Анелия Диамандиева
Читателят слуша разказа на момиченце, което живее в семейство сред непрекъснато напрежение, насаждано от тираничната и „мрънкаща жена“ – бабата. С порастването си започва да осъзнава, че страховете, които тя му е внушавала за „свирепия външен свят“, олицетворени в детския ум от леса до къщата, са всъщност повече от реалност – те са обратнопропорционални. Лесът е вътре в къщата.
Детето ни превежда по някои от симптомите на дисоциативното разстройство в историята си – най-съществените детайли липсват. Когато сетне ги научаваме, те са непохватно съобщени. След като сме възприемали бабата като основния антагонист, сблъсквайки се с по-пълна картина, тя всъщност се оказва болезненият симптом за тумора в главата на семейството. Цялата злоба, която изпитва към своя съпруг, е насочена към внучката и към майка й, с които делят един покрив. Мъжът й е единственият човек, когото не смее да направи пряк обект на вербалните си атаки. Въпреки дълбокото неодобрение, хроничната й неспособност да преодолее срама и страха създава екосистемата, в която злото се развива необезпокоявано.
„Небезпокойството“ – близка до равна ли е неговата отговорност към престъплението? Романът на чешката писателка Алена Морнщайнова пита и кога започват да се преливат границите между жертва и съучастник.
Майка и дъщеря – двете споделят една съдба, но въпреки прогнозите на външния свят, се разклоняват в две доста различни личности. С времето детето започва да припознава баба си в майката. Тя се превръща в тази парализирана и вкопчена в инстинкта да оцелее жертва, от която не произлиза никакъв смислен бунт, а единствено писък от неминуемия край, който в крайна сметка знае, че не може да преодолее. Макар че дъщерята също не притежава амбиция за развитие, тя проектира гнева си навън. Съгласява се с наложената й реалност, но не се примирява. Така взима много повече самостоятелни решения от майка си, с които обаче нанася и съвсем целенасочени вреди.
Баща й „капитулира“ пред сянката на другата мъжка фигура. Като дете героинята допуска, че изчезването му може да означава буквалното убийство от дядото. Само така тя може да си обясни защо единственият човек, държал на нея, я е изоставил. След като синът му и предполагаем неин полубрат й съобщава, че този мъж не й е истински баща, тя ще възприеме това като акт на морално убийство, за което ще си отмъсти. Именно с това отмъщение тя за първи път изнася и вън от къщата „неговоримото“. По-късно, когато вече е пълнолетна, тя не желае да изкупи греха си към своя бивш полубрат, чийто живот безвъзвратно е белязан от клеветата. Годините индоктриниран срам към опита да бъде нарушено мълчанието са превърнали истината във фикция. Истината означава да бъде назован истинският извършител, за което героинята в собственото си морално падение вероятно има реална психологическа бариера да направи.
В цялата му недодяланост, непримирението й е това, което я откроява от другите две жертви – бариерата, която я парализира, ще падне с появата на нова жертва – втората дъщеря на майка й. Когато се сблъсква с неверието на околните, тя не остава забита в собствената си трагедия. Не опитва да поправи вече нанесените щети, а се впуска на всяка цена да предотврати бъдещите.
„Мислех, че когато изрека тези думи на глас, светът ще се срути. Мислех, че ще се надигне и разрази вихър и ще попилее леса. Мислех си, че ще лумне огън и ще превърне света в пепел. Че нищо вече няма да е както преди.
Ала не се случи абсолютно нищо. Само около мен се възцари тишина. Куха, празна тишина.“
Може би най-тъжният кръг, който се затваря в романа е този на небезпокойството. Много трагедии са далече от нас, други са съвсем близо. Не е достатъчно просто да се заявиш, дори да представиш доказателство, думите не достигат до отсрещния, ако той не може да те чуе. Героинята не гледа назад или в перспектива, а към обозримото бъдеще с една ясна и конкретна цел. След неминуемото усилие да проговори трябва да има вихър, трябва да има огън.
„Казвате, че трябва да съм щастлива.
Казвате, че трябва да се науча да бъда щастлива.
Казвате, че заслужавам да бъда щастлива.
Е, добре, нека тогава ви разкажа нещо за себе си.[…]
Е, сега знаете моята история.
Все още ли си мислите, че мога да бъда щастлива?
Кажете ми.“
Обръщаме ли се към човека, с когото разговаряме, или към такъв, с какъвто си мислим, че говорим? Греховете на другите изцяло техни ли са? Или и ние сме съучастници?
Алена Морнщайнова, „Лес в къщата“, прев. Васил Самоковлиев, изд. „Ерго“, С., 2025
