Станислава Млечкова
Романът „Кръв над Светъл пристан“ от М. Л. Уанг е произведение, което трудно допуска непосредствено и еднопластово критическо тълкуване. Защото това не е просто фантастичен роман (или по-точно т.нар. dark fantasy-роман), а текст, който изисква от четящия емоционална, етична и философска ангажираност. Той не само въвлича читателя в един сложен, мрачен и майсторски изграден свят, но и го поставя пред непрестанни морални избори – нещо, което болезнено напомня за реалността в съвременния свят.
Една от най-силните черти на романа е създаването на персонажи, които надхвърлят границите на жанровата условност и придобиват плътността на реални хора. Затова избирам да ги назовавам не с думите ,,герой“ и ,,герои“, което необосновано ограничава същността им, а с ,,човек“ и ,,хора“. Тази пълнокръвност на образите – особено на Сиона (главната героиня) – е резултат не само от психологическата им дълбочина, но и от тяхната вътрешна противоречивост. Сиона не може да бъде редуцирана до архетип: тя е едновременно аскет и бунтовник, извор на чувственост и проводник на сила, непоколебимост и разруха. В този смисъл образът ѝ може да бъде разглеждан през призмата на екзистенциалната философия, в частност тази на Жан-Пол Сартр, според когото човек е „осъден на свобода“ – принуден да избира и да носи отговорността за избора си в свят без предварително зададен морален кодекс. Сиона никога не е приемала истината за даденост. И никога не би го направила, дори и да имаше тази ,,привилегия“, защото познава проядения и изгнил свят, в който живее(м). Затова тя е принудена да направи избор: да конструира истината сама, чрез усилия и саможертви, на ръба на самоунищожението.
В този контекст романът проблематизира и самите категории „истина“ и „лъжа“, „добро“ и „зло“. В света на куенците и тиранците (двете враждуващи цивилизации в романа) тези бинарни опозиции са разколебани до степен на разпад. Това напомня за етичния релативизъм, но същевременно текстът не се отказва от търсенето на някакви поне условни граници – особено когато става дума за системно насилие и институционализирана жестокост. Тъкмо тук може да се направи паралел с мисленето на Хана Арент и нейната концепция за „баналността на злото“: злото в романа не е дело единствено на човешкото безумие и жестокост, а на цялостни структури и институции, които нормализират насилието и го превръщат в необходимост за поддържане на ,,реда“ и ,,мира“. Тази идея придобива особена актуалност, ако се мисли в контекста на съвременните военни конфликти, в които пропагандата, контролът върху информацията и манипулативните игри с тази толкова изстрадала от безспирни подмятания дума – „истина“ – се превръщат в основни инструменти на властта. Романът на Уанг функционира като своеобразно огледало на тези процеси, отразяващо действителността, която сякаш рикошира през различни измерения. Показва как цели общества могат да бъдат изградени върху лъжи, които, повтаряни достатъчно дълго, започват да функционират като истини. В този смисъл текстът може да бъде четен и като критика на политическите (и медийните) механизми, които поддържат, лансират и легитимират насилието в реалния свят. Разломът между истината и лъжата, който става все по-осезаем с напредването на сюжета, е подсилен неколкократно от мотива за магията като общ първоизточник на две враждуващи цивилизации. Това единство в произхода, парадоксално, не води до разбирателство, а до още по-дълбока неприязън. Подобен мотив откриваме и в класически произведения като „Властелинът на пръстените“, където различните раси споделят общ свят, но са разединени от страх и амбиции за власт. Разликата е, че при Уанг липсва ясно разграничение между светлина и мрак – изграденият от нея свят е по-близък до моралната амбивалентност на съвременната литература, отколкото до по-изчистения епос на Толкин например. Надеждата за любов, от своя страна, също е само привидно истинска. Тя не е красиво разцъфнало цвете, защитено от всички плевели около него, които се борят за надмощие. Ролята на тази нишка всъщност изобщо не бива да бъде изненадваща. Тя е просто поредният трагичен елемент. Любовта тук не е спасение, а невъзможен блян, който не успява да се реализира поради ред обстоятелства. Това я прави по-близка до трагическите традиции на класическата литература, отколкото до малко или много типичните романтични представители на фентъзи жанра.
Към вече очертаните философски и етични пластове на романа съвсем уместно би било да се добави и една ясно различима феминистка линия, свързана с позицията на Сиона в строго йерархизираното и патриархално общество на Тиран (новия град – Светъл пристан срещу зимата – който Пророк Леон създава, когато преди около 300 години получава видение от Бог Ферин). В този смисъл текстът може да бъде разгледан през перспективата на феминистката теория, включително идеите на Симон дьо Бовоар, която във „Вторият пол“ проблематизира жената като „Другия“ – субект, дефиниран и ограничаван от мъжкия светоглед и социалните структури. Сиона се оказва именно в такава позиция: нейните способности често биват омаловажавани или поставяни под съмнение, а амбицията ѝ – тълкувана като отклонение от „естествената“ ѝ роля. Така романът не само разкрива механизмите на политическото и религиозното потисничество, но и позволява да надникнем към по-незабележимите, но също толкова разрушителни форми на неравенство, които ограничават достъпа до знание и власт въз основа на половата принадлежност.
Финалът, който връща действието към самото начало – отвъд бариерата на Тиран – може да бъде интерпретиран като отказ от окончателно разрешение на поставените казуси. Така бива отворена нова врата към неизвестното, към възможността за ново начало или поредното повторение на същите грешки. Този отворен завършек резонира с философската идея, че историята не е линейно движение към прогрес или погром, а цикличен процес, в който човечеството непрестанно се изправя пред едни и същи морални дилеми, които може би е обречено никога да не разреши.
М. Л. Уанг, „Кръв над Светъл пристан“, прев. Гергана Дечева, изд. „Peppermill books“, 2024
