Анастасия Дилова
Колко време имате?
Не, това не е реторичен въпрос. Всъщност това е първият въпрос, който трябва да си зададем, преди да говорим за „Одисея“ на Кристофър Нолан. Колко време сме склонни да отделим на една история? Колко време можем да чакаме? И колко време ни е необходимо, преди да решим, че нещо е твърде дълго за нас?
Някои завръщания отнемат години. Някои истории отекват с векове. А ние?
Ние превъртаме.
Десет секунди, половин минута, пет минути, не повече от десет, ако нещо все пак грабне вниманието ни. Докато не продължим към следващото и просто забравим.
В свят, в който един образ може да бъде генериран за секунди, а една история да бъде сведена до няколко секунди видео, Кристофър Нолан е прекарал години в създаването на филм за човек, който прекарва цяло десетилетие в опити да се прибере у дома. Трудно е да си представим по-неподходящ сюжет за нашето време. Или пък всъщност няма по-подходящ.
Достойнствата на филма „Одисея“ са много. Като за начало той набра популярност още преди премиерата си поради това, че вместо обичайния трейлър, съдържащ ключови кадри и опорни точки, зрителите имаха възможността да видят откъс, цяла сцена, при това на култов момент от Омировия епос – нахлуването в Троя. Още в този кратък епизод за невъоръженото око става ясно, че се задава мащабен филм – и като продукция, и като смисъл.
Първият критерий, по който обикновено оценяваме филмовата адаптация, е придържането (или непридържането) към оригиналния текст и всъщност парадоксалното е, че веднъж изгледали „Одисея“, ние просто… не мислим за това. Ако трябва да бъдем честни, филмът действително доста подробно и последователно изобразява всички важни моменти от Омировата „Одисея“, отнася се с уважение и благоговение към първоизточника и съдържа всички ключови елементи, нужни, за да го определим като добра адаптация. Известни пререкания се зародиха из зрителите в интернет във връзка с избора на някои актьори – най-вече по отношение на решението кенийската актриса Лупита Нионг’о да изиграе хубавата Елена (и нейната сестра близначка Клитемнестра). Не ми се иска да навлизам в този дискурс повече от нужното, и единственото, което мога да кажа по темата, е, че лицето на Нолановата Елена изпълни заложената в оригиналния текст функция – предизвика война. Освен брилянтната актьорска игра, красивата сценография и пълнотата на сюжета, в този филм има далеч по-важни и по-дълбоки неща, които заслужават зрителското внимание.
Това, което е изключително ценно в този проект, е двойната перспектива на посланието, което той предава. Стана ясно, че е сравнително последователен по отношение на оригинала, но за онези зрители, които познават Омировия епос, е напълно забележима и непренебрежима една основна промяна и тя е именно в образа на Одисей. От оригиналния образ са останали всички ключови качества – находчивост, бърз ум, преданост, лидерство, жертвоготовност; промъква се дори тази доста по-силно изразена в литературния текст импулсивност, граничеща с безразсъдност в някои епизоди, толкова характерна за безстрашния Одисей. Но защо тогава говорим за разминаване? Киното на Кристофър Нолан се причислява към това явление, което наричаме съвременно изкуство, и като такова, то следва да бъде натоварено със съвременен смисъл, с някакво съвременно послание, отнасящо се към света, в който живеем днес. Има ли нужда съвременният свят, съвременният зрител, от един безмилостен воин, дръзнал да прекрачи границите на човешките възможности, да се опълчи на боговете, задето са се намесили в съдбата му, и да потопи Итака в кръв, но да си я върне с цената на всичко? Е, може би в някой екшън блокбъстър, но не и тук.
