Антонио Морено
На Карлхен Маркс, чиито мисли винаги ще предвещават нещо.
От Измир до Александрия, а оттам и до Ашкелон – земята на Ирод Велики. И от Ашкелон мъжете се придвижват с коне, цели десет дни и десет нощи, към легендарните амонски равнини на наследниците на по-малкия син на Лот. Сред низините се издига палатът на Абдул-Рахман Ибн Аби Талиб с внушителните си размери и пищната си украса, както и с вътрешния си двор, наподобяващ лабиринт, за екзотичните животни, които доставят удоволствие на неговите обитатели в дългите горещи следобеди.
Няколко века по-късно войнствените кръстоносци на тулузкия граф Раймон дьо Сен-Жил обсаждат „двореца на еднорозите“, както започват да го наричат, навярно поради това, че на входа, охраняван с барбакан[1], има герб, на който са изобразени плаващи сред облаци животни, увенчани с небесни светлини, придаващи сумрак на неговите предели. Червена костенурка подпира всичко около герба, олицетворявайки благородството, щедростта и храбростта на духа.
Преди дворецът да бъде плячкосан и превърнат в развалини, Елвира – съпругата на графа на Тулуза – пристига, за да ръководи преместването на животните от зоопарка към пристанището в Нарбон, като включва наръчник с илюстрации върху папируси и пергаменти, който може да бъде определен като първия несвещен бестиарий, илюстриращ прелюбодейство между хора и животни. Макар географски да не се уточнява накъде поемат хората, допускаме, че са се лутали твърде дълго по преки и тайнствени пътеки. Направлявал ги е мореплавателят Абдел Азис бин Камандари. Десетима мъже станали известни като Избраните. Всеки от тях носел мистериозен дар и трябвало да разкрие една съкровена тайна за гостоприемния домакин, шепнешком през втората нощ от престоя им в двореца.
При изгрев слънце часовоите забелязват мъжете да галопират далеч в низината, сред безмерното небе и миражите, сякаш се движели във въздуха, и решават да освободят соколите от клетките. Абдел Азис бин Камандари е първият осъзнал предизвикателното зрелище на соколите – техните фигури и пируети, преминаващи като бръснач над главите им, докато се реели във въздуха. Слизат от конете и падат тържествено на колене върху свежата морава, отдавайки благодарност на Всевишния за неговото великодушие да покровителства създаването на секта, чиито следовници вечно ще Го боготворят. Бъдещите езически вярвания ги убеждават да предложат съглашателство между привидно антагонистични учения: обичайните монофизити, екуменичните пренестийци, първичните манихеи, проницателните анархисти, атавистичните вавилонци, месопотамските мандеи, соломоновските ебионити, монокордните ариани, двуглавите докетисти и сластолюбивите монтанисти.
Съюзът между руптуристите и консилиаторите се изпълнява с мотиви, които само чудо можеше да сътвори, защото според слуховете Тарик ибн Зияд наскоро е завладял вестготска Испания, а това вдъхва оптимизъм в обширния средиземноморски басейн и необичаен блясък в очите на базигряните[2]. Противно на очакваното, бил е добре осведомен и за намеренията на еретиците. Мъжете са знаели, че тяхната извита сабя е дълга, остра, безмилостна и с лекота би могла да съсече, с един удар, техните гърла. Заради дълбоката си вяра в Пророка и капризния му нрав, Тарик ибн Зияд никога няма да приеме такъв завет. Единадесетте конници знаели предварително, че въпреки опасностите, на които са изложени, все ще се намери поне един издайник, трябваше да изпълнят мисията. Небесните знамения вещаят, че през останалата част от годината нямаше да се повтори растящата фаза на луната първа четвърт, каквато щеше да бъде през идната нощ. Иначе човекът можеше да загуби възможността отново да узакони онова, което Ной отдавна беше постигнал с много усърдие – частичен завет между човека и животните, който за съжаление беше започнал да се руши.
Конниците забелязват, че в близост до дворцовите амбразури започват да надничат рогови духови музикални инструменти. Пълководците правят така, че шофарът да звучи в знак, че литургията е започнала и че новият завет е в ход. Ново сътворение. Заради остротата си звукът ги праща сред стонове и въздишки към неповторимия миг, когато Всевишният създава земята и небесата – особено в шестия ден, – а това не бива да се забравя, в йерархичен порядък, когато сътворява земните твари по Свой образ и подобие и човека, когото съгражда впоследствие. Трябваше да се побърза, а за да се избегне всякаква случайност, гостоприемният домакин Усман бин Нимра разпорежда да барикадират хиляда ковчежници сред зъбците на крепостните стени и дворцовите кули с цел да миропомажат на спокойствие свещените твари. Нарежда им да стрелят срещу всеки, който дръзне след залез слънце да се доближи до крепостта. Веднага щом конниците пресичат подвижния мост, с Абдел Азис бин Камандари начело, към конюшните и с вдигнати ръце, в знак на задоволство, Усман бин Нимра ги приветства с добре дошли от почетната кула. Първият замисъл беше изпълнен.
