Ти си сърцето на сърцето ми
Паулина Мичева
Аз съм жива. Моят съпруг, Пол Остър, е мъртъв. Той почина на 30 април 2024 г. в 18:58 ч. тук, в нашата къща в Бруклин, където сега пиша тези думи. През януари 2023 г. му беше поставена диагноза недребноклетъчен рак на белия дроб. Но преди това, в началото на ноември 2022 г., Пол си направи скенер в спешното отделение на болница „Маунт Синай Уест“. Рентгенологът забеляза образувание в десния му бял дроб и отбеляза, че може да е рак. Всички умираме, но само някои от нас знаят, че животът им може да приключи скоро.
„История за призраци“ на Сири Хуствет започва като история за смъртта, но ще отправя едно предупреждение в началото на този текст. Тази книга ще ви нарани повече не заради смъртта, а заради любовта в нея. И ако читателят е подготвен предварително какво би могъл да намери вътре – историята на съвместния живот на двама от най-влиятелните съвременни писатели, Пол Остър, автора, обезсмъртил Ню Йорк в своите многобройни романи („Нюйоркска трилогия“, „4321“, „Изобретяване на самотата“, „Левиатан“, „Музика на случайността“, „Бруклински безумства“, „Лунен дворец“ и др.), и Сири Хуствет, авторка на седем романа, стихосбирка и няколко нехудожествени произведения, последното от които е въпросната „История за призраци“ – и очаква мемоари, поднесени в характерния за този жанр наративен стил, то нека приеме предупреждението ми сериозно, защото така ударът ще бъде по-лек.
След пет издадени на български език нейни книги тази е най-личната ѝ – разтърсваща и интимна медитация върху скръбта, паметта и непреходната любов, написана след смъртта на съпруга ѝ. „История за призраци“ може да бъде възприета като мозайка от спомени, в която са вплетени имейли, стихотворения и седем писма, които Остър е написал до внука си Майлс, роден на Нова година през 2024 г. Линейният разказ не успява да се наложи – Сири прескача във времето, смесва един спомен с друг, вплита чувства с политически страхове, емоции с битовизми, водена от мисията си да опише какво е да сте били едно цяло с един човек, да сте водили своя смислен и дълъг разговор в продължение на 43 години, а сега този разговор да се е превърнал в монолог. Призракът в дома на Сири Хуствет не размества мебели, а навици.
Има два начина да говорим за мъртвите. Първият е да им издигнем гробница и да ги възвеличаем, да забравим лошите им черти и досадни привички, вторият е да оставим стол на масата за тях. Да си представяме как се смеят на провалите ни, как се усмихват на растящите деца, как се радват, че някой разлиства книгите им. Сири Хуствет решително избира втория. Кратко отклонение – може би е добре преди книгата на Сири (или заедно с нея) да прочетете „Баумгартнър“, последния роман на Пол Остър, където писателят създава герой, който скърби за смъртта на съпругата си. Сравнението е неминуемо и пародоксално едновременно. А след това да гледате и филма „Сири Хуствет. Танц около себе си“ на режисьорката Сабине Лидъл, за да откриете усмивките и смеха на хората в тази „призрачна история“.
Как можем да говорим за скръбта, без да говорим за това какво са означавали за живота ни онези хора, които са си отишли? А за да направим това, понякога трябва да се върнем чак до началото… В първата глава научаваме, че писателят е бил противник на технологиите: все още е пишел на пишеща машина, получавал е факсове и не е имал мобилен телефон; разполагал е със завидна колекция от писалки и механични моливи, а желанието му е било да умре в библиотеката и докато разказва виц. Съзнавайки, че времето му е преброено, Остър започва да пише на внука си Майлс, който тогава е само на няколко месеца, и тези писма са разпръснати из книгата заедно с откъси от дневника на Сири и имейли, които тя изпраща на приятели.
Петнайсет хиляди нощи, или горе-долу толкова, говорихме и обичахме през смърт, болки и съмнения. Държах те здраво и те държа още по-здраво. Прегръдките лекуват и укрепват волята. Пея за брутални битки, водени и спечелени, за живота, изкуството и Майлс – нашия нов човек“
Сири Хуствет анализира процеса на скръбта си след смъртта на любимия си с литературна и научна прецизност. Близо до собствената си кожа, нерядко привидно като отделни, несвързани проблясъци, които в крайна сметка образуват нишки на общата картина, тя кара читателя да съпреживее телесната и душевната ѝ липса, безпосочността на дните ѝ, загубата на усещането за време и непредвидимите пристъпи на скръб. Връща се и към ключовите моменти от над четирисетгодишната им връзка като любовници, като родители и колеги писатели, което създава калейдоскопичен ефект, от който постепенно се оформя все по-голяма и по-пъстра картина.
В такъв момент за един писател писането изглежда като единствената опора, а Сири Хуствет умее да пише. Във всяка нова глава тя разкрива различен аспект от себе си, от Пол Остър или от общия им живот. Книгата прелива от любовта и уважението между двама души, които са се усещали, познавали и разпознавали напълно както физически, така и умствено. Има и много любов към дъщеря им Софи и зет им Спенсър, с когото Пол Остър е имал силна връзка и заедно с когото е създал фотоалбума „Bloodbath Nation“, яростно обвинение срещу употребата на оръжие и масовите стрелби в училищата в САЩ.
