисловни пътища. Поетесата създава лирически късове като наблюдава отстрани, обективно, отстранено. Ако мислим за предметност с представата за Атанас-Далчевите стихове, аналогията ще е далечна, защото при Далчев лирическият аз не отсъства, както най-често се случва при френската поетеса. Можем да се сетим и за прочутия „обективен корелатив“ на Т. С. Елиът. А без съмнение Венюс Кури-Гата влиза в резонанс конкретно с френската традиция, в която обективност и предметност присъстват още през ХIХ век в Парнаската школа с Теофил Готие, а по-късно и в търсенията на сюрреализма или, още по-близко във времето, у един Рьоне Шар с неговия самотен стремеж към „тайнството“ в поезията.
Самата Кури-Гата посочва конкретно в предговора на книгата си понятия като херметизъм, иносказание и стегната форма на поезията, за разликата от прозата (жанр, в който тя също е с отчетливо присъствие чрез романите си – освен трийсетината си стихосбирки е издала и повече от двайсет романа). Като се знае, че авторката носи и културен субстрат от арабската поетична традиция, започваш да се питаш как елегичният тон, който преобладава в книгата ѝ, обединява в едно две лирически системи на изразяване. Отстраненост, херметизъм, докосване до несъзнаваното представляват не само специфика на тази поезия, но и трудност при интерпретиране. Интересно е как преводът на български запазва скритото зад обективната реалност несъзнавано и намира верните предметни и природни съответствия, за да запази вторичния им смисъл.
Лирическото аз най-често отсъства като пряко себеизразяване, но гради смисъла чрез символичната сила на материалното, за да внушава онази неназована с думи тъга, характерна за дълбинното страдание. Външният свят, формално обективно съществуващ, при Кури-Гата е представен от елементи, надарени с човешки страсти, свързващи вселенското с личното. „Невъзмутимостта на въздуха“, „стръвната коприва“, „роптаещите ветрове“, „смутеното мастило“ са среда, в която се движат сенките на близките мъртви в личните й мисловни пространства: провиждаме пожертвователната майка, погубения още в младостта брат, мъртвия съпруг, но и новородената дъщеря.
Зависимостта на вдъхновението от сътресенията в живота на поетесата е представена в собствения ѝ кратък предговор, също и в послеслова на преводачката Силвия Вагенщайн. Кури-Гата, посветила се на перото още от ранните си години и младостта си в Ливан, формирана и във френската култура, избира, след преместването си във Франция, да се изразява на езика на втората си родина. Редуването на поезия и проза в творчеството й всъщност е рамкирано от преместването й в Париж и създаването на ново семейство там през 1972 г., от раждането на дъщеря ѝ, от смъртта на съпруга ѝ Жан Гата, учен медик, през 1981 г., от кръвопролитните събития в нейния вече недостъпен за дълго, между 1975 и 1990, Ливан.
Творчеството ѝ е високо ценено и Кури-Гата е носител на много отличия, от които Голямата награда за поезия на Френската академия (2009) и наградата за поезия „Гонкур“ за цялостно творчество (2011). Конкретно книгата „Лична антология“, за която става дума тук, получава наградата „Жюл Сюпервиел“ (1997). Поетесата е удостоена във Франция със звание Командор на Ордена на почетния легион (2017) и звание Командор на Ордена на изкуствата и литературата (2022).
Стиховете от 1995-1996 в началото на книгата, от цикъла „Далечно детство“, очертават голяма част от идеите на поетесата: размисъл за поета-пегас, за мъртвите близки, за драмата на мигранта, за копнежа да останеш при своето рождено място, да бъдеш „домосед“. Поетичната форма при Кури-Гата е много освободена и в дължината на стиховете (за разлика от фиксирания по броя на сричките френски класически стих), и по отношение на рядкото присъствие на рима, сведена до редки акценти.
На български преводачката Силвия Вагенщайн, вече с богат професионален опит (в случая ще спомена особено публикуваната през 2023 г. в неин превод „Поезия“ от Пол Елюар), подхожда с подходящи за силаботоничното ни стихосложение ритмични решения, най-често ямбични. Присъщото за поезията на Кури-Гата звучи на български със свежи езикови попадения и съответства на бегло маркираната в оригинала римна или асонансна звучност, освобождава текста от препинателни знаци, както е и по оригиналния замисъл.
Тук временно са щъркели и хора
единствено черешата е домосед
туй много пъти майка ми повтори
Костилките похапвахме си ние
нагоре към Вечерницата хвърляхме плътта
в череша всеки да се прероди си пожела
поток рожден да има
и в сумрака четливо име
да може покрай пътя да седи
и с камъчетата да бъбри до зори (с. 25).
