Пенчо Славейков: текстологии, интерпретации, истории
Емил Димитров
Скъпи колеги и приятели,
Днешната си лекция посвещавам на паметта на проф. Иван Сарандев, доц. Вихрен Чернокожев, проф. Камен Михайлов, доц. Цветанка Атанасова и доц. Румен Шивачев – петима колеги от различни поколения, с които по различен начин бях свързан, но за които еднакво съм запазил добри спомени. Вярвам, че те, както и Светльо Игов, на чиято памет наскоро посветих студията „Дъбът на Пенчо”, сега незримо са тук, затова ще говоря и пред тях, и на тях.
Колективният характер на науката, скъпи колеги, се изразява не чрез отправянето на взаимни комплименти, не чрез формалната ни свързаност като членове на определен научен колектив, не и чрез участието ни в съвместни проекти, сборници и конференции, а тъкмо чрез тази незрима свързаност отвъд времето, пространството и смъртта, която прави науката жива.
***
И така, в днешната лекция върху конкретни примери ще се опитам да покажа, че първо, изданията на текстовете на Пенчо Славейков до ден днешен са белязани от фундаментални, структурни недостатъци (изключвам двата тома „Епика” и „Лирика”, подготвени от К. Михайлов, както и скорошното двуезично издание на „Немски поети”); второ, текстологията, както и свързаното с нея литературно изворознание, не е приложна, а фундаментална филологическа дисциплина и трето, продуктивният път на съвременното литературознание е онзи на единството между текст, реконструкция и интерпретация: те не се отменят и заменят, но и не могат продуктивно да съществуват поотделно, а само в тяхната диалектическа взаимообвързаност и тъкмо удържането на това противоречиво единство е залог за продуктивни открития и осмисляния.
Заглавието на лекцията – „Пътуване към Алерберг”, съм взел от текста на една пощенска картичка на Пенчо Славейков до Мара Белчева, изпратена от Будапеща на 21 април 1909 г. = 4 май н.ст. (както виждате, тук датировка липсва), публикувана за първи път в т. 8 (Писма) на изданието на „Събрани съчинения” на Пенчо Славейков в 8 т. от 1958–1959 г., излязло под редакцията на Борис Делчев, Петър Динеков, Димитър Осинин и Ангел Тодоров. Ето тук, на с. 157 четем:
След два часа тръгваме за Алерберг.
Днес за първи път от 1959 г. насам ще бъде зададен простичкият, „детски” въпрос: А къде е Алерберг? Какво ще прави Пенчо Славейков там? Защо от Будапеща ще ходи в Алерберг, а не, да речем, в Залаегерсег, Сехешехервар или в съседния Гьодьольо? И кои са тези, които след два часа ще тръгнат за Алерберг?
За да няма никакво съмнение в това, че текстовете на тези картички вече са „утвърдени”, „канонични”, ще ви покажа и съответната страница от т. 5 на най-новото, всъщност преиздаденото, леко „фризирано” старо издание на Съчиненията на Пенчо Славейков в 5 т. (в т. 5 са включени и нови материали, но това тук не ни интересува). Както забелязвате, в това издание от м.г. са възпроизведени в силно умален вид лицевите страни на част от картичките – обстоятелство, предизвикало адмирациите на някои критици.
Време е накратко да разкажа историята.
През пролетта на 1909 г. Пенчо Славейков, по това време директор на Народната библиотека в София, е командирован от Министерството на народното просвещение заедно с историка проф. Васил Златарски (1866–1935) в Москва с цел участие в тържествата по повод откриването на паметника на Николай Гогол (26 април 1909 г. ст.ст.), а също така и с мисия в Харков, където да приемат архива и библиотеката на проф. Марин Дринов (1838–1906), както и неговите тленни останки, които по-късно са погребани на Централни гробища. Пенчо Славейков отпътува сам от София, а с Васил Златарски се среща едва в Москва, т.е. в споменатите картички той навсякъде пише в единствено число – „тръгвам”, „отбих се”, „видях” и пр. Краесловните ерове в „тръгвам”, „заминавам” и др. са приети за „е”, т.е. глаголите са разчетени в множествено число поради неправилното предположение, че поетът и историкът са пътували заедно до Москва, накратко: познаването или непознаването на историята пряко влияе на четенето на ръкописите и обратното – точното им разчитане, датиране и разбиране е основа за прецизната реконструкция на историко-литературния и културен сюжет, което от своя страна е основата за всяка коректна интерпретация. Накратко, когато в текста четем Алерберг, то със сигурност и в тълкуването ще стигнем точно до там.
