Димил Стоилов
Ако кажа, че има разговори, които ни обсебват с натрапливото и неизпълнимо желание никога да нe свършват, не бих изненадал никого с нищо.
Потегляйки от „нищото“, като предизвикателство, аз се устремявам към безкрайната територия на разговора. Нужно ли е да припомням, че хубавите разговори са част от всички велики дела, че хубавият разговор е изкуство и истински концерт, в който участниците достигат до момент, когато им е достатъчна и половин дума, за да разберат събеседника. Няма как да сбъркаме кой го е казал и не е случайно, че приятелите са го наричали „гений на хубавия разговор“. Поклон пред Цветан Стоянов и неговия „Невидим салон“.
За добро или лошо хубавите разговори не се случват често, а за мен и събеседниците, с които могат да се сбъднат, са колкото пръстите на едната ръка. Младен Влашки за мен е неизменно от тези събеседници. С него не сме се срещали в литературните кръжоци, както с Владо Янев още от ученичеството. Той е доста по-млад от мен. Не съм го виждал и в средата на осемдесетте при сбирките на така наречените „млади пловдивски белетристи“ – Йордан Костурков, Вальо Георгиев, Краси Димовски, Стоян Сукарев, Митко Атанасов, Начо Христосков, Иван Тропанкев, Тодор Костадинов.
Вероятно първите ни срещи датират от времето, когато вече бях в издателство „Хр. Г. Данов“ и той щедро ме даряваше с класации на касовите автори, на които, за жалост, нямахме средства да купим авторските права. Беше времето, когато книгите с изтекли права се харчеха като топъл хляб.
Не че не сме имали напоителни разговори и преди това, но сякаш по-регулярни почнаха да стават срещите ни едва когато заминах за Белгия. От петнадесет години се връщам за няколко седмици в България, за да свърша най-неотложни неща. Едно от тях е да срещна Младен Влашки. Обикновено го причаквам в събота да приключи прословутото си предаване „Преге“ за света на книгите по Радио Пловдив и отиваме в Арменския ресторант. На Младен трябва да му се признае привилегията, че е хедонист не само за книги и литература, но и в яденето и пиенето. За бирата изцяло му се доверявам, макар че мога да претендирам за известни познания, след като съм от толкова години в Брюксел. Шегувам се, естествено, не яденето и пиенето е съществено значение при срещите. За да не бъда голословен, ще си позволя да цитирам автографа му към книгата „Рецепцията на Кафка в България до 1989 година“: „На Димил, като част от подготовката му за сладките разговори, които водим“. Така си е, не е възможно без специална подготовка и без да има закачка в разговорите.
Не бих се наел да пиша рецензия за този прекрасен монографичен труд. Това вече са направили Мария Едрева, Светла Черпокова и други изследователи. Мога само да споделя, че го възприемам като знакова книга за моето поколение. Неслучайно още в нейното начало Младен Влашки припомня, че мнението на днешните изследователи към Кафка по време на Студената война в Източния блок е категорично – този автор е възприеман от опозиционната интелигенция и недолюбван от властта. Затова е съвсем недостатъчно да признавам, че съм я чел и с голям интерес, и с огромно удоволствие, добре съзнавайки, че Кафка е един от авторите, за които толкова е писано, че текстовете за него са почти необозрими, а в същото време у нас е бил почти оскъдно срамно обмислян и интерпретиран. Последното, което бих могъл да допълня за тази книга, е, че Младен Влашки с умението на опитен литературен детектив увлекателно, ерудирано и проникновено ни превежда през лабиринтите на годините и съдбите на хората, благодарение на които този световен автор е достигнал до българския читател.
В последната ни (поне засега) среща с Влашки в Арменския ресторант след поредното съботно излъчване на „Преге“ по Радио Пловдив (умишлено споменавам предаването за втори път и отново ще се върна към него) му доверих за моята обсебеност в последно време от табелките.
Първите години в Белгия много се прехласвах от дребните елементи на красота по къщите, строени преди повече от стотина години. Впечатлявах се, че прозорците в горната си част не завършват с правоъгълник, а с полудъга от тухли в различен цвят Тези цветни полудъги красят всеки прозорец и къщите намигват с приветливи лица. Можеше дълго време да се любувам на дръжките на вратите, на металните цветя по балконите или оградите, дори на горната част от фасадите на къщите, които завършваха с малко прозорче, вградено в стъпаловидна пирамидка.