Планетарен размах придобива тази „конкретика“ на поезията във втората представена книга, „Сказания за един глинен народ“. Пренасянето в далечни земи и вярвания насища редовете със загадъчност и надежда за чудодейно обновяване подобно на поверията за призоваване на дъжда. Древната цивилизация на олмеките е мястото, където заживяват тези стихове. Човешките фигури се движат сред натоварена със символични значения флора. Юката, къпината, жожобата, мислени като оцеляващи при трудни условия растения, пренасят способностите си да влияят върху съдбовното. С магичната си устойчивост и сила (макар и днес банализирани в козметиката) това са бодливи закрилници и еротични символи. Обективирането включва в стих например дори геодезичния уред екер. Особен епичен дъх присъства в магическите ритуали на обмен на дарове, на любов, в могъщото присъствие на слънце, планини, природни богове и човешки гняв.
Появява се и ти-формата за себе си, която също измества страданието от индивидуалното към дълбинно обобщение:
(…)
Жалон застинал си побит в пейзажа
и само твоето ридание у теб се мести
и от устата ти към твоите нозе прелива (с. 40).
В следващите по-нататък в книгата подборки от стихосбирките „Монолог на мъртвия“, „Препъналото се слънце“, „Сенките и техните вопли“ отново властва личното страдание, но и състраданието. Все така в регистъра на външно наблюдение се стига до границата на раздялата и отвъдното съществуване на мъртвия. Дори страдащата е посочена в трето лице, също като видяна отстрани.
В съвремието ни, когато романи и филми за духове и живите мъртви са част от арсенала на заплашителна фантастика, в лириката на Венюс Кури-Гата присъствието на отсъстващия свидетелства за взаимна неизтляваща привързаност. Стиховете въвеждат в лутане из съновидения, из сюрреални ситуации. А наглед отстраненото наблюдение се вдълбава в страданието и в угризението, че е възможно да живееш, да създаваш творчество, когато най-близкият ти вече го няма. Преводът намира запомнящи се лексикални и ритмични решения.
Завръща се
той сянка кремъчна
от минал образ отражение
неканен в кожата си на землянин.
Бравата брезова насилва
огъва пръстите на парапета
да пие неговата пот и горест иска.
„Сълзите ти стъкло са и скръбта хартия“
крещи той от пукнатина в кръвта ѝ появил се.
И да го задържи ли тя се пита
и тялото му да надене зад вратите окачено (с. 61).
В подбора от „Кой говори вместо ясмина“ прозренията на поетесата поддържат темите за чудото на живота и на творчеството, играят с парадокса, изненадват на места с кошмарни представи. Българските съответствия отново са постигнати пълноценно и в смисловите съответствия, и стихово:
Видяла пътя идещ отдалеч
на пръсти се изправя къщата
с кепенци прави знаци
намига с капандура
а пък стъклата ѝ избухват в плач
в прегръдките на първия завой (с. 117).
Финалният цикъл „Думите“ от стихосбирката „Състраданието на камъните“ (2001) повдигат част от завесата, с която поетесата обикновено предпазва читателя от буквално разбиране на символите и нещата. Защото в тези стихове Венюс Кури-Гата говори за лабораторията, в която се създава поезията. Тя изразява съзнанието си за дългия път, по който човечеството стига до съвременните си поети. Графиката и звукът на словото са показани като първичното градиво на мисълта. Игровият момент в тези размисли прилепя словото към реалностите, без да снема от вниманието сложността в разбирането за тази слепеност. „Отде ли идат думите“ се пита поетесата. И във финалното стихотворение четем отговора „Тогава вълци думите били“. Преводът намира български хармонии, съответни на сложната поетична материя (която чета и в оригинала, за да мога да бъда по-конкретна). И ще дам още един пример за пренасянето на български на специфичния обективен поглед на Венюс Кури-Гата, слял несъзнавани образи, динамики и предметност, в друга силна развръзка отговор, одухотворяваща думите именно в стихотворението, започващо със стиха „Отде ли идат думите“ (с. 135):
(…)
Бръмчене на мълчания е миналото им
рик на стопени естества
гъргорене на зли води
Понякога
във вопъл се стесняват
набъбват в плачове
и в пара се превръщат по стъклата на издъхналите къщи
кристализират в късчета печал по устните на мъртвите
и върху паднала звезда се приютяват
и дупка си изравят в нищото
изсмукват заблудените души
О каменни сълзи са думите
за изначалните врати ключове
роптали в пещерите
и свойта глъч на бурите отдавали
мълчанието си на хляба оживял в пещта.
Финалната част на стихосбирката като цяло звучи манифестно. Откроява се още по-добре поетиката, спойката на думите и обективният свят в дълбинното, прегръдката между същностите, бурята в страданието и хлябът като живот. „Лична антология“ от Венюс Кури-Гата, с отличното си звучене на български, откроява ново поетично име сред обичаната у нас френска поезия.
Венюс Кури-Гата, „Лична антология“, прев. от френски Силвия Вагенщайн, изд. „Колибри“, С., 2026