Краткият, само двучасов престой в Будапеща е достатъчен на поета, за да открие и се полюбува на паметника на св. Стефан – „такъв паметник не съм виждал”, признава той. Тук, в Будапеща, започва извънредно интересният му „роман с паметници”, както бих го нарекъл, при това пътуване, рефлектирал непосредствено в зрялото му поетическо творчество: някои от „ключовите” творби в „На Острова на блажените” са написани тъкмо след безмълвния му диалог с литературни паметници при това пътуване.
В Будапеша Пенчо Славейков се захласва с файтон из града, в резултат на което не успява да си купи билет и се качва на друг влак: комичен е разказът му за необходимите обяснения с маджарите, обаче неговата разсеяност му е струвала скъпо, понеже му се е наложило шест (!) пъти през нощта да сменя разни пътнически влакове на унгарското БДЖ, за да стигне „най-сетне в Сабахкърши”, както четем в публикацията в същия том (с. 117) на писмото му от 12 май 1909 г., в което поетът надълго и нашироко разказва на Мара Белчева своите пътни преживелици. Очевидно тук става дума за унгарски град, където поетът е трябвало вече да се качи на международния влак от Виена. Повече от странно име за град дори на унгарски, понеже на турски „сабах кършъ” или съкратено „сабахкъ” означава просто „на разсъмване”, „призори”, „в ранните сутрешни часове”, т.е. в ръкописа Пенчо Славейков фиксира времето, не мястото, използвайки турцизъм, популярен в родната му Източна България.
Да допуснем, че това е случайна грешка на текстолога, който, поне според титулната страница на т. 8 – „Писма” (С., 1959), би трябвало да е Димитър Осинин, а тя след това не е забелязана и от редакцията и главния редактор на цялото издание Ангел Тодоров (текстът на това писмо, както и на всички други от изданието от 50-те г. на ХХ в. е просто некритично възпроизведен в последното издание от 20-те г. на XXI в.). Да се върнем обаче към пощенските картички от пътуването на Пенчо Славейков през април 1909 г.
След като в ранни зори поетът най-сетне се е качил на правилния влак, по „пътя към Алерберг” той слиза във Варшава по обяд на 22 април, където, заедно с един спътник от влака, руски доктор, отсяда в хотел с името, забележете, „Рим”, откъдето той изпраща „първо много здраве” на Мара Белчева, според по-късното му писмо. Това е станало с първата картичка от Варшава, сравнително точно разчетена и публикувана, но отново без да бъде точно датирана; според текста Пенчо Славейков се е отбил във Варшава „да си почине”; тук, забележете, той вече говори в единствено число.
Третата картичка от серията, публикувана идентично и в 1959, и в 2025 г., е първата, датирана уж точно: „Варшава, 24 април 1909 г.”. На картичката с изображение на паметника на Адам Мицкевич във Варшава четем:
Утре по два часа заминаваме нататък. Тая вечер си пиша поемата. Не съм уморен. Ням бях през целия път.
Тук отново се говори в множествено число: явно, на следващия ден, т.е. на 25 април, Пенчо Славейков с някого си ще „тръгне нататък”, т.е. към Алерберг. Неясно е каква поема пише и защо я пише по път към Алерберг.
Време е да ви покажа оригинала, самата картичка – лицевата страна с паметника на Мицкевич, както и нейния гръб, на който обикновено се пишат кратките съобщения.
Питам публично: къде тук изобщо има текст, освен името и адреса на получателя? И второ, откъде следва, че картичката е изпратена от Варшава? Както се вижда абсолютно ясно от пощенското клеймо, картичката наистина е изпратена на 24 април 1909 г., но от гарата на Брест-Литовск, не от Варшава.
Откъде се е появил цитираният и възпроизвеждан текст? Не зная, но имам евристична хипотеза, както се казва. Преди това обаче накратко ще се спра на престоя на Пенчо Славейков във Варшава.
И така, нашият поет пристига в полската столица по обяд или в ранния следобед на 22 април 1909 г., а отпътува на 24 април сутринта, т.е. неговият „Варшавски ден” е 23 април, Гергьовден. Този ден се поддава на детайлна реконструкция, което ми дава повод да формулирам – в явно „подражание” на продуктивния и вече утвърден концепт „години на литературата” – идеята за дните на литературата: става дума за конкретни дни, строго фиксирани дати, които имат важно, понякога решително значение не само за творческото развитие на конкретен автор, но и за литературния развой изобщо. Кои са дните на литературата? Първо, това са литературните инициации: първи ръкописи, литературните дебюти; второ, важните литературни срещи – лични и творчески; трето, литературните събития – не само „юбилеи и погребения”, по израза на Гео Милев, но също излизането на важни книги, формирането на литературни обединения, раждането на литературни вестници и списания и т.н. В някои случаи в точно определени дни се раждат или утвърждават цели литературни жанрове: в „Смърт в Брунате” (С., 2025), пак във връзка с Пенчо Славейков, вече изказах идеята, че денят 31 май 1912 г. ст.ст. е денят, в който в България се утвърждава жанрът на литературния некролог.