Влизат незабавно в своите покои, за да ги умият. После ги очаква строг протокол – да ги облекат в дълга туника, изтъкана от египетски памук, без бельо, и да обуят чифт сандали от Далечния изток. Преди да поемат храна, трябва да се отбият в салона с папирусите и пергаментите, а след това да се разходят за малко в градината, чиято флора и фауна наподобяваше Райската, но сега щяха да участват и низвергнатите животни, невиждани никога с човешко око. Бързо щяха да ги отведат в малък салон, където да оставят своите дарове във фино изработена кутия от морска костенурка, която всеки от тях носеше за гостоприемния домакин. Кулминацията на тази церемония беше по две причини специална вечеря. Щяха да ги нагостят с две блюда, част от храната на Ной и на неговите потомци. А и щяха да делят трапезата си с животни от времето на библейския потоп. Заради високото отличие Избраните, които сега бяха облечени в яркочервени туники, щяха да връчат своите ценни дарове. После незабавно щяха да съобщят на ухото на гостоприемния домакин тайните си вести. За еднорозите и пегасите вече знаеха, но не и за низвергнатите от Ной животни преди Потопа, продължил четиридесет дни и четиридесет нощи. Оцеляват заради вродените си добродетели – специфични създания с дарование да бъдат вездесъщи, хермафродити, да разсъждават като човека, да се придвижват бързо по суша и да се хранят с листа и цветя, но Бог ги беше дарил преди всичко с една много ценна добродетел, дадена единствено на човека: способността да изразяват своето несъгласие с всичко. Когато изразяваха възторг или гняв, издаваха шумове, които можеха да проглушат ушите. Притежаваха обаче една слабост, която им носеше наслада – сластолюбието. Създаването на сектата на препуциума, от която през вековете щяха да възникнат стотици наименования и мирогледи в съюз между човека и зверовете трябваше да укрепне като израз на радикална скромност от мига, в който човекът щеше да се откаже от тщеславната си гордост и фалшивото си превъзходство, като се предаде в името на доброто на митовете и легендите на удоволствието от membrum virile на животните, изключени от Ноевия ковчег, от Свещените писания и от самото въображение. Беше доказателство, че Всевишният е допуснал съзнателна грешка, за да може човекът да я осъзнае и да се опита да я поправи. И така, в писмена форма за вечността, трябва да се отбележи върховното и безспорно доказателство, че човекът се е отклонил в полза на прокудените животни, за да поправи грешката на Всевишния.
Усман бин Нимра разполагаше с най-добрите художници на Левант. Не след дълго обаче чува от устата на един търговец, че в непознат за него град има художествена академия, в която майсторите традиционно рисуват диви животни, докато се сношават или биват жертвани, за да им се отнеме кожата. Разпорват ги и ги рисуват при rigor mortis, докато се вкочаняват. Челюстта му увисва до земята, когато с изненада вижда това невероятно и дълбоко емблематично изкуство. Никога не е виждал подобно нещо – животни да се сношават, откъснати напълно от света, сякаш не съществува, нарисувани и оцветени до съвършенство върху кожи от антилопи и папируси. Изкупува всички рисунки, които търговецът му показва.
Призори нарежда да потегли незабавно керван с дипломати към далечния град Билад ал-Барбар, в който художествената академия отваря своите врати от изгрев до залез-слънце, да разговарят с най-добрите творци и да се опитат да ги убедят, че трябва да участват в задача, която е избрана от Историята и от Всевишния. А той – Усман бин Нимра – ще им се отплати щедро. В замяна на бестиариите, всеки художник щеше да получи всички златни монети, които пожелае, плюс сто камили и петдесетте най-красиви одалиски на света за своите услуги и дискретност. Най-много го впечатлява обаче това, че тяхната творческа дейност се осъществява на тъмно, а за да рисуват труповете на животните, си служат със светлината на свещ. Използват четки от камилски косъм и глиганска четина от остров Сокотра. Тези добродетели бяха уместни, тъй като Избраните не желаеха художниците да се спират дълго върху детайлите, когато проникваха в гениталиите на животните от времето на библейския потоп. По стечение на обстоятелствата художниците от Билад ал-Барбар с познания по латински език наричаха своите четки phallus и praeputium. С четката от глиганска четина от Сокотра художниците рисуваха анатомичното устройство на животинския пенис в неговата пълна форма, посоки и размери, а копулацията между животните – с четката от камилски косъм. Щяха да я използват за първи път, за да възпроизведат сношението между човека и животното. Вторият замисъл беше изпълнен.
