Петя Славова
Под мотото „Завръщания“ от 17 до 24 септември във Варна се проведе 44-ото издание на Фестивала на българския игрален филм „Златна роза“. В конкурсната надпревара се включиха 16 пълнометражни и 29 късометражни филма, които срещнаха автори от различни поколения, опит и художествени търсения. В тазгодишната селекция отчетливо се открои и силното международно присъствие, най-вече чрез множеството копродукции, като това от една страна даде повод да се заговори за разширяване на контекста на съвременното българско кино отвъд националните му граници, но и засегна друг любопитен казус – докъде се простира българският принос към успеха на подобни копродукции.
Именно такъв филм е „Мечтаното приключение“ на Валеска Гризебах, който получи Голямата награда „Златна роза“, както и отличието на СБФД.
Германската режисьорка за втори път се фокусира върху българската действителност след „Уестърн“ (2017), като подобно и на него проследява случващото се в периферен български район, където под привидно мудно всекидневие бълбукат настръхнали нрави и неразрешени конфликти. И в двата стилистиката се движи на границата с документалното наблюдение и носи характерното за трилъра напрежение, а Валеска поверява ролите на натуршчици.
Сред постлани маси, запълнени освен с алкохол и с храна, покрай непринудени разговори, се натрупват битовите впечатления за околността и местните обитатели. Около тях се движи друга драматургична линия, подготвяща за предстоящ евентуален сблъсък, който обаче така и не се случва.
„Мечтаното приключение“ е ситуиран около граничния район на Свиленград. Там, където започва действието „свършва законът“, е един от постулатите във филма. За международната публика фразата може да звучи екзотично, но за българския зрител е всеизвестен факт. Почти няма незамесен в корупционни схеми или в отношения с местния мафиотски бос (Стойчо Костадинов). Началото на филма насочва вниманието към Саид (Сюлейман Летифов), познат и от предходния филм на Валеска „Уестърн“. Тук героят се прибира от чужбина в място, което е напуснал преди години и среща старата си любов Веска (Яна Радева), също пристигнала наскоро, за да ръководи местни археологически разкопки край границата с Турция.
Пътищата на двамата се преплитат и разделят покрай неочаквани перипетии. Времето като че ли е спряло някъде към 90-те, когато мутренските години произвеждаха мачовско поведение, а Валеска изравя конфликти, някои тлеещи от миналото, други съвсем пресни, за да се появи пистолет, който да гръмне по-късно (не особено впечатляващо). Наративът, разстлан във внушителните 2 часа и 34 минути, наистина потапя в атмосферата, но също така лъкатуши между сдържан трилър и битово, на места мудно наблюдение, с диалози, невинаги успешно контролирани от неопитните актьори, което впрочем международната публика може и да не усети като нюанс.
Другият по-скоро международен, отколкото български проект е „Нина Роза“ на Женвивев Дулуд дьо Сел (неслучайно е и предложението за „Оскар“ на Канада). Главното действащо лице е мигрантът Михаил (Галин Стоев), който се завръща от Канада в България, за да се увери в автентичността на картините на малката Нина, станала интернет сензация. Покрай тази задача неминуемо излизат проблемите му със собствената му дъщеря, както и неизговореното с роднините, които е оставил тук. Завръщането към корените, вината и изкуплението се разгръщат на фона на познатия хит от соца „Една българска роза“ на Паша Христова, като самият Михаил първоначално го възприема като пропагандно клише, докато по-късно се включва да припява заедно с останалите, знак, че се е сдобрил с миналото си. Визуалният тон е съзерцателен, приглушено поетичен, особено в селото на Нина, което придава и носталгичен оттенък, присъщ на цялостната сюжетна линия. И въпреки че „Нина Роза“ взе „Сребърна мечка“ за сценарий на Берлинале, то темата за завръщането и опита да се споразумеем с миналото вълнува не за първи път режисьорите ни. В „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ обратният път към България е също опит за възстановяването на паметта. В „Тилт“ героите се прибират от Германия в една вече променена страна, а „Бащата“ превръща семейната загуба в приключенско пътешествие на границата с абсурда. „Нина Роза“ получи Наградата на публиката, както и Наградата за най-добра мъжка роля за Галин Стоев, поделена с Иван Савов за „Черни пари за бели нощи“.