Между другото, дните на литературата не се установяват и реконструират по спомени: така например известни са ми два различни опита да се определи точният ден на първото литературно четене в България, а показанията в различните спомени се разминават значително – между март и ноември 1910 г.: новатор и тук, както е добре известно, е пак Пенчо Славейков.
И така, денят 23 април 1909 г. е денят на Голямата среща – лице в лице – на Пенчо Славейков с Адам Мицкевич, репрезентиран от неговия паметник: това е жадувана среща много след запознаването с „Пан Тадеуш”, начеването на „Кървава песен” и публикуването в „Мисъл” (IX, 1899, № 2, с. 158–171) на великолепния етюд „Адам Мицкевич”.
Тук е мястото да опонирам и съществено да коригирам някои положения в неколкократно преиздаваната статия на П. Динеков „Пенчо Славейков и Адам Мицкевич” (1969). Първо, колебанието на учения дали Пенчо Славейков е „познавал името на Мицкевич още преди заминаването си за Лайпциг” е лишено от основания. Неопровержимо свидетелство за това, че той е познавал „Пан Тадеуш” далеч преди отпътуването за Германия, са неговите бележки в Личния му бележник от 1889–1890 г. (съхраняван в НБКМ-БИА); тук на една от страниците намираме кратък списък с образцови произведения на световната литература, започващ с… „Пан Тадеуш”; следват „Агасфер. Матерлинг, Илиада, Тацит, Война и мир”. Изследователската нагласа, че българските литератори и интелектуалци през 80-те и 90-те години на XIX в. са се запознавали с шедьоврите на световната литература едва след като са попадали в някой от европейските университетски и културни центрове, е лишена от основания: по правило, те още в България са правели своите важни естетически избори и са заявявали своите предпочитания, а заминавайки в странство, вече са знаели какво да търсят, как да се ориентират в морето от книги, школи и направления. По-нататък, недоумение предизвиква твърдението на П. Динеков, че „в литературното наследство на Славейков не се намира стихотворение, което да е свързано пряко с името на Мицкевич. Твърде малко вероятно е поетът да е унищожил написаната във Варшава ода”. Тук ученият има предвид един пасаж от вече цитираното писмо на Пенчо Славейков до Мара Белчева от 12 май 1909 г., в което описва тъкмо срещата си с паметника на Мицкевич: „Дълго стоях и гледах аз тоя великан, с горда, но сломена от живота душа (…), и поиска ми се пред него, пред съдника на живота, да си кажа и аз своето слово – и казах го тозчас: прибрах си се – в хотела и му написах една ода, която, като поправя, ще ти я прочета в дома”. Няма основание за каквото и да било съмнение коя е одата, понеже е запазен и нейният ръкопис, и машинопис с ръкописни поправки, с авторската датировка „Варшава. 23.IV.1909”.
Литературоведите по правило познават не историята на текста, а историята на рецепцията на текста; и в този случай обаче колебанието на учения, наложено до ден днешен (наскоро някъде пак прочетох, че не било ясно коя е одата), предизвиква въпроси, понеже още през 1917 г. Боян Пенев публикува в „Полско-български бюлетин” статията си „Пенчо Славейков пред паметника на Адам Мицкевич”, в която е категоричен по въпроса, съобщавайки, че първоначалното название на „Жрец на живота” е тъкмо „Пред паметника на Мицкевич”, което название е и обяснимо с оглед на конкретната ситуация на личната среща. И така, одата, написана от Пенчо Славейков на 23 април 1909 г. във Варшава и посветена на Мицкевич – това е „Жрец на живота”, част от цикъла на Иво Доля в „На Острова на блажените”.
Да се върна към въпроса за картичките и тяхната текстология. От Варшава Пенчо Славейков изпраща на Мара Белчева друга картичка, с изображение на паметника на Ян Собиески, която изобщо не е издавана досега, а после от Брест-Литовск – четвърта картичка с картината на Фердинанд Келер „Гробът на Бьоклин”. И така, от четирите картички от Варшава до Мара Белчева що-годе коректно са публикувани само две, като нито една не е точно датирана.