Сега възхищението от тази белгийска нагласа за превръщане на делничното, което заобикаля, в изящество и красота бе заменено от нещо друго. Завиждах на преклонението на белгийците към историята, епохата и личностите, дишали, живели, творили, злодействали или просто обичали през същото това време. Смайвах се и откривах тези знаци почти на всяка крачка от своите бродения из града.
Хиляди туристи всеки ден се омайват от Гран Плас, шумно щракат селфитата и диплят в хербариум съкровени спомени, но малко от тях си правят труда да разчетат две табелки от насрещни сгради, а още по-малко биха се ангажирали с идеята да сюжетират прочетеното. Няма спор, всички сгради са достолепни, красиви, монументални, с фризове, с бюстове, с орнаменти, с фино моделирани фигурки и светят почти като коледни елхи: и кметството, и дворецът – сегашен градски музей, и останалите сгради на различните гилдии, които не крият своите пристрастия към даден вид труд. Шаблонно е, но спират дъха от неподправено възхищение.
Въпреки това за мен две от тях са по-особени. В подножието и на двете има ресторанти с разположени отвън маси, столове и ограждения. В тази, на чийто вход има бял лебед, на таванския етаж, зад малкото прозорче със закръглена дъга горна част и оскъдна мебелировка от изтърбушено легло, масичка с тънички крачета и два излъскани от сядане стола, е намирал убежище един брадат субект, комуто приписват не особено ласкав прелом в световната история. Някои гледат съвсем под вежди неговия труд, който се е оказал съвсем капитален за човешкото развитие. В отсрещната сграда, но на втория етаж с просторни стаи, но все пак със скромно обзавеждане, е живял друг именит човек, чиято брада в никакъв случай не е била по малко буйна, от тази на другия. Той също е оказал влияние върху развитието на човечеството, но в по-друг смисъл, тъй като и досега се четат и предизвикват искрени емоции неговите незабравими книги. Възможно ли е, поне за миг, да си представим общуването на тези две забележителни личности. Дали единият е махал за поздрав на другия през прозореца рано сутрин, преди да седнат над масите и да творят своите забележителни трудове. Имало ли е високомерие на единия към другия, дали пък не са пиели заедно чай или кафе някъде в подножието на сградите?
Нека да си представим за момент картината – Гран Плас, Брюксел. Вечер.
Маркс излиза от механата в „Къщата на лебеда“, замислен и пушещ лула. От отсрещната сграда се появява Виктор Юго, загърнат в елегантно палто, вглеждайки се в красивите барокови фасади.
Виктор Юго се спира и вдига ръка към сградите: „Вижте това великолепие, мосю! Този площад е истински театър от камък и злато. Архитектурата е триумф на човешкия дух. Дори в изгнание, тук човек намира утеха в красотата“.
Карл Маркс дръпва от лулата и се усмихва иронично: „Красота, казвате, мосю Юго? Вие виждате триумф на духа, а аз виждам триумф на буржоазията и гилдиите. Това злато по фасадите не е паднало от небето. То е излято от потта, глада и денонощния труд на белгийския пролетариат. Белгия е втората индустриална сила в света, но работниците ѝ умират в мизерия. Зад тези позлатени стени се крие експлоатация“.
Виктор Юго с топъл, но категоричен тон: „Не отричам страданието, мосю Маркс. Моето сърце кърви за клетите и отхвърлените от обществото. Прекарах години в описване на техния мрак. Но аз вярвам, че лекът за тази нищета не е разрушението, а просветлението. Трябва да събудим съвестта на богатите. Обществото се нуждае от повече милосърдие, образование и братство, за да изкупи греховете си“.
Възможен ли е подобен разговор? Би могъл да се случи, макар и репликите да не са същите, ако надписите на табелките не удостоверяваха, че двамата са пребивавали тук през различни години.
Освен да се фантазира, от табелките може да се попълват познания за история, съдби, човешки възходи и падения. Само на стотина метра от Гран Плас е улица „Брасьор“, а на № 1 се е намирал хотел „La Ville de Courtrai“. Малка табелка припомня трагедия, която се е разиграла на това място. В изблик на страст, ревност и пиянство отекват два изстрела от 7-милиметров револвер „Лефоше“. Първият куршум се забива в ръката на Рембо, а вторият, за щастие, в пода на стаята. Стрелецът Верлен е прибран от полицията и принуден да излежи близо две години за своята необуздана и забранена любов, след което смирено се отдава на католицизма. Рембо на 19-годишна възраст се отказва от поезията, за да скитосва из света като търговец, който се занимава със съмнителни сделки и умира едва на 37-годишна възраст.
