Интервю на Владислав Христов с Катя Съева
Преди да отворим темата за Националния литературен конкурс „МОРЕТО!”, ми се иска да започнем разговора ни от появата на сдружение „Лумен”. Как беше създадено то, какви идеи ви обединиха?
Идеята за сдружението се роди доста преди да бъде официално създадено. Завъртя се някак като общо вдъхновение и мисъл в поредица от (уж) случайни срещи и приятелски разговори в безвремието на един от онези морски брегове, от които човек трудно си тръгва. И няма нищо случайно. На такива места започваш да виждаш и мислиш света малко по-различно, като поостанеш. Откриваш, че и други са поостанали преди теб – може би поради същите причини… И намираш така скъпоценни за сърцето си хора, приятелства и вдъхновения. И така, от 2014 г. насам, все по-задълго оставам.
Ахтопол е вълшебно място. Благословено от морето и Странджа, омагьосващо с цветовете си. Градче с древен дух, памет, но и с някаква специфична енергия, която събужда сетивата, любопитството и въображението по особен начин… Такива работи. Които, оказа се, се въртяха не само в моята глава. Случи се така, че едно лято (2016 г.) морето ни събра с няколко човека на точното място и в точното време. С някои се познавахме отпреди, с други – не. Просто стана така, че се завихри нещо между нас. Макар и от различни места, с различни занимания, професии, интереси, Ахтопол ни омеси някак в едно тесто (с някои за кратко, с други – и досега). Хрумна ни, че би било хубаво да не оставяме всичко това само като общо усещане или като поредната хубава идея, която се ражда край брега и после изчезва с края на лятото. Решихме да направим нещо заедно. Нещо смислено, което да събира хора, идеи, изкуство, култура и различни каузи, но и да има отношение към самото място. И тук за нас имаше едно важно „но“. Искахме да правим неща с мястото, а не просто на мястото. Да го показваме и разказваме, да откриваме неговите истории, природа и културна памет, без да го превръщаме в декор на комерсиален продукт, който трябва да бъде все по-шумно рекламиран и „консумиран“. Желанието ни беше да го осветим малко този Ахтопол (оттук дойде и името ни – Лумен), но по деликатен и достоен начин. Да има пространство за тишината, за любопитството, за смислени срещи.
Така избистрихме и посоките, в които желаем да насочим работата на сдружението – култура, изкуство, образование, природа, културен и специализиран туризъм, популяризиране на българското културно-историческо наследство. И вместо дълго да говорим само за това, решихме просто да започнем.
„Не е измислица морето и конкурсът съществува!”, правя тази закачка с вечния стих на Фотев, за да те попитам каква е главната причина да го има този конкурс? Кога усети, че е назрял моментът да го обявите?
Началото на конкурса поставихме преди 11 години, в рамките на първото ни събитие като сдружение – инициирано и организирано от „Лумен“ до 2020 г., популярно и до днес като „Паламудените празници“. Замислени не толкова като фестивал, колкото като есенни празници на Ахтопол и неговия дух. Искахме да съберем в едно онези различни проявления на живота край морето – храната, изкуството, литературата, музиката, местните традиции – не като отделни елементи в една програма, а като части от един общ разказ за мястото, неговата памет и начина, по който морето присъства в живота на хората. Защото за нас това място (в контекста на морето) не е фон на случващото се, а негов съавтор. И точно поради тази причина решихме (заедно с писателя маринист Георги Ингилизов, който беше и част от екипа на сдружението), че конкурсът би се вписал много хармонично в програмата на празниците.
Защото морето е не просто пейзаж, а памет, време, движение и начин на живот, а литературата е един от начините всичко това да бъде осмислено и продължено. И затова конкурсът впоследствие се оформи като един от най-важните акценти от културната програмата на събитието.
