Христо Блажев е зам.-главен редактор на изд. „Сиела“, списва най-големия блог за книги в България – „Книголандия“, където е публикувал над 3000 рецензии за книги, основател и администратор е на най-голямата българска читателска общност във Фейсбук: „Какво четеш…“, която в момента има над 350 000 членове.
Преминали сте през почти всички роли по пътя на книгата – читател, блогър, критик, издател, редактор, дори автор на книга за книгите. Променя ли се отношението към една книга, когато човек премине от страната на читателя от другата страна на издателското бюро?
Бих се радвал да кажа, че не се променя, дори все още упорито настоявам, че трябва да си винаги първо запален читател и сетне всички други гореизброени, но истината е, че всичко се променя – бавно, постепенно, невидимо… и в един момент неумолимо и невъзвратимо. Цялостното възприятие за книгите се променя, започваш да ги гледаш през различни призми и може би остават едва шепа любими автори от по-рано, към които все още можеш да пристъпваш без очаквания. Съдя и по текстовете в блога ми „Книголандия“ – в първите му години са кратки, възторжени, емоционални, толкова наивно субективни, но в наши дни са много по-дълги, пълни с цитати, с премерени оценки и препратки към други книги, чудя се и нямам отговор кое е по-доброто.
Желанието да говорите за книгите изглежда е било решаващо, когато сте започнали с „Книголандия“. Днес сте човек, който участва в решението кои книги да стигнат до читателя. Възможно ли е понякога професионалното четене да попречи на удоволствието от четенето?
Това е капан, който всячески се опитвам да избегна. Стремя се да изграждам разделение в ума си между четенето на ръкопис, бил той на книга на английски или от български автор, на финална коректура или четенето за удоволствие. При ръкописа търся едно, позволявам си да прескачам, да плъзгам поглед, да придобивам по-общо усещане, детайлите винаги могат да се изгладят по-късно. При коректурата не можеш да си позволиш текста да те увлече, защото спираш да виждаш грешките, случва се дори да си прочета на спокойствие отново книгата, след като вече е излязла, така направих с „Кръстопътища“ на Джонатан Франзен, да речем. А при четенето за удоволствие зарязваш всички тези професионални ментални ограничения и просто се оставяш на автора да те води – и ако книгата е добра, дори с лекота мога да пренебрегна някоя случайна грешка, убягнала и на най-щателното око.
Кое създава повече проблеми на един редактор в издателство – лошият ръкопис или самоувереният автор?
Определено е авторът – по простата причина, че лошият ръкопис ще си остане на ниво предложение и просто няма да прескочи всички етапи по разглеждането на една книга, за да стигне до влизане в издателския план. Но е важен и подходът към всеки автор, редакторът трябва да има емоционалната интелигентност да разбира, че човекът отсреща му е доверил текст, с който е бил насаме понякога години наред – и не може да се влиза в него като в бойно поле, където всичко е позволено. Моята колежка Мила има един много хубав израз, че отговорните редактори не сме нито от отбора на издателството, нито от отбора на автора; ние сме от отбора на книгата сама по себе си. И още в началните разговори с всеки новоприет автор това се слага ясно на масата – че в името на книгата всички ще зарежем своето его, за да направим нужното, за да стигне до читателите в най-добрия възможен вид. Истината е, че крайно рядко сме стигали до разриви с автори поради пълно разминаване в разбирането какво трябва да се случи с една книга, но се е случвало, тогава просто поемаме по различни пътища, няма смисъл да се прави нещо насила.
Кога има риск една добра книга да остане незабелязана?
Тъжно е, но огромна част от добрите книги наистина остават незабелязани, това си е почти аксиоматично. Рисковете са много – от пускане в неподходящ момент, през липса на добра корица, на поне минимална рекламна активност, случвало се е дори да срещна пълна авторска незаинтересованост към книгата, след като е вече издадена. Възможно е заглавието изобщо да не открие правилните си читатели или – най-страшното, такива да няма; случва ми се с теми, които лично мен ме вълнуват силно, примерно някоя научна или историческа книга, а се оказва, че няма и хиляда души в България, които да споделят този интерес, отбелязваш си го и продължаваш. Изобщо пътищата, по които една книга може да остане незабелязана, са много повече, широки като магистрали, а пътеките към успеха са малки и нерядко обрасли в тръни. Но все пак всяка година се случват изненади, които връщат надеждата, че и книга без особена реклама може да пробие до широкото читателско одобрение само благодарение на стойността си, така се случи в САЩ с „Тео от Голдън“ на Алън Ливай например, самоиздадена книга в морето от такива, която стигна до стотици хиляди читатели и последващи преводи по целия свят.
В днешно време вероятно една книга трябва едновременно да бъде литературно произведение, издателски продукт, визуален обект и пазарно предложение. Според вас къде се намира границата, отвъд която изискванията на пазара започват да променят самата литература.
Звучи сякаш книгата е чудовището на доктор Франкенщайн, скрепено от дори несъвместими помежду си части. И наистина е така. В големите издателства извън България тази граница е отдавна премината и пазарните очаквания към книгите се намесват още на ниво редакция, например там има предварителни читатели за чувствително съдържание, които бдят в някоя книга да не се промъкне тема, която ще предизвика скандал или ще нарани чувствата на някого – което, съгласете се, в наши дни е твърде лесно и всъщност според мен осакатява авторската свобода на изразяване. Моето лично разбиране е поне в книгите от български автори да не стигаме до такива крайности, защото работа на литературата е винаги да обследва границите и дори да ги преминава, неслучайно някои класики обсъждат теми табу. Пазарът винаги ще си следва модите, но книгите, които ще останат след нас, ще са винаги извън тях, до наши дни не са стигнали почти никои от „бестселърите“ преди век и със сегашните ще е същото.