Ако се загърби хотелът с трагичния инцидент и се продължи нагоре към кралския дворец, се достига до прекрасния парк с огромни дървета, красиво оформени зелени площи и причудливи скулптурни фигури. Сега в него не може да се открие табелката с надпис: Insidiens margini huius fontis, aquam nobilitavit libato vino (Седейки на ръба на този фонтан, той облагороди водите му с виното от своите възлияния). Няма го вече и точно този фонтан. За утеха или напомняне, в една затулена падинка може да се види бюстът на юнака, който е прекалил с пиенето при гуляите с братовчедите си. Осъвременената табелка е със съвсем приличен надпис. Скулптурата е въздигната в чест на цар Петър Велики и в памет на престоя му през 1717 г.
В Брюксел табелките са като маргаритки из тучна поляна и винаги може да си набереш щедър букет. Ето – от табелка пред църквата „Сент Катрин“, може да се узнае, че Ван Гог е служил тук като свещеник, а от друга – че художникът е живял в сграда някъде около Ботаническата градина. Четящите малки надписи могат да научат, че младият Огюст Роден е дал своя принос към пищната орнаментика на знаковата сграда в центъра – Борсата. Могат да се възхитят на негови скулптурни детайли и релефни фризове по фасадите, но за да открият, къде е било ателието му, трябва да се отиде чак в община Иксел. Там е роден също писателят Хулио Кортасар и сравнително наскоро е поставен негов бронзов бюст.
С подобна информация мога лесно да подготвя цяла енциклопедия, но несъмнено най-любимият ми парк по отношение на табелките е разположен в община Укле и се нарича Волвендал. Приписват му невероятни истории, свързани с изкуството и екстравантността на белгийската аристокрация, но първото, което привлича вниманието в него, е павилионът в стил рококо на Луи XV. Отличава се с красив малък купол, богато декорирана фасада с детайлни фризове, маскарони, медальони и щукатури, което го превръща в истинско бижу, но името му е донякъде подвеждащо. Кралят на Франция никога не е стъпвал там, а сградата дори не е построена в Белгия. Собственикът на парка – белгийският барон Янсен, в началото на деветстотната година, по време на разходка край Амстердам вижда тази постройка и дотолкова се влюбва в нея, че осъществява всичко възможно, за да я пренесе в Брюксел.
След като почива баронът, общината закупува имението от наследниците и го превръща в културно средище. Сега павилионът е кацнал нависоко, заобиколен от градина в английски стил, от която се открива красива панорамна гледка към ниската част на парка. Функционира като романтичен ресторант и кафене с тераса. Обичам седнал на маса точно на тази тераса да пия чаша трапистка бира „Шиме“ или „Рошфор“ и мечтателно да гледам към алеите, които отвеждат нагоре и надолу из прекрасния парк. Всяка има своя табелка: алея „Емил Льокомт“ (Allée Émile Lecomte) – импресионист, алея „Албер Пино“ (Allée Albert Pinot) – пейзажист, алея „Албер ван Холсбек“ (Allée Albert Van Holsbeeck) – художник, оставил свои картини по стените на павилиона на Луи XV… Не е нужно се да изброява повече. Изписани са и годините, през които са живели творците: скулптури, дизайнери, художници, в коя област са постиженията им и всички са свързани по някакъв начин с това вълнуващо място.
Мечтая си такъв парк с алеи, посветени на творци, да бъде сътворен в Пловдив, София, Русе… Наскоро прочетох, че Теодор Ушев заедно със свой приятел са успели на къщата „Трите кипариса“ във Ванс, Франция, да поставят паметна плоча на големия български художник Жорж Папазов. След бурните парижки преживявания той е прекарал там на спокойствие и размисъл последните години от живота си.
Опитах се, чрез този благороден жест на двамата наши сънародници, да обясня на Младен Влашки моята обсебеност от табелките и паметните плочи. Попаднах на двама българи, които са живели в Брюксел и според мен заслужават по-специално внимание. Ако успея да напиша нещо за тях, то това би било като своеобразна паметна плоча. Единият от тях е голям музикант и педагог. Сестра му е била известна художничка, познават се с Жорж Папазов от Париж преди войната, а може заедно с брата да са го посещавали дори и във Ванс.
