Ан Карсън
Liberty*
Хората разбират свободата по различен начин.
Никога не съм обичала да се излежавам в леглото сутрин.
Лоу обичаше.
Майка ми също.
Но щом утринната светлина отвори очите ми, искам да съм навън, сред нея –
да се движа през пустошта,
да навляза в първите сини потоци и в студените движения на събудилия се свят.
Чувам как майка ми в съседната стая се обръща, въздъхва и
потъва по-дълбоко в постелята.
Отхвърлям задушаващия плен на чаршафите от краката си
и съм свободна.
В пустошта всичко просветва и изглежда твърдо след нощния студ.
Светът се запътва нагоре, от леда – към синя бездна горе в небето.
Замръзналата почва хрусти под краката. Този звук
ме връща в съня, който ми се присъни сутринта,
когато се събудих, –
един от онези сънища, продължаващи цяла нощ: лежа
в обятията на Лоу, сякаш игла във водата, –
и ми трябва физическо усилие
за да се отскубна от ръцете му, копринено бели,
които се плъзгат надолу по бедрата ми в съня, – и аз
обръщайки се с лице към вятъра
се впускам да бягам.
След мен чудовища, дяволи и смърт.
В тези дни и месеци, след заминаването на Лоу,
се чувствах сякаш бяха изтрили небето от живота ми.
Никога повече не намерих убежище в доброто.
Какво представлява любовта?
Това не бяха някакви нови въпроси.
А и не намерих отговора им.
Сутрин, докато медитирах,
виждах само гледката на голата ми
самотна душа –
а не сложните мистерии на любовта и омразата.
Но тази голота е пред очите ми и до ден днешен
толкова ясна, както бельо, замръзнало през нощта на въжето.
Бяха общо тринайсет.
„Гола № 2“. Жена, затворена в клетка от бодли.
Огромни, блестящо кафяви бодли с черни петна –
тя се извива насам-натам, не можейки да се изправи.
„Гола № 3“. Жена с огромен бодил, пронизал челото й. Тя го е хванала с две ръце, опитвайки се да го издърпа.
„Гола № 4“. Жена посред изпепелен ландшафт, оцветена в червено както в картините на Йеронимус Бош.
Главата и тялото й са оковани в адско съоръжение, напомнящо горната част на рачешко тяло. Със скръстени ръце – сякаш събличайки пуловер, тя с все сили се опитва да го отхвърли. Някъде по същото време започнах да разказвам на доктор Хоу
за тези голи жени. Тя ме попита:
„Когато тези страшни образи ви се явяват, защо не се отдръпнете от тях?
Защо продължавате да ги гледате? Защо
не си тръгнете?“ Бях поразена.
„Къде да отида?“ – попитах я.
И този въпрос и до днес ми се струва важен.
Но денят е вече в разгара си, и странна млада априлска светлина
залива пустошта със златно мляко.
Стигнах до средата,
там където земята се снижава, образувайки вдлъбнатина, пълна
с блатна вода.
Тя е заледена.
Плътен черен пласт от живота на пустошта,
замряла в нощно вцепенение.
В тази чернота, в длъбината, се мержелеят причудливи
златни шарки от водорасли.
Четири голи ствола на елши се издигат
направо от водата
и се полюляват в синия въздух. В основата
на всеки ствол,
там, където той е покрит с лед, се разпръсква мрежа
от сребристи напрежения –
хиляди тънички като косъм пукнатинки, ловящи
бялата светлина,
подобно лице на затворник,
улавящо усмивка през решетките.
Емили Бронте има стихотворение за затворничка, която казва следното:
„Вестителят на Надеждата пристига при мен всяка нощ
И ми предлага кратък живот срещу вечна свобода“.
Интересно що за свобода е това.
Критиците и коментаторите говорят, че тя
олицетворява смъртта
или някакво състояние на провидение,
вещаещо смърт.
Те възприемат нейния затвор
като ограничения, наложени на дъщерята на свещеник,
живеещ в XIX век в отдалечена енория
сред студената пустош
на Северна Англия.
Дразнят се от крайния драматизъм,
с който тя описва своето
затворническо съществование.
„В много от творбите на Бронте
склонността към самодраматизация и театралност,
свойствени на тези стихове,
са на ръба на мелодрамата, рискуваща
да се превърне в пошлост“ –
отбелязва един от тях. Друг
говори за „картоненото величие“ на света,
в който тя е затворничка.
Престанах да разказвам на психотерапевтката си
за „голите“,
разбирайки, че не мога да отговоря на въпроса й:
„Защо не спреш да ги гледаш?“
Някои хора гледат – това е всичко, което мога да кажа.
Няма къде другаде да се отиде,
няма перваз, на който да се покатериш.
Възможно е да успея да й обясня това, ако
дочакам подходящ момент –
все едно общувайки със сестра
с много труден характер.
„На този ум могат да оказват влияние само
времето и жизненият опит:
той не се поддава на влиянията на друг интелект“ –
пише Шарлот за Емили.
Интересно за какво са си говорили
на закуска в дома на свещеника.
„Сестра ми Емили
не се отличаваше със склонност към демонстративно поведение“ – подчертава Шарлот,
„и никой – даже най-близките и скъпи за нея хора –
не можеше безнаказано и без разрешение
да навлиза в съкровищницата на нейния ум и нейните чувства…“ Там имаше немалко тайни.
Веднъж, през есента на 1845 година Шарлот
„случайно се натъкна на ръкописен сборник стихове,
написани на ръка от моята сестра Емили“.
Това била неголяма тетрадка (размери 4 на 6 дюйма)
с тъмночервена обложка с надпис „6 пенса“,
съдържаща 44 стихотворения, записани
с финия почерк на Емили.
Шарлот знаеше, че Емили пише стихове,
но те предизвикаха у нея чувство, „много по-силно от удивление“.
„Съвсем не прилича на поезията, която обикновено пишат жени“.
Още по-голямо било удивлението на Шарлот, когато тя прочела романа на Емили –
не на последно място заради грубите изрази.
Тя деликатно засяга този момент в своето предисловие към „Брулени хълмове“.
„Голяма част от читателите, несъмнено, ще бъде силно смутена от появата на страниците
на това произведение на някои думи,
отпечатани цели, тъй като обикновено е прието
такива думи да се обозначават с първата и последната им буква, а между тях многоточие“.
Разбира се, свободата има много дефиниции.
„Любовта – това е свобода“ – обичаше да казва Лоу. Възприемах това по-скоро като пожелание,
отколкото като мисъл,
и сменях темата.
Но многоточието не означава отсъствие на смисъл. Както се изразява Шарлот:
„Обичаят да се обозначават само с първата и последната буква онези ругателства, с които нечестивите и несдържаните изпъстрят речта си,
ми се струва навик, който въпреки цялата си благонамереност, е слаб и безполезен.
Не мога да разбера каква е ползата от него,
какви чувства щади
и какъв ужас скрива“.
Обръщам се и се връщам вкъщи през пустошта, за закуска. Тук имаме двупосочност – езикът на недоизказаността.
Най-много от всичко в „Събраните съчинения“ на Емили Бронте обичам онези страници
със забележки в края на книгата,
които показват малките поправки, нанесени от Шарлот в стиховете на Емили –
тези, които Шарлот прави след смъртта й.
„Изразът „Prison for strongest“ [затвор за силните] (написан на ръка от Емили) Шарлот заменила с „lordly“ [за властващиme]“.
Превод ПАВЛИНА ГЕОРГИЕВА
* Част от поемата й The Glass Essay.