В „Одисея“ Кристофър Нолан ни показва един различен Одисей, който в никакъв случай не би паснал на света отпреди три хиляди години, защото носи съвременна чувствителност и следователно – съвременно послание. Одисей от екрана не е лишен от бойния си хъс и стремежа си да раздаде правосъдие и да си извоюва онова, което му принадлежи, но това, което му липсва, е безскрупулната кръвожадност. Вместо това виждаме разкайващия се човек – мъжа, воина, осъзнал тежестта на действията си, на решенията си, на гениалния си ум. И макар войната да е спечелена, макар троянците да са надхитрени, Одисей не изпитва възторг от това. Той върви из горящите руини на Троя, чува плясъците кръв по стените на града и виковете на изнасилваните троянки, той вижда с очите си опорочаването на храма на Атина и осъзнава в каква месомелачка се е превърнала тази война, която всички тези хора водят в името на нещо, което отдавна са забравили. Той вижда тези уморени, освирепели, полудели мъже, които от десет години живеят в палатки, с мисълта за пролятата троянска кръв, и осъзнава мащаба на човешката жестокост… и тя го ужасява. Нещо, което дори не би хрумнало на Омировия Одисей, жаден за кръв и мъст точно толкова, колкото и останалите участници във войната. Именно този елемент, това осъзнато кривване от оригинала, превръща „Одисея“ на Кристофър Нолан от просто добра адаптация, в произведение на съвременното изкуство – защото съвременното изкуство няма никакъв смисъл, ако не може да влезе в разговор със съвременния свят и да натисне онези болни места, с които сме привикнали до степен на безчувственост и все по-ужасяващо високи нива безразличие по отношение заобикалящата ни жестокост. С други думи, Нолан прави „Одисея“ не защото древният сюжет има нужда да бъде осъвременяван, а защото съвременността все още има нужда от древни сюжети.
От другата страна стои филмът сам по себе си – не като сюжет, а като изработка. Кристофър Нолан е известен основно с това, че отказва да използва компютърно генерирани визуални ефекти във филмите си и се стреми всичко, което виждаме на екрана, да е плод на човешки труд и талант. Филмът е с продължителност почти три часа, заснет е на специална лента, която е рязана и снаждана на ръка по време на монтажа, а самият Нолан разкрива, че идеята узрява в съзнанието му над двайсет години. Защо това е важно?
Без да го осъзнаваме напълно, с всяка година нашето ежедневие се забързва, графикът ни е все по-натоварен, използваме все повече инструменти за оптимизиране на работата, с едничката цел да можем в „спечеленото“ време да свършим още някоя друга задача. Съвсем естествено е в такъв случай и капацитетът на вниманието ни да намалее – ако преди десет-петнайсет години беше интересно и забавно за всички нас да прекарваме доста време в гледане на влогове (а и в четене на блогове), то днес искаме да изконсумираме възможно най-бързо, за секунди, това, което сме захванали. Заради това през последните години се наложи съдържанието в интернет да се промени – кратки текстове, кратки видеа, повече изображения и ефекти, „кукички“, разделяне на кратки абзаци, емотикони и всякакви подобни способи използват създателите на съдържание, за да задържат вниманието на потребителите. Филмите и дори популярната литература не изостават много от тази тенденция и също се борят ожесточено за някоя минута концентрация в повече от страна на зрителите и читателите. И дори нещо да задържи вниманието ни, ние все пак не оставаме дълго на него – скролваме, прелистваме, прехвърляме към следващия пост, следващото видео, следващата новина, докато крачим забързано и нетърпеливо към поредната задача за деня, привикнали към постоянния поток от образи и информация и забравили, че някога Пенелопа е носила двайсет години лика на Одисей в паметта си, а не в галерията на смартфона си. С това, което на пръв поглед възприемаме като артистичен ексцентризъм, Кристофър Нолан ни казва само едно: Спри, изчакай, забави. Седни да гледаш филм и наистина го гледай. Потопи се в атмосферата, усети емоцията на актьорите, обърни внимание на мащабността на тази сценография, в която Циклопът е огромна механична кукла, създадена от истински хора, и всеки пирон в троянския кон е забит от човешка ръка. Заслушай се в музиката. Вникни в посланието, отвори съзнанието си за него. Подари си три часа, в които да си спомниш какво е усещането от бавното живеене, бавното изкуство, бавната наслада от това да се вглъбиш в произведението на един човек, който има какво да ти каже. Стани част от този филм, разказващ историята на едно завръщане, във време, обсебено от бягството. Това е скромният апел на големия режисьор, а в нас остава изборът дали да го послушаме.
Оказва се, че през 2026 г., когато с помощта на технологиите можем да създаваме „изкуство“ с два клика на мишката и няколко насоки в чата с изкуствения интелект, най-революционното нещо, което може да направи един филмов режисьор, е да не бърза. Да прекара години в създаването на един тричасов филм по текст, написан преди три хиляди години. Да преобърне древния сюжет така, че да не загуби автентичността си, но и болезнено да откликва на проблемите на съвременния свят. Да вярва, че зрителят все още носи в себе си тази позабравена чувствителност към бавното изкуство и търпението да гледа. Е, колко време имате?
[1] Омир, „Одисея“, прев. Георги Батаклиев, изд. „Световна история“, С., 2026.