„История за призраци“ е подкана за размисъл: даваме ли си сметка как онова, което правим и казваме влияе върху най-близките ни хора дълго след като сме напуснали този свят? Може би не го правим, защото ни е страх да пуснем смъртта в мислите си, страх ни е от начина, по който тя е едновременно отсъствие и присъствие, защото ние сме и своите навици, своите всекидневни ритуали, миризмите и дребните ежедневни шеги – точно онова, което смятаме за най-маловажно. И това е същността на тези мемоари: всекидневието. Но не всекидневието в какъв да е вид, защото обикновеното тук е разказано от позицията на най-дълбоката интимност. Сири Хуствет отваря врата към живота на две забележителни личности и ни дава възможност да го проследим ден след ден. Не преставаш да обитаваш общия си живот само защото един човек изчезва. Продължаваш да си в същия дом, но като че ли на къщата ѝ липсва носеща стена. Скръбта рядко е зрелищна. Тя е зариване със сметки, отговаряне на съобщения, ровене сред документи, намиране на забравена рецепта, да решиш какво да правиш с един пуловер, с едно кожено яке, което още мирише на другия и го проектира в стаята.
Ако баща ти умре – казах на нашата дъщеря, Софи, – ще изгубя ежедневието си. Коженото яке с подплата от овча кожа, което си купи в Аржентина преди години (той щеше да знае точната година) и носеше, и носеше, и носеше, все още виси в гардероба за палта на партерния етаж. Възнамерявам да го нося, когато времето отново застудее. Ще се увивам в тази останка от любимия, докато тя не се разпадне.
Има и много дълбоко трогателни, наситени и болезнени моменти – като смъртта от свръхдоза на сина на Пол, който вече е имал наказателна присъда за смъртта на малката си дъщеря вследствие на случайна употреба на веществата, които е използвал. Ужасна и абсурдна трагедия, излязла сякаш от роман на самия Остър, в който героят е погълнат от случайността на нещата. Ала не само този момент е болезнен и символ на това, че любовта невинаги е достатъчна. Във всяка глава има истории, които провокират размисли за уязвимостта в една двойка, семейството или родителството. И искреността и дързостта на Сири Хуствет да ни разкаже своята история с Пол тъй дръзко и открито неизбежно кара читателя да се припознае, колкото и различия да открива между себе си и своя партньор и двойката Сири – Пол. Като писатели и двамата съпрузи са осмисляли света чрез думите и безкрайните разговори за книги и автори, бракът им е истинско единение на споделени тела и умове. Човек може само да се надява да изпита любов като тяхната…
Когато бяхме разделени, говорехме по телефона всяка вечер, стига да можехме. Бракът ни беше диалог, точната формулировка на който до голяма степен е изгубена за паметта. Радвам се, че запазих малките му бележки до мен, от съвсем първата – „Скъпа С.“. Включила съм някои от тях в тази книга, моята книга на скръбта по него. Писането е действие. Изречение по изречение, блок проза по блок проза, опитах се да върна на страницата нещо от човека, нещо от това, което той беше за мен.
Тази книга е специална – и не само защото авторката ни показва цялата любов, съществувала в отношенията им, а защото успява да изрази най-високата степен на близост, която може да съществува между двама души и която те с Пол са имали щастието да споделят. Това е и една от най-тежките книги, които съм чела. Защото колкото по-силна е любовта, толкова по-болезнен и дълъг е процесът на скръбта.
Смятаме, че любовта се състои в това да познаваш някого. С времето тя по-скоро се превръща в особен начин да изговаряте света заедно. Някои шеги престават да съществуват, защото са имали нужда от два гласа, които да ги изрекат. Някои версии на самите нас умират заедно с единствения свидетел, който ги е познавал.
Всички умираме, но аз го имах в живота си и защото го имах, не съм тази, която бях, когато го срещнах, а някоя друга – по-добра, по-топла, по-корава, по-мъдра. Казвах на Пол: „Ти си сърцето на сърцето ми“. Той беше и е.
Ако смятате, че сте готови да понесете историята на една такава любов, прочетете тази болезнено красива книга. Защото смъртта и скръбта пораждат този текст, но любовта го определя. Любовта към Пол и в крайна сметка любовта към живота.
„Време е. Няма толкова много от него, дори за нас, щастливците, които живеем до шейсетте, седемдесетте и повече години. Сега съм жива. Всички танцуваме върху гробове.“
Между 15 октомври и 8 ноември ще се проведе кино-литературният фестивал „Синрлибри“. В рамките на програмата му ще бъде излъчен и филмът „Танц около себе си – Сири Хуствет“. Филмът представя проникновен портрет на американската авторка на романи и есета: нейната литературна еволюция, връзката ѝ с Пол Остър, размислите ѝ върху феминизма и философията на нашето съвремие. Вместо да следва логиката на хронологичната биография, филмът изследва идеите и личните преживявания, които формират възгледите на Хуствет и залягат в основата на нейното творчество. За зрителите са предвидени три прожекции, а програмата може да бъде проследена в каналите на „Синелибри“.
Сири Хуствет, „История за призраци“, прев. Жечка Георгиева, изд. „Колибри“, С., 2026