В продължение на четири години Паламудените ни празници се развиваха доста добре (макар и със скромен бюджет, но с много доброволен труд и ентусиазъм от страна на екипа ни, творци и артисти, които ни подкрепяха и като приятели, и като съмишленици). Интересът на хората растеше, а заедно с него и увереността ни, че подобен формат има място тук. Имахме добра идея и бяхме убедени, че освен добра е и работеща, ако се реализира в правилната посока и с правилните хора. Е, посоката уцелихме, но впоследствие се оказа, че сме сбъркали с някои от хората. Тогава все още наивно вярвахме, че когато подходиш с добри намерения и отворена душа, някак ще се получи и с комуникацията отсреща. Затова търсехме възможност да изградим устойчиво и адекватно партньорство с местната управа, така че събитието да може да се развива като качествено и характерно за града културно събитие. Постепенно обаче стана ясно, че представите ни за съдържанието, естетиката и отношението към мястото се разминават. И пътищата ни се разделиха. И както често се случва, много хубави авторски концепции и инициативи, попаднали в чужди ръце (по един или друг начин), се обезобразяват напълно. Защото видимата страна на една идея лесно може да бъде повторена – формат, име, отделни елементи. По-трудно се пренасят невидимите неща – контекстът, вътрешната логика, отношението. Те са онова, което дава живот на формата. Без тях остава само шарена опаковка без съдържание…
Затова избрахме да продължим напред с най-ценното, което сме създали и да се справяме сами. Така литературният конкурс, който още отначало беше важна част от нашата идея, постепенно пое свой собствен път, а останалото от нашите Паламудени вдъхновения сме скътали в сърцата си и в спомените на приятелите си, на сигурно място.
Как се спряхте на точно този състав на конкурсното жури?
Не сме избирали журито само по професионалните биографии на хората, макар че високият професионализъм винаги е бил на първо място. За нас е важно и нещо много по-фино. Способността да се вглеждаш в един текст, да усещаш дълбочината му, но и височината, към която той се стреми. Да разпознаеш гласа дори когато той тепърва се появява.
Започнахме с Георги Ингилизов и Вера Петрова. С Георги като част от сдружение „Лумен“ създадохме конкурса, а неговото разбиране за същностната маринистика беше много важно за всичко, което последва. За него морето никога не е било просто тема или фон. То е състояние, стихия, памет, място, в което човек може да се изгуби, но и да се срещне със себе си. Именно тази дълбочина търсим и в литературата.
Още след първото издание Георги определи конкурса като „ценен влог в българската маринистика“. Тогава това беше неговата преценка за нещо, което тепърва започваше. Днес, единадесет години по-късно, мисля, че най-ценното е, че хората, които дойдоха след него, също видяха този хоризонт.
Митко Новков и Христо Карастоянов се присъединиха към журито, след като Георги вече си беше отишъл от този свят. Но това се случи и благодарение на него – не само на приятелството му с тях, а и на онова доверие и уважение, което беше създал. Те приеха да станат част от конкурса и защото видяха, че зад него има бъдеще, че той има посока и хоризонт. В известен смисъл продължиха една преценка, която Георги беше направил още в самото начало.
По-късно към журито се присъединиха Ина Вълчанова и Ина Иванова, а днес тримата – Митко Новков, Ина Вълчанова и Ина Иванова – са настоящият състав. Всеки от тях е важен не само заради това, което знае и може като професионалист, а и заради начина, по който гледа, чете, усеща и разговаря с литературата.
Между всички нас има и нещо, което трудно се описва в професионални определения – сърдечно приятелство, доверие, опора. В годините тези хора са били и перо, и крило на конкурса. И мисля, че точно това е причината да можем да кажем „ние“, а не просто „ние, организаторите, и те, журито“.
Тази наша морска история (конкурсна и не само… синхронично място е Ахтопол…) започва още по-назад – с Върбан Стаматов и Севда Севан, дългогодишното им приятелство с Георги Ингилизов, с тяхното творческо присъствие и обитание на същия този бряг, и с хората, които са продължили тази връзка (но това е дълга и друга история). Синът на Севда е част от нашето сдружение и тази памет естествено е част и от нас. И неслучайно сме избрали лодката във визията на конкурса да е на Върбан Стаматов, а пишещата машина да е на Севда Севан – две мощни платна на нашата малка хартиена конкурсна лодка.
За съжаление, днес Георги Ингилизов и Христо Карастоянов вече не са сред нас. Но те продължават да бъдат част от конкурса – в паметта му, в духа му и в Специалните награди, които носят имената им.
Така че, ако трябва да отговоря защо точно тези хора – може би защото през всичките тези години сме се разпознавали в една и съща посока. Всеки със своя глас и своя поглед, но с общо усещане за това, какво търсим. И сме различни също, но сме едно море. И може би най-хубавото е, че „МОРЕТО!“ вече има свой собствен хоризонт и свой морски път.
Морето е главната тема на текстовете, които участват в конкурса, всъщност трудно ли се пише за морето?