Последното заглавие е вече на български автори – известният тандем Кристина Грозева и Петър Вълчанов, които получиха „Кристален глобус“ в Карлови Вари за „Бащата“, а с този участваха в конкурсната програма на същия фестивал. В центъра на сюжета отново стои корупцията, която по ирония на съдбата обаче жертва и замесените в нея. Гоша (Иван Савов) и Марина (Таня Шахова) са възрастна двойка, примирени с ниските си заплати в иначе важните професии, които упражняват (началник гара и мед. сестра). Двамата свързват двата края благодарение на добре познатите схеми с подкупи, всеки в своята област. Така със скътаните в буркан пари се надяват да сбъднат мечтата си с екскурзия в Русия. Режисьорите подхождат с известна ирония към техните образи, като ги окарикатуряват, обличайки ги в шуби, животински принтове и поставяйки ги в апартамент, чиято атмосфера е пропита от соца с особено характерния за тогава природен фототапет. Илюстриращ двойствения морал, двете крайни обществени нагласи между участниците в прайда и похода на християнските ценности, сюжетът не щади откъм хаплив хумор главните герои, като постепенно отброява и пластовете на техните премълчавани тайни и натрупаните зад семейното благоприличие лични трагедии. Не става обаче съвсем ясно на какво именно се крепи конфликтаът, леко разпилян между измамата на туристическата агенция, сблъсъка на противоположните ценностни системи и на постепенно разкриващите се семейни тайни. Стремежът към контраст на различията води до твърде черно-бяло очертаване както на героите, така и на средата около тях, а закачливият тон невинаги оставя достатъчно пространство за психологическите им противоречия. „Черни пари за бели нощи“ бе отличен с Наградата за режисура, както и взе приза за главна женска роля за изпълнението на Таня Шахова.
Следващ отличен филм е „Лъст“ на Ралица Петрова, който получи Наградата на критиката към СБФД и за операторско майсторство за работата на Юлиан Атанасов. Продукцията също получи международно признание като участва в секция „Форум“ на Берлинале и също влиза в контекста на „завръщанията“ с мигрантската тема, както с приемане на миналото. Главната героиня е психиатър в САЩ, която обаче докато лекува пациентите си в затвора, не е подредила собствените си отношения с родителите си и ѝ се налага да го направи, завръщайки се в родината.
Друг проект, чието българско участие не е особено видимо, е „Юго Флорида“ на Владимир Тагич, който получи почетен диплом на журито, както и Награда за музика на Виктория Крачунова. Стилистично филмът отново се доближава до документалното, наблюдавайки монотонното битуване на главния герой, опитващ се да укрепи крехките отношения с баща си в последните дни от живота му. Тагич прави реверанс към човешкото, което макар и трудно получава шанс да победи мрачното усещане за разпад и безизходица. Докато ситуацията изглежда предрешена, не спестявайки ни и най-детайлни подробности от бита на главния образ, режисьорът отваря малко пространство и за неочакван свеж полъх на романтика.
В друг любопитен и отличен проект „Всички умират по новините“ режисьорът Виктор Иванов навлиза в драматични събития, за да постави под въпрос доколко истината съвпада с онова, което впоследствие достига до зрителя като новина. В три различни, но свързани истории визуалното решение смело преплита камера от ръка, която следва непосредствено случващото се и създава усещане за документална автентичност, с по-стабилни и прецизно композирани кадри. Международният контекст тук идва във втората част, която преминава на южнославянски език, отмествайки перспективата от българската среда. Прожекцията във Варна премина с несъответствие между звук и картина, като остави в първите минути подозрение, че може би това е авторово решение. Все пак филмът получи отличието за дебют, за творческа смелост и Награда на Младежкото жури.
Към линията на завръщанията се присъединява и отличеният със „Златна роза“ късометражен филм „В открито море“ на Димана Марковска. Пътуването на момиче към родното Поморие връща моменти назад към лятна среща с туркиня. Между двете постепенно се очертава близост, като при по-младите автори явно завръщането не е натоварено с чувство за вина, нито се усеща следа от принадлежност, както в предходните заглавия. По-скоро разказът е ехо към спомени, които може да се повторят.