За да няма никакво съмнение, че това съвсем не е случайно, ще ви обърна внимание само на една страница от същото издание от 1959 г. – стр. 206. Без да се спирам на фрапантно многобройните и груби грешки – недопустими за едно все пак научно издание, ще отбележа само пропуснатите фрази; в първата картичка (№ 239) тя е следната: „Когато те сънувам, нищо не става, та дано стане поне когато те видя”, в третата (№ 241) – пояснението „и с каквото ще се и ще ме китиш – да е като него!” (отнася се до получения от Мара Белчева еделвайс).
Примерите мога да умножа до безкрайност: в посоченото издание едва ли мога да посоча дори едно писмо или пощенска картичка, публикувани безукорно точно. Ще отбележа, че съзнателните редакционни промени на текста от цензурен характер са по-скоро изключения, т.е. проблемът съвсем не е в политическата, идеологическа и морална цензура. Като стана дума обаче за нея, трябва да отбележа, че „по обясними причини” в изданието от 50-те години името на Ницше е грижливо изчегъртано, като „Немски поети” е осакатена, понеже от нейния състав е изключен разделът с поезията на философа. В новото издание (т. 4. Книга на живота. С., 2023, с. 238-272) това е „поправено”, като в състава на „Немски поети” не просто е възстановен липсващият дял със стихотворенията на Ницше, но от „прекраснодушие” и „добро сърце”, така да се каже, на същото място, т.е. като част от текста на „Немски поети” е включен и текстът на публичната лекция на Пенчо Славейков от януари 1910 г. „Заратустра”, който поетът приживе не успява да публикува. Накратко, от трите „Събрани съчинения” на Пенчо Славейков, публикувани през XX–XXI в., на два пъти „Немски поети” е публикувана във вид, различен от оригиналния – съответно в „съкратен” и „разширен” вид, т.е. единствената коректна публикация е тази на Боян Пенев в изданието му отпреди век, т.е. от 20-те години на ХХ в. (т. 5, 1921).
Как да си обясним подобен въпиющ непрофесионализъм? Ето тук е мястото на социологията на литературата, чиито достойнства отдавна отстоявам. В българското литературно производство е твърде устойчива една представа за разделението на труда, според която работата с „прашните архиви и ръкописи” (защо да са прашни?) е „черна и неблагодарна”, поради което за нейното извършване (разбира се, без да бъде заплащана) през 50-те години, а навярно и доста след това са привличани т.нар. „мулета” – неквалифицирани студенти, аспиранти и пр., намиращи се във властова зависимост от съответните „светила”. Това е частен случай на по-общия проблем за робския труд при социализма: да, той е безплатен, но абсолютно некачествен и неефективен, а освен това и зареден с „ефекта на бумеранга”. Ще поясня: извършващите подобен труд са напълно безправни и единственият начин, по който те могат да изразят своя протест, е съзнателната „диверсия”, развалянето на качеството на продукта, допускането на немислими иначе грешки и пр.: това е тяхното отмъщение към „възложителя”.
Имам опит за подобен труд, така че, използвайки принципа на подобието, мога да разбера младите „текстолози” от 50-те години; между другото, тъкмо днес е денят на отмъщението им: те навярно са си давали сметка, че няма лесно да бъдат разкрити, но това рано или късно ще се случи. Разбира се, никой не е редактирал текстовете на писмата, сравнявайки ги с оригиналите дори „контролно”, само в отделни случаи, понеже и в този случай е необходим съответният „черен” труд, неприсъщ за „светилата”. Ето как целият том, а с него – и всички, които са му се доверили, са отпътували за… Алерберг.
Налице е забележителна „филологическа диверсия”, както бих я нарекъл, но не на „врага”, а на самата система, на обществено утвърдените в България представи за филологическия труд, валидни повече или по-малко до днес.
За да разсея всякакви съмнения, че става дума наистина за съзнателна „диверсия”, ще ви дам друг пример – с датирането на едно от най-важните писма на Пенчо Славейков от първото му пътуване в Италия – това до Никола Михов от 8/21 април 1911 г. Каквато и да е била квалификацията на анонимния „текстолог”, датирането е очевидно и безпроблемно, понеже поетът го е направил недвусмислено в самия край на писмото, като е поставил датата „8.IV.911”. Грешката е изключена, освен ако не искаш съзнателно да я направиш. В публикацията на писмото обаче (8, 264; 5, 354) е посочена датата 23 април 1911 г., откъде е дошла пък тя? „Текстологът” е видял, че на пощенския плик клеймото, поставено при пристигането на писмото в София, е 10 април (писмата между Италия и България са пътували обикновено 2-3 дни) и е пресметнал, че по нов стил това е 23 април 1911 г.: така хем съзнателно е направил груба грешка, хем си е изработил известно „алиби” – ако го „хванат”, разбира се. Тук е мястото да заявя, че при всички известни ми публикации на писмени извори от времето преди 31 март 1916 г., когато България официално преминава към Григорианския календар и съответно се заличава натрупаната разлика от 13 дни, като следващият ден е не първи, а 14 април 1916 г., немаловажният едиционен въпрос за стария и новия стил е безнадеждно оплетен.