Не мисля, че за морето се пише трудно, но зависи кой пише. По-трудното е да не останеш на повърхността му. Морето е толкова силен образ, че лесно може да те поведе към красиви описания – хоризонт, вълни, светлина, вятър, бряг. Но това само по себе си още не е маринистика. Морето е и памет, и въображение, лична съдба и общо преживяване. Може да бъде свобода, но може да бъде и самота. Покой, но и стихия. Може да те разколебае, да те преобърне, да те накара да се изгубиш и после да се видиш по-ясно. Затова може би не е трудно да пишеш за морето, трудно е да бъдеш честен с него. Да не го украсяваш. Да му позволиш да направи това, което умее – да освети човека, да го разлисти, да покаже нещо негово, което иначе остава скрито.
И може би точно затова през тези единадесет години сме срещали толкова различни морета. Всеки автор вижда и преживява своето. Едно море може да бъде едновременно външна стихия и вътрешен свят. А когато един текст успее да събере тези две неща, тогава вече не просто пише за морето – той е влязъл в дълбокото.
Мнението ти за литературните конкурси в страната и за честите скандали свръзани с тях. Какво отличава „МОРЕТО!” от останалите конкурсни формати?
Според мен литературните конкурси са важна част от литературния живот и именно затова е хубаво да се пази доверието в тях, както на авторите, така и на публиката. Скандалите около тях неизбежно оставят неприятен вкус, но не бих искала да влизам в конкретика или да коментирам отделни случаи, още повече без да познавам всички страни и обстоятелства. В крайна сметка всеки организатор носи отговорност за начина, по който провежда своя конкурс, и мисля, че е много по-смислено да се фокусираме върху това, което самите ние правим, и върху стандартите, които искаме да поставяме. Смятам, че най-важни са ясните правила, прозрачността, уважението към участниците и независимостта на журито. Когато тези неща са налице, конкурсът може да бъде преди всичко празник на литературата, а не повод за конфликти.
Така че предпочитам да гледам нашата работа и да отговаряме с нея. Мисля също, че най-добрият начин да имаш позиция е да я показваш чрез начина, по който самият ти работиш. И не трябва да позволяваме егото да измести етиката, личните влияния – професионалната преценка, а натискът и интересите – доверието. Да умеем да отделим личното от професионалното.
А що се отнася до това какво ни отличава от другите конкурси, смятам, че не трябва сами да си пишем характеристиката. Работата ни е да бъдем последователни, честни и верни на посоката си, а оценката да дойде от хората.
Тази година е единадесетото издание на конкурса, би ли казала, че около него вече има създадена общност от съмишленици? Кое е главното условие за формирането на устойчиви литературни общности?
Според мен главното условие за формирането на устойчива литературна общност е връзката. Онази невидима, но осезаема връзка, която се създава между хората, когато споделят не просто интерес към литературата, а усещане за смисъл, близост и принадлежност.
Мисля си за това от своята скромна организаторска камбанария, на нашия литературен конкурс, който вече завъртя 11-ата си година. През това време разбрах, че една общност не се създава непременно от честотата, с която хората се срещат, а от това, което остава между срещите. Ние например се събираме физически основно около събитията по награждаването – край морето, в едно прекрасно артистично пространство, една чудна галерия, която неизменно е домакин на конкурса, съмишленик и приятел. Но онова, което се случва там, далеч не приключва с края на събитията.
Връзката, която постепенно създадохме между екипа, авторите, нашите съмишленици и приятели, сякаш прераства в нещо по-силно – в мощна вибрация, която ни свързва в едно общо и все по-голямо море. Което е и буквално около нас, но и метафорично. Защото всяка година към него се вливат нови вълни, нови текстове, нови хора. Творбите на отличените участници през годините продължават да живеят и да стигат до все повече хора, засега предимно в интернет пространството, а разговорите около събитията, смехът, радостта ни от срещите остават в нас много по-дълго от самото събитие.
Често използвам думата „завихряме“ (и не само нея), когато говоря за това, което правим заедно, защото точно такова е усещането ми. Започваме от един текст, една идея, една среща, а после около нея се завихрят хора, разговори, емоции и нови връзки. И някак между отделните издания се появява една паралелна общност. Неформална, невидима дори, но съвсем реална. Тя продължава да съществува и когато няма конкурс, няма награждаване и няма конкретен повод да бъдем заедно.
И може би именно това е устойчивостта. Не просто да събираш хора, а да създадеш пространство, в което те да искат да се връщат. Не просто да организираш събитие, а да оставиш след него връзка. И така се изгражда общност. Затова след единадесет години не мога да не се радвам на факта, че в това наше малко общество дишаме заедно с все повече сродни души. И че онова, което някога е било просто идея за конкурс, постепенно се е превърнало в живо пространство от хора, думи и специални срещи… В едно море, което всяка година става малко по-голямо.
