Документалният филм „Великото патриотично пътуване“ на чешкия режисьор Робин Квапил
Калина Николова
Чешкото документално кино има своите традиции в тази деликатна игра на експеримента с реалността. Веднага в съзнанието ми изплуват „В капана на мрежата“ (2021), късометражният дебют на Вит Клусак „Jazz War“ (2001) и най-вече емблематичният „Чешка мечта“ (2004) на режисьорското дуо Вит Клусак и Филип Ремунда. В него двамата – тогава все още състуденти по кинорежисура във FAMU, в продължение на месеци изграждат мащабна рекламна кампания за новостроящ се супермаркет, която завършва с хиляди граждани, стекли се на тържественото откриване насред поле само за да открият, че магазинът… не съществува. Реална е единствено фасадата – огромен син банер с надпис „Чешка мечта“, скриващ празното скеле зад себе си. Целта на експеримента е да изследва силата на рекламата и готовността на обществото да се поддава на медийни внушения. Неслучайно филмът на Клусак и Ремунда съвпада с периода на присъединяването на Чехия към Европейския съюз и се превръща в своеобразна критика на податливостта, доверието и нивото на информираност на обществото спрямо твърденията, които им се продават за абсолютна истина.
Две десетилетия по-късно „Великото патриотично пътуване“ (2025) на Робин Квапил се ражда в съвсем различен политически контекст – войната в Украйна. Но задава сходен въпрос: какво се случва, когато една колективна представа за света, в случая – промита от идеологическа пропаганда, се сблъска с реалността? И дали Квапил ще успее да промени възгледите на своите герои? (Оригиналното заглавие на филма е „Change My Mind”.)
По сходен начин на своите колеги, Квапил започва с провокация. Той публикува обява, която звучи почти като проруски пост в социалните мрежи: „Смятате ли, че войната в Украйна е измама? Мислите ли, че медиите лъжат за броя на жертвите и последствията от „специалната военна операция“? Елате на кастинг и станете герой в нов филм“. На кастинга се отзовават около шейсет души. Избрани са трима – Никола, Иво и Петра – чехи, които симпатизират на Русия и вярват безрезервно в кремълския наратив за войната. Заедно с режисьора и неговия екип те заминават в най-опасните територии на Украйна. Какво се случва обаче, когато напуснеш комфортното пространство на онлайн мрежата и се озовеш „в капана“[1] на действителността? И по-точно на място, където ежедневието е белязано от пронизващия звук на сирени, ракети падат на метри от теб, а ако възприемеш гората като едно спокойно място за разходка, има шанс да паднеш в масов гроб на украински войници. Героите се сблъскват с трагедии, които сриват светогледа им. За миг настъпва колебание, дори сълзи. След това защитният механизъм на съзнанието се задейства: „Русия няма друг избор“. Може би най-далечната форма на „емпатия“, до която достигат, е признанието: „Да, ужасът е реален, но съжалявам, аз съм от Чехия и това не ме засяга. Това е проблем между двете държави“. Противно на очакванията на режисьора, вместо пътуване към постепенна промяна на убежденията, героите безвъзвратно вървят към пътя на отстъплението и безразличието.
Квапил разполага с изключително силен визуален материал, за който заслужава само адмирации – и като човек, дръзнал да мине през ужаса на войната, и като творец, позволил си да го заснеме. На екрана се появяват разрушени украински жилищни блокове, болници след ракетни удари, училище в метрото – последното място, в което учителите се стремят да съхраняват крехките лъчи на надеждата. Филмът свидетелства за ужаса на хора, живеещи под постоянната заплаха на войната. Това е реално. Именно затова на моменти прекомерното присъствие на коментарите на героите започва да натежава. Режисьорът настойчиво проследява реакциите и разсъжденията им – може би защото до последно вярва в доброто в човешката природа, не бихме могли да го осъдим за това. Но на моменти сякаш липсва пространство самите образи да говорят за себе си, а те са достатъчно въздействащи. Едни от най-силните моменти във филма често са онези, в които думите се оказват излишни, а зрителят е оставен сам да осмисля видяното – като тъжната, прекрасна сцена на прегръдката на Петра с онзи украински дядо, чиято внучка го изпраща за чай в момента, в който ракетата атакува жилището им. Затова той се спасява, но загубва цялото си семейство.
Робин Квапил е сред най-значимите съвременни чешки документалисти и „Великото патриотично пътуване“ е свидетелство както за неговата гражданска позиция, така и за авторската му смелост. Малко режисьори биха рискували както живота си, така и да приемат възможността филмът им въобще да не достигне до „Великото“ в това „патриотично пътуване“, а именно – промяната на неговите персонажи. Да, филмът на Квапил не променя света. Не успява да промени дори мнението на няколко души, изправени лице в лице с ужаса на войната. Но е ценен с това, че оголва света, в който живеем и поставя въпроса дали изобщо е възможен диалог между хора, които живеят в различни реалности. Вълнуващ и ужасяващ едновременно, Квапил показва колко дълбоко дезинформацията може да повлияе върху възгледите на човек, как дълбоко вкоренените предубеждения могат да устоят дори на най-силните доводи. За момент зрителят изпитва надежда. Искрено ни се иска тези трима души да прогледнат, когато видят разрухата в Украйна. Но дори след като стават свидетели на най-ужасяващите военни престъпления, които Европа е виждала през XXI век, те все пак успяват да ги отхвърлят и да поставят под съмнение автентичността им. Така „Великото патриотично пътуване“ се оказва не толкова филм за трима проруски настроени чехи, колкото един по-глобален портрет на обществото ни, изгубило общите ценности и език, с който да говори за истината. А срещата с подобно отражение в огледалото е болезнена и ужасяващо плашеща.
* Филмовата рецензия е създадена в рамките на „Форум Критика“ – ателие, проведено в гр. Смолян като част от тазгодишното издание на фестивала за документално кино „Родопи филм фест“ (RIFE), в чиято конкурсна програма беше включен филмът „Великото патриотично пътуване“ на Робин Квапил. Филмът е с множество награди и номинации от световни фестивали, сред които Наградата на журито на Международния фестивал за документално кино в Будапеща.
[1] Референция към филма на чешкия режисьор Вит Клусак „В капана на мрежата“ (2020).