Влашки ме слушаше внимателно, когато споделях за някои от перипетиите в живота на музиканта. Дано не съм си въобразявал прекомерно, защото все пак каза:
– Интересно, пиши. Пък и дай някакъв откъс за „Страница“.
Знам, че е внимателен и деликатен човек. Бил е щедър за поощрения и подканящ към писане много творци. В същия момент аз осъзнах нещо, което вероятно са го мислили много хора, които общуват с него, но не са го казвали.
Сега е поводът да се върна към един спомен за една нелепа несбъднатост. Преди повече от седем години група ентусиасти и сърцати хора бяха причината в Брюксел да се организира фестивал на българската книга, който се превърна в традиция. Миналата година няколко човека дадохме идеята на организаторите, че би било хубаво на поредния фестивал да се покани списание „Страница“ с двама от редакторите. Преди да споделим предложението, бе намерен благороден човек, който щеше да се ангажира със самолетните билети и нощувката на гостите. За радост, все още съществуват такива прекрасни хора. Отговорът на една от организаторките, която на всичко отгоре за пръв път участваше в това събитие, бе, че списанието било прекомерно академично и нямало да представлява интерес за аудиторията.
Един от редакторите щеше да бъде Младен Влашки. Не е необходимо да правя каквато да е защита на списание „Страница“ и неговия принос в културния живот и българската литература. Едва ли е случаен фактът, че на два пъти изданието получава националната награда „Христо Г. Данов“ в категорията „Представянето на българската книга“. Едва ли е случаен фактът, че изданието има живот вече почти тридесет години. В него са взимали участие почти всички значими български писатели. Нямам никакво намерение да правя обзор на прекрасните текстове и теми, които са разработвани по страниците му. Достатъчно е само да кажа, че точно това списание е доказателство, че в момента у нас съществува сериозна оперативна критика, която професионално и взискателно следи, колкото и банално да звучи, „пулса на българската литература“. Всеки от редакторите на списанието, повечето са университетски преподаватели и това въобще не е някакъв грях, би могъл да направи интересен, пъстър, критичен, богат анализ на българската литература в момента, което несъмнено би било интерес за всяка българската аудитория, дори и за тази в Брюксел. Да се надяваме, че някога и това нещо ще се случи.
Сигурен съм, че за Младен Влашки с възхищение говорят и ще говорят и студентите в Пловдив, Фрайбург, Гьотинген (не е нужно да се изброяват всички градове и държави) и колегите му преподаватели и литератори, с които е общувал.
Аз дребнаво съм се вторачил в някакви табелки и паметни плочи, но ми се ще да напомня за още нещо, което той прави покрай многото други неща.
Всяка събота в продължение на 60 минути вече 18 години той води радиопредаването „Преге“. От сайта на Българското национално радио може да се узнае, че предаването информира за процесите на българския книжен пазар, стреми се да формира определен висок вкус към четивото, да провокира публиката към четене и да популяризира пловдивската литература. В него има анотации на книги, рецензии на нашумели заглавия от книжния пазар, разговори с авторитети в бранша и издатели, както и календарна библиографска информация.
Така накаканижено цялото съдържание звучи някак си суховато, а в същото време е редно да се заяви, че това е едно изключително богатство, с което се даряват слушателите всяка седмица. Толкова голяма актуална, концентрирана, прецизирана информация трудно може да се открие лесно и бързо. Всяка седмица се предлагат близо 40-50 автори и книги, за месец – 200, за година – 2100, за периода досега над 37 800. Количеството книги и автори, за които е ставало дума през тези години, е невъобразимо голямо, като се има предвид, че не е само споменаване, а се дават преценки, насоки, теми, история, факти, които трябва да ориентират читателите в огромния океан от книги. Това предаване е невероятно богатство и трябва да се благодари както на Пловдивското радио, че го прави, така и на Младен Влашки, че го осъществява.
Думата ми е за хубавите неща около нас, на които трябва да им обръщаме повече внимание.
Точно по този повод си спомням какво казваше моят приятел Христо Карастоянов, който беше сред първите писатели, участвали във Фестивала на българската книга в Брюксел. Сякаш сега отново го виждам как издухва пушека на поредната цигара, понамества очилата си и разперва ръце, за да изрече полуиронично, полуистински: „Ми, казвайте ги тези хубави неща, за да се знаят…“.
Така е с хубавите разговори, с табелките, паметните плочи, със списанията и предаванията. Трябва да се казват тези неща! И пак по Христо Карастоянов – „защото времето лети и страхотно завива в нощта“.