Какво мислиш по въпроса за културната децентрализация? Възможно ли е малък град като Ахтопол да стане притегателен център за пищещите хора в страната?
Аз всъщност бих започнала с това, че през призмата на нашия конкурс вече имам доказателство, че малък град може да бъде притегателен център за пишещите хора. В годините това личи не само в нарастващия интерес към конкурса, но и в самите произведения и имената зад тях. В конкурса участват все повече утвърдени автори, но и много талантливи хора, които тепърва ще бъдат разпознати и вярвам, ще се превърнат в големи имена. А това е един от най-ясните знаци, че мястото вече има своя литературна тежест. И да, категорично вярвам, че качествени културни събития могат и трябва да се случват навсякъде. И слава богу, има толкова много вдъхновяващи места и толкова талантливи хора извън традиционните културни центрове, които заслужават внимание, пространство и адекватна подкрепа.
Да си призная, хич не ми харесва употребата на думата „периферия“, когато става въпрос за култура. Не ми се струва точна някак в един друг контекст. Когато говорим за истински творци и за истинско изкуство (защото има и неистински, уви), не би трябвало географията да определя кой е в центъра и кой е в периферията. Защото творецът сам по себе си е център (доколкото носи в себе си божествената частица). Той заслужава да бъде видян, чут и подкрепен там, където създава. А културната децентрализация според мен не означава просто да „изнесем“ някакви събития извън големите градове. Означава да създадем условия различните места да създават собствен културен живот, да привличат хора, да създават общности и да се превръщат в свои собствени центрове.
Точно това усещам и в нашия конкурс. Ахтопол може да е малък град, но около него вече има една общност от пишещи хора, автори, читатели, приятели на литературата. И когато виждаш как всяка година се присъединяват нови имена, разбираш, че центърът не винаги е там, където сме свикнали да го търсим.
За съжаление, системата понякога доста несправедливо решава кой да бъде в центъра и кой да остане в периферията. А историята на изкуството ни показва колко много скъпоценности са останали дълго в тъмното и колко ярки светлини са угаснали просто защото не са получили навреме внимание, подкрепа или пространство.
И може би децентрализацията е и въпрос на шанс, шанс да не пропуснем тези хора. Да им дадем възможност да бъдат видими и да срещнат своите читатели, съмишленици и публика. И ако едно малко място може да създаде такава среща, да завихри такава общност и да накара хора от различни краища на страната да се връщат отново и отново, тогава то вече не е периферия. То е център на нещо свое.
За мен тук има и още една много важна граница. Това, че създаваш нещо извън големия културен център, не означава, че трябва да правиш компромис с нивото му. Напротив. Казвам го и съвсем лично. Много от нас професионално са започнали пътя си в София (или в други големи градове) и дълги години сме работили там. Но ценностите, които носим, в голяма степен са възпитани именно на малките места, откъдето повечето от нас са тръгнали. Аз например съм от Ловеч и много се гордея с това. Израснала съм в читалище и голяма част от отношението ми към културата, изкуството и хората, които ги създават, е възпитано именно там.
И това читалище продължава да бъде много специално място за мен. Винаги когато се прибирам в Ловеч, макар и да не е толкова често, колкото ми се иска, първото място, на което отивам, е точно там. Там са едни от най-ценните ми приятелства, там са спомени, хора и усещане за принадлежност, които са останали с мен, независимо къде съм живяла и работила след това. И може би съвсем неслучайно, когато трябваше да изберем кой да изработи плакетите и грамотите на конкурса, се обърнахме именно към художника и сценографа на читалището – Тихомир Витков. За мен това е един малък, но много личен начин връзката между онова място, от което съм тръгнала, и това, което създаваме днес, да продължава.
Затова много добре знам и каква е цената да отстояваш качество, когато си малък. Когато нямаш ресурсите на големия град, когато не разполагаш с всички възможности, които центърът предлага, е много лесно да си кажеш: „Толкова можем“. Но аз не вярвам в това. Можеш да имаш по-малко ресурси, без да имаш по-малки критерии. И точно това за мен е важно в разговора за културната децентрализация. Географията може да поставя реални ограничения като финансиране, логистика, достъп до публика, до участници и т.н. Това са проблеми, които не бива да подценяваме. Но мястото само по себе си не може да бъде оправдание за качеството на съдържанието. И често се случва така, че в опит едно културно събитие да се направи възможно на всяка цена, започват да се правят компромиси – с програмата, с участниците, с формата, понякога и със самата идея. И постепенно се получава нещо, което вече не е точно културно събитие.