Когато говорим за „кауза на книгите“, лесно можем да превърнем четенето в морална ценност и да започнем да делим хората на „четящи“ и „нечетящи“. Няма ли все пак известен снобизъм в идеята, че книгата непременно прави човека по-добър?
Признавам се за виновен в това, винаги проповядвам четенето на книги с почти религиозно настървение, защото все някой трябва да го прави, липсва ми фанатичната страст, която музиката и филмите например будят у част от своите почитатели. Не знам дали книгата може да направи човек по-добър, но че добри книги, приложени в регулярни дози в млади години, могат да обогатят интелектуално и емоционално всеки човек, ми се струва безспорно. Не бива, разбира се, да делим хората на „четящи“ и „нечетящи“, но можем да ги делим на такива, които са имали щастието да открият стойността на книгите, и такива, при които това още не се е случило, но не бива да губим надежда, аз вярвам, че за всеки човек има подходяща книга.
Ако днес отворите отново списъка на своите „100 книги“, има ли заглавия, които бихте заменили?
Разбира се, минаха се май три години от излизането ѝ, прочетох стотици заглавия след това, поне няколко от които биха изместили други, които са влезли тогава в книгата. Точно това му е хубавото на четенето на разнообразни книги – никога няма край, а е един постоянен процес на развитие, надграждане или промяна на вкуса в една или друга посока. И винаги всеки ще има своята лична бройка книги, които изпъкват сред всички останали – и за всеки човек те са различни, с тук-таме по някоя по-универсална в посланията си.
Има ли днес място за литературна критика, сравнима по влияние с тази от миналото?
Първосигналният ми отговор е „не“, което навярно би събудило негодувание – и го разбирам. И ако мога все пак да потърся как е възможно това да се случи, то бих търсил адаптация на критиката към читателите, към търсенето им там, където са – в социалните мрежи. Съзнавам, че съм истински динозавър с моя блог, който беше демоде още при създаването си преди седемнайсет години, днес читателите (за моя тъга, признавам) се информират изключително през социалните медии и често само през картинки и видеа. И в огромната си част това е ограничен набор от заглавия в сходни леки жанрове, защото алгоритъмът е неумолим и изисква от създателите на съдържание да преценяват какво ще се понрави на най-много хора, за да бъде видимо. Една модерна литературна критика трябва да овладее похватите на тези медии и да ги използва в полза на добрите книги. И това би било прекрасно.
Ако предположим, че издателите имат професионална деформация, каква би била вашата?
Ха, то да си издател си е професионална деформация по подразбиране. Моята определено е да подравнявам книгите по масите в книжарниците, сякаш съм си на щанда на панаира, всичко трябва да е прилежно и спретнато като по конец. Но има и нещо, което е невидимо – как, като чета, вече пиша в главата си ревюто за книгата, или това, което никой извън бранша не знае: че още в момента, в който си издал хитова книга, започваш да се тревожиш за догодина, когато пак ще трябва да имаш друга хитова книга (или две!), защото тая работа не позволява отпускане, винаги живеем повече в бъдещето, отколкото в настоящето.
Ако за един ден нямате никакви книги, ръкописи, срокове и издателски задачи — как бихте прекарали този ден?
Преди три години щях безкрайно да се затрудня да отговоря на този въпрос, животът ми бе изцяло подчинен на работата, а разнообразието беше да чета и пиша за книги отново. Но… човек и добре да си работи невнятно, среща правилната жена, и вече като щастливо женен мъж си признавам, че вече успявам да се измъквам от тази луда въртележка и примирено приемам да пътувам, да се забавлявам и дори да не чета за цял ден или два, едно малко чудо. Така че – дайте ми планина, простор, въздух, и обещавам да не вадя книга (но ще си нося една за всеки случай!).
Ако приемем, че книгата действително е кауза – не просто стока и не просто културен артефакт – какво точно трябва да се опитаме да запазим и защитим днес: самото четене, свободата на мисълта, бавността, паметта, езика или просто многостранния и сложен човешки опит?
Книгата и четенето са обща кауза и в издателския бранш у нас има достатъчно хора, с които споделяме това убеждение, и дори да сме наглед конкуренти, то в по-голяма степен сме партньори и съмишленици в борбата за тях. Всичко, в което вярваме, си струва защитата – четенето и за удоволствие, и като незаменимо с нищо подхранване на ума, както и борбата да се откъснат очите от екраните, особено тези на децата, които няма как да развият свой собствен независим вътрешен свят, ако постоянно са бомбардирани от шарени, шумни и приковаващи вниманието изображения. Борбата за книгите е борба за всичко смислено, което трябва обезателно да опазим в бясно променящия се наоколо ни свят – защото без това островче на старомодно усамотение с черно-бялата страница ще се удавим в океана от информация, която ни залива безмилостно отвсякъде. И това не са някакви метафорични хиперболи – множество научни изследвания показват колко важна роля има четенето за интелектуалното и емоционалното развитие на човека. А в последните години и си пролича, че след отказа от книгите по-лесно идва отказът от човещината.
Разговора води ЛИДИЯ ВЛАСОВА