И така, време е да синтезираме.
Първо, заниманията с текстология, литературно изворознание, архивистика и пр. не са „обща работа”, за която едва ли е необходим някакъв професионализъм, а обратното: за нея се изисква добра квалификация, познаване на жизнените и творческите сюжети, владеене на езици, обща култура и не на последно място, добра воля, съзнанието за това, че нашият предмет – българската литература, нейните дейци и тяхното творчество, е ценност сама по себе си, на която трябва да се служи честно и почтено, а това е най-малкото, което е във възможностите на всеки.
Второ, текстологията, изворознанието и сродните им области са не приложни, а фундаментални филологически дисциплини в най-буквалния смисъл на думата, понеже те оформят и предлагат основата за филологическите, в частност литературоведските изследвания. Филологията не е една, а множество научни дисциплини, братският съюз между тях, т.е. „тясната специализация” е губителна за самия дух на филологическия, литературоведския подход към света, който не може да бъде свеждан „без остатък” към литературната критика.
Трето, продуктивното движение в смисъла, както най-общо би могло да бъде наречено „натрупването” на познание в хуманитаристиката, е възможно чрез удържането на диалектическото единство между текст, история/реконструкция и интерпретация. Очевидно е, че за да бъде интерпретиран, текстът трябва да бъде прочетен, а както знаем, дори и в елементарния акт на четене участва целият човек с неговата цялостна култура, познания и пр., дори с особеностите на психофизическата си организация – способност за вникване, търпение и т.н. Както стана ясно, надявам се, оригиналният текст, ръкопис се разчита не просто благодарение на кодикологическите умения на публикатора (познаване на особеностите на почерка и пр.), а от цялостната негова подготовка и култура, владеенето на езици и пр. По-нататък: отделните литературни факти, конкретни текстове и пр. влизат в сложна мрежа помежду си, поради което точната реконструкция на конкретната история е важна за самото разчитане и установяване на текста, да не говорим за неговата интерпретация. Текстът от своя страна задава полето, „ветрилото” от възможните смислени интерпретации, които нито са безкрайно много, нито са равноценни помежду си: текстът е онази terra ferma, която ги „пресява”, тя е техен „филтър”. В българското литературознание е свръхекспониран проблемът за интерпретацията: всички интерпретират, (почти) никой не работи с автентични текстове. Познава се сравнително добре, както отбелязах, историята на рецепцията и твърде зле – историята на текстовете; мисли се не мисленето на Пенчо Славейков, а мисленето за него.
Накрая, скъпи колеги, ще споделя с вас една тайна: Алерберг не съществува, няма такъв топос. Пенчо Славейков е тръгнал не за Алерберг, а за Петербург и това е негова собствена, лична цел, различна от конкретната служебна мисия в Москва и Харков. Алерберг не е грешка, а символ: символ ако не за нищетата, то за дълбоката криза на филологията, скъсала връзката със собствената си природа и своя предмет.
Крайно време е кафене „Българска литература” да хлопне кепенци.
Няма да призовавам „Назад към текста” или „Напред към текста!”, а по-скоро ми се ще простичко да напомня: „На основата на текста!”, т.е. дълг на филологията е да бъде вярна на природата си, на своя предмет – писмените текстове. Тук, разбира се, трябва да уточня, че поради известни особености на българската култура в нея функционират множество писмени текстове, основани на градския фолклор, т.е. множество „истории” не са нищо друго освен градски легенди, вторични фолклорни текстове, от които, както показвам другаде, е съставена цялата „Славейкова легенда”; оттук и необходимостта от критика на изворите, тяхното „просветване” чрез други извори, свидетелства и документи.
Големият смисъл, „великата” интерпретация не е, разбира се, в текста, но не е и отвъд текста, а е чрез текста, установен с „безвъпросна яснота” (Д. Михалчев).
Текстът има онтологически примат над дискурса.
Публична инаугурационна лекция, изнесена в Института за литература на БАН на 17 септември 2026 г. (със съкращения)
