Лъчезар Йорданов
„Физика на тъгата“
по романа на Георги Господинов
Режисьор: Йерней Лоренци, драматургия: Дино Пешут и Йерней Лоренци, сценограф: Бранко Хойник, костюмограф: Белинда Радулович, композитор и асистент-режисьор: Жига Хрен
Участват: Албена Ставрева, Александър Тонев, Анета Иванова, Валентин Ганев, Вacилена Bинченцо, Даpина Paдeвa, Димитър Николов, Веселин Мезеклиев, Константин Еленков, Параскева Джукелова, Радена Вълканова, Стелиан Радев, Теодора Духовникова, Христо Петков
Народен театър „Иван Вазов“, премиера 6, 7 октомври 2026 г.
Няма да забравя деня, в който дядо ми почина. Телефонът звънна, а въздухът замириса на смърт. Баща ми беше затворил очите на своя баща.
Някой ден аз ще направя същото.
Споменът ме връхлетя, провокиран от актьорите на сцената, които един по един споделят за първия си досег със загубата на живот. Сълзите им се стичат, телата им започват леко да треперят. В салона засияват хиляди звездици, появили се от отражението на прожекторите в пълните очи на публиката. Въздухът се сгъстява, а големият дигитален часовник в средата на сцената сякаш забавя своя ход в надпреварата си с времето. Единственото, което продължава да се чува, е глухото тиктакане, болезнено напомнящо, че всяко настояще е на крачка от това да се превърне в минало. Кой да предположи, че през следващите четири часа всеки от нас ще търси собственото си аз в лабиринта на времето? Лабиринт, съграден от истории, които не просто ни връщат в миналото, а изцяло променят усещането ни за живот, отваряйки отдавна затворени врати, пропускащи всичко, което някога сме се опитвали да забравим.
Да събереш на едно място носителя на Международната награда „Букър“ за 2023 г. Георги Господинов и един от водещите европейски режисьори Йерней Лоренци, безспорно е рецепта за успех, която обаче надмина моите очаквания. И въпреки че тяхната „Физика на тъгата“ се роди преди 5 дни, 20 часа, 40 минути и 35… 36…, 37… секунди, то тя не спира да живее в мен, карайки ме да я преживявам отново и отново. Доскоро си мислех, че за да бъдеш художник, трябва да умееш да рисуваш, да разполагаш форми в пространството и да оставяш видима, цветна следа. Докосвайки се до поредното творение на Лоренци, осъзнах, че дълбоко съм грешал. Художникът умее да подрежда времето, да извайва ритъм от дъха и тон от паузата, да превръща думата в материя, а материята в звук. Той не се нуждае от бои и бяло платно. Неговият скицник е сцената, която бива композирана с вътрешната енергия и мелодия на актьорите.
Сред подвижния екран с мултимедия, микрофони и множество музикални инструменти (характерни елементи от сценичния език на режисьора и сценографа Бранко Хойник) актьорите от трупата на Народния театър „Иван Вазов“ изграждат лабиринт от лични истории, концептуално обединени от темите за смъртта, детството, младостта, семейството и любовта. Споделяйки частици от собствения си житейски опит, те не просто разказват, а превръщат личното преживяване в момент на съпреживяване. Минута след минута сцената се превръща в музей на миналото. Снимки, дрехи и предмети от бита постепенно завземат сценичното пространство, докато то не заприличва на всекидневна на стар вехтошар, заседнал в годините на своята младост. И именно тук се случва магията на спектакъла. Сред множеството разкази всеки зрител започва да изгражда собствена версия на чутото, да дописва чуждите спомени със своите и да открива в тях смисъл, пречупен през личния му опит, разбирания и мироглед. И както актьорите са съавтори на спектакъла, така и публиката получава свободата да го доизгради в съзнанието си, а дори и да бъде пряк участник в част от случващото се на сцената.
И ако дотук сценичният лабиринт се е разгръщал като пространство на чужди и собствени спомени, то няма как да не погледнем към неговите мрачни пътеки, в които се крие Той – Минотавърът. В лицето на актьора Димитър Николов се появява събирателен образ на уязвимостта на човека. Митологично същество, което не разбира защо е затворено, защо е отхвърлено и защо всеки се отнася към него с жестокост. Изкован от дървените пръчки, с които сме си играли като деца, и подпиращ се на два бастуна, той носи в тялото си целия кръговрат на човешкия живот. Пръчката, която в нашата младост е меч, метла или вълшебен жезъл, в края на живота преминава в опора, патерица, която крепи тялото, когато годините започват да изяждат силата му. И когато от тези пръчки е изграден самият Минотавър, границата между чудовището и човека окончателно се размива. Нима не сме и ние същества, изваяни от собствените си спомени, страхове и рани? В един момент, привикан от актьорите, подчиняващ се на волята им и дори измъчван от тях, в своята безпомощност той изкрещява: „Мамо!“. И това е един от най-сърцераздирателните викове, които някога съм чувал в живота си. В него няма нищо чудовищно. Има само отчаяна нужда да бъде защитен от онази, която някога му е дала живот. И може би във всеки от нас живее по един Минотавър, белязан от собствените си рани, неразбран от света, наранено дете, което е забравило как да поиска обич, но никога не е престанало да я чака.
Освен писател Георги Господинов е и неуморен изследовател философ на човешкото време. В романите си той го разчленява, пречупва и сглобява наново, размивайки границите между минало, настояще и бъдеще. Времето при него не е права линия, а торнадо от спомени, предчувствия и преживени мигове, което завихря човешкото съществуване и го връща непрестанно към онова, което някога сме били, и онова, което тепърва ще бъдем. Йерней Лоренци остава верен на тази философия, превръщайки я в сетивно преживяване, в което времето придобива собствено тяло, ритъм и дихание. Минутите се разтягат до часове, а часовете се свиват до секунди. И така, без да усетим кога се е случило, четирите часа на спектакъла се превръщат в един-единствен миг, който искаме да задържим, да преживеем отново и отново, сякаш повторението би могло да ни спаси от неизбежния му край.
„Физика на тъгата“ е от онези представления, които лъхат на любов към човека с всичките му несъвършенства, към актьорите един към друг, към режисьора, към спомените, към публиката. Любов към онова време, което прелита покрай нас като птица: понякога толкова близо, че усещаме трепета на въздуха, породен от маха на крилете, а друг път толкова незабелязано, че разбираме за присъствието му едва когато вече е отлетяло. Представление, което се настанява някъде в лявата камера на сърцето, под аортата, и остава там. Споменът за него понякога наболява, а друг път затопля кръвта ти с онази безгранична нежност, на която е способна единствено майчината обич.
Докато секундите на големия брояч започват своя маратон, прескачат настоящето и прелитат през годините на бъдещето на 2032… 2049… 2087…, отново си спомням погребението на дядо ми. Моментът, в който осъзнах, че следващият по веригата е баща ми, а след него… аз. Мисъл, която едновременно ме ужаси и успокои. Може би именно в това се крие естественият ход на живота? В това да предадем времето на следващото поколение, докато самите ние постепенно се превръщаме в нечий спомен. Съдейки по стотиците хлипове, които изпълниха залата преди поклона, явно не само аз бях потънал в лабиринтите на тихите, скрити спомени, изпълнени с обич, която не сме успели да назовем, или страх, който едва сега сме намерили смелост да погледнем в очите.
Влязох в залата като зрънце, сега съм дърво.
