Преслав Бончев
Две години след „Трактат за кихането и няколко неразположения“ под знака на издателство „Нике“ излиза новият, трети поред сборник с разкази на Боян Крачолов, озаглавен „И ето че отхапах парче от зимата“. В него Крачолов не отстъпва от вече установения си разпознаваем стил, гравитиращ около абсурда и иронията, представяни пълноценно и живо в много кратки по обем текстове.
Обединяващо за разказите несъмнено е откроеното авторово присъствие, водещо Читателя из своеобразните лабиринти, изградени с ювелирно майсторство, с каквито сборникът е изпълнен. Независимо от сюжета на дадената история или маскирането на автора като някой герой или героиня, непременно остава целенасоченото говорене към хипотетичния читател, който в някои случаи е и директно назован. Разказите на Крачолов не могат да съществуват сами за себе си, дълбоко в тях заляга разбирането, че разказването е акт между два субекта, между адресат и адресант, а написаното се явява единствено посредник във времето на един едновременно случил се, но и предстоящ разговор. Акцентът върху тази ключова за функционирането на литературата въобще симбиоза не остава самоцелен – след него авторът допълнително усложнява системата, като я удвоява и утроява, най-вече чрез способа „разказ в разказа“.
Тази идея не е новост в текстовете на Боян Крачолов, но в настоящия сборник намира мястото си по-естествено, без да стои извънредно в рамките на съответния текст. Трябва да се отбележи и отчетливо по-зрялото звучене на разказите. „Младежките“ теми за влюбването и лутането в търсене на себе си прерастват в размишления за живота и смъртта и търсене на равносметка за миналото. Сред героите много по-често се появяват образите на останалия в миналото баща и синът, комуто бъдещето принадлежи, и двата разказани от гледната точка на авторовото настояще. Сериозността на тези теми обаче по никакъв начин не прави така, че текстовете да звучат минорно или „сухо“. Философската настройка, която предизвикват, оставя читателя в състояние на разсъждение по въпроси, които неусетно му биват внушени, а понякога, поради подчертаната енигматичност на някои от разказите, разсъждението е повече опит да се формулира въпросът, отколкото да се намери конкретен отговор.
В типичния за автора стил текстовете са написани на лек и жив език, често преминаващ в сказ. Литературно-философската претенция, която би направила текстовете трудни за възприемане, е заменена с усещане за непосредственост на разказа, почти сякаш близък приятел на читателя разказва своя интересна история. Обемът на повечето текстове, както и необвързаността помежду им при подредбата в сборника също предполагат по-голяма близост до непринудения разговор, случващ се „между другото“. Понякога може да се намери косвена връзка между някои близко стоящи разкази – в атмосферата, в типа или пола на героя, в мястото на действието, но в никакъв случай не може да се говори за извеждане на преден план на характеристики, които да обособят определена група текстове като цикъл. С повече успех може да се говори за различията между текстовете, отколкото за приликите им извън характерния авторов стил. При все това два текста в сборника изпъкват с това, че нарушават типичната авторова лаконичност и енигматичност и се разгръщат в доста по-голям обем и детайлност. Става дума за разказите „Асмодей“ и „Асансьорът“, в които освен необичайния обем се наблюдава и усложняване на повествователните стратегии. „Асмодей“ е изграден около класическата схема на разказ в разказа, като вплетената история получава своята развръзка в главната по един донякъде предвидим начин, без това да е в ущърб на текста, доколкото авторовото решение съзнателно да използва докрай клишето (познато в различни варианти през множество детективски и криминални истории) успешно създава впечатление за развръзка у четящия, благодарение на което същинският финал идва неочаквано и връща усещането за мистерия, което тъкмо е било разсеяно. В другия отличаващ се по обем разказ, „Асансьорът“, пък се внедрява ретроспекция, която да даде контекст на вече започналата история. Тук подходът е малко по-различен, доколкото развръзката е посочена още в началото на текста, но в хода му остава пренебрегната до самия край. В тези разкази авторът експериментира в нови посоки, като успешно смесва ювелирния си стил на писане с по-големите обеми, с което подсказва възможността бъдещите му текстове да преминат и към по-големите епически жанрове.
Сред текстовете в сборника, които трябва да се отбележат като нетипични, попадат „За кукуригането на петела“, „Още една история от вестниците“ и „На улица през лятото“. Първите два представят разказ в стила на Борхесовите „Измислици“, истории, претендиращи не просто за достоверност, а за действителност, изхождащи от „документ“ или „статия“, които се представят като външни на фикцията, следователно обективно съществуващи. Тази склонност към мистификация може да се открие отчасти и във вече споменатия разказ „Асмодей“. Отказът от търсене на реалистичност не е необичаен за стила на автора, но опитът фикцията да бъде представена като реалност със сигурност е нова посока, чието развитие най-вероятно тепърва предстои.
„На улица през лятото“ представлява интересен случай не толкова поради цветистия сказ или наличието на герой писател, каквито се откриват и в други текстове в този или някой от другите сборници на автора. „Новото“ се оказва героят разказвач, който всъщност е жена. И в други текстове се срещат разказващи женски персонажи (като например „Гласово съобщение“), а пък в други първоличната форма не подсказва половата принадлежност на говорещия. В този разказ обаче историята се води недвусмислено от гледната точка на жената, никъде не се намесва третоличната авторова фигура (както например се случва в гореспоменатия „Гласово съобщение“). Този подход не е често срещан, доколкото обичайно полът на разказвача е или неутрален, или съвпадащ с този на автора, а когато се прилага, най-често това има някаква конкретна цел. В случая причината за решението този текст да бъде написан по този начин едва ли може да се открие в логиката на сборника и по-скоро може да се отдаде на постоянно развиващата се склонност на автора към различни експерименти в литературното поле, за част от които вече стана дума.
Сборникът „И ето че отхапах парче от зимата“, излязъл през лятото на тази година, и с премиера през есента, затвърждава мястото на Боян Крачолов сред съвременните прозаици, споделящи разбирането, че литературата е преди всичко разговор, лаборатория за идеи, а експериментът е неразделна част от процеса.
Боян Крачолов, „И ето че отхапах парче от зимата“, изд. „Нике“, С., 2026