И не е честно публиката извън големите градове да получава „по-малко“. Нито пък авторите, творците. И тук отново идва въпросът за личния избор и ценностите.
Когато си избрахме независимостта на конкурса, ние всъщност си избрахме и отговорността да не правим компромиси. Понякога това означава да направим по-малко, понякога да изчакаме, понякога да поемем повече работа върху себе си. Но ако ще правим нещо, искаме да има смисъл и да бъде на нивото, което самите ние бихме очаквали от едно културно събитие, независимо къде се провежда.
И може би точно тук е разликата между културна децентрализация и просто преместване на събития от едно място на друго. Децентрализацията не би трябвало да означава „да има нещо и там“. Тя би трябвало да означава, че там може да има стойностно, смислено и качествено културно съдържание, което не се нуждае от извинение заради мястото, на което се случва. Затова и не обичам особено думата „провинция“, когато се използва като определение за качеството на нещо. Провинцията е география. „Провинциално“ като начин на мислене вече е нещо съвсем друго. То може да се случи навсякъде, включително в самия център.
Затова за мен да правим конкурса по този начин е въпрос на избор. Избрахме по-трудния път, но вярваме, че е верният. И ако през годините сме успели да покажем, че едно малко място може да събира силни автори, качествени текстове и все повече хора около литературата, тогава може би най-доброто доказателство е самото случване.
Как виждаш бъдещето на конкурса? В какви посоки би желала да се развие той?
Мисля, че бъдещето на конкурса е в движението. И няма как да бъде иначе. Морето е движение, литературата също е движение, а движението е живот. И когато си създал нещо, което вече единадесет години живее, не можеш просто да го оставиш на едно място. В същото време конкурсът е колкото свързан географски с Ахтопол, толкова и не е. Той е национален и през годините около него се събират пишещи хора от цялата страна, а понякога и извън нея. Някои от авторите ни изпращат текстовете си от чужбина. Други идват до нашия бряг само за да получат наградата си, да се срещнат с нас, да вдъхнат от атмосферата на това място и после да отнесат едно малко късче от нея със себе си.
И какво по-хубаво от това? Защото морето всъщност е на всички. Макар че и тук има една важна разлика – то не е достъпно по един и същи начин за всички. Може да живееш на хиляди километри от него и въпреки това да го носиш в себе си. И точно това се случва с нашия конкурс. Ахтопол е неговото конкретно място, неговият дом, но морето, което стои зад него, живее в текстовете и в хората, които идват от толкова различни места.
Затова гледаме напред, с нови идеи, и към нови хоризонти, нови срещи, и пътешествия. И към партньорства с правилните хора. Вече имаме няколко много хубави сътрудничества, които сме започнали да развиваме.
Една от тях е чудесната ни колаборация със „София Филм Фест на брега“, с които вече пета година се срещаме в съпътстващата програма на фестивала. Всеки път по различен начин. Правили сме интерактивни читателски кътове, инсталации, дискусии, а последния път създадохме заедно и малък фестивален вестник, в който срещнахме киното и литературата по много естествен и хубав начин. Това са точно онези срещи, които ми се струват ценни. Не просто да присъстваш някъде, а да създадеш нещо ново между две различни изкуства и две общности.
Надявам се да продължим в този дух. Да се движим, да пътуваме, да срещаме литературата с други изкуства, с други хора и пространства. Но където и да ходим, винаги ще се връщаме тук, на нашето скъпоценно място, в уютното пространство на любимата ни галерия “Galera ah gallery”.
А съвсем конкретно, в момента сме насочили енергията си и към нещо, което много ни се искаше да направим отдавна – сборник с отличените творби през годините на конкурса. Успоредно с това, разбира се, подготвяме и събитията по награждаването на единадесетото издание, които предстоят съвсем скоро. Има и още много идеи, които бихме искали да реализираме, но лека-полека. Има време за всичко, когато знаеш какво искаш. И както обичаме да казваме, що е море – все е пред нас.
Защото най-много от всичко искаме да продължим да събираме удивителни хора, удивителни творби и удивителна енергия около морето. Което всъщност обяснява избора ни за името на конкурса „МОРЕТО!“, така удивително възпято от Христо Фотев.