Когато Абдел Азис бин Камандари отвежда групата в залата, в която са изложени картините на художниците от академията в Билад ал-Барбар, окачени върху студените стени, изобразяващи мъжки членове на животни, там може да се види, че повечето достигат, особено на мъжката зебра, петдесет сантиметра в покой и деветдесет при ерекция. Абдел Азис осъзнава, че Избраните се потят, прегракват, кръстосват погледи – ужасът ги е завладял. Преминават към рисунката на леопарда, която ги посреща с предизвикателната си плът върху тънка хартия, вцепенена и синкава, навярно заради силния натиск на кръвта. Разполагат с необходимото време, за да продължат своята обиколка. Липсват рисунките на лъва, на черния носорог, на слона и на хипопотама. Избраните го съветват да я прекрати. Предпочитат да се разходят в градината, за да зърнат невижданите досега с човешко око животни от библейския потоп.
В градината пърхат многоцветни птички, пълно е с разнообразни плодни дръвчета, пълзящи растения и цветя с лечебни аромати. През нея минава малък ручей с кристални води, което се влива в рова под замъка. Зеленият цвят тегли към паметта за Началото и всички далечни спомени на Планетата.
– Какво е това? – пита неспокойно соломоновският ебионит, когато вижда средно голямо животно да пасе, подобно на конско джудже, но когато сменя мястото си, започва да прилича на овца. Когато пак си сменя мястото, прилича на огромна котка, все едно е оптическа измама.
– Това е енурк, животно, низвергнато от Ной, най-бързото и най-послушното от всички – отвръща Усман бин Нимра с библейски тон, като се присъединява към групата.
Подсвирва. Енуркът се доближава като дресиран, подушва сандалите на ебионита, после облизва с езика си крайчеца на туниката му и се опитва да я повдигне. Предизвиква смях, защото намерението на животното е да достигне до неговия пенис.
– Сега не е моментът – изрича деликатно Усман бин Нимра, докато пръстите му се заравят в козината по врата на животното, като милувка на човек, който знае, че е незаменим. После вдига ръка със сериозността на еретик, сочейки към една от ливадите в градината. Енуркът разбира знака и се отправя нататък.
Хората са изумени от схватливостта на животното, от бързината му и от способността му да променя формата и цветовете си.
– Хересал те е и те е избрал – отбелязва Усман бин Нимра. – Ужас! – добавя.
– Ама това какво е? – рече отново ебионитът.
– Каквото щеш, много животни в едно, понякога женско, понякога мъжко, може да е женска котка, овца, саламандър или кон – отговари Усман бин Нимра. – Придобива формата на всяко гръбначно земно животно с гореща кръв, което искаш да си представиш.
Соломоновският ебионит отново се вглъбява. Когато енуркът се отдалечава от групата, ебионитът долавя с крайчеца на окото си една особена подутина с конусовидна форма, която се откроява на задните му лапи. Затваря очи и допуска въображението му да го води до градината на дома му – великолепен пейзаж, ухаещ на маслинови и плодни дръвчета, на смокини, на грозде, на нар и на помело, където в патинираните следобеди неговият баща излиза, за да свири на цитра и да облагороди духа си, заедно със своето семейство. Предварително знае колко е важно да си част от литургията. Осъзнава, че не е избран случайно, като потока на времето, а от знаменията, които му изпраща Всевишният. Третият замисъл беше изпълнен.
Предаването на даровете се изпълнява при гробна тишина, в правоъгълния салон, осветен леко с няколко факли, разположени от единия до другия край на коридора, водещ към масата с двете чаши, едната червена, а другата зелена, и до поставената по средата огромна златна корона, символизиращи властта и превъзходството. Единственото кресло беше заето от Усман бин Нимра, а от двете му страни го обграждат двама шамбелани. От едната им страна има два сандъка, в които щяха да положат даровете – огледани, докоснати и помирисани по-рано от гостоприемния домакин. Сиянието на факлите, при сблъсъка им с тъмнината и със силуета на Избраните, отразяваше безстрашни фигури, които се разширяваха и пълзяха по студените дебели стени на помещението, сякаш имаха свой собствен живот. Заредените сандъци бяха преместени в съседна стая, а междувременно Избраните отново се наредиха на опашка. Както в предишния епизод, щяха да се доближат един след друг, за да съобщят тайната вест, като с лявата си ръка правеха фуния. Преди това обаче според протокола трябваше да извърнат два пъти главата си наляво и надясно, когато започваха да съобщават своето послание. Описаното от двуглавия докетист, което никой не узна и никога нямаше да узнае, родом от Никозия, предизвиква смеха на любезния домакин. Той се хвана с двете си ръце за корема и подмокри с видимо петно, достигащо височината на чатала му, изящната пурпурна туника, която беше облякъл за тържествения случай. Четвъртият замисъл беше изпълнен.
Десетима адютанти и един надзирател отведоха Избраните в столовата. Щяха да делят маса с животни от библейския потоп, невиждани досега с човешко око и с техните самобитни названия: лаят, анитпер, горх, летот, неро, арейе, орп, енурк, косма, нисе. Менюто предлагаше две възможности: (а) хляб без мая, три сушени смокини, една чаша козе мляко и мед; (б) риба от река Йордан на жар, подправена с исоп, три варени яйца от пъдпъдък и една чаша разводнено вино. Задачата на адютанта беше да чуе какво са избрали, за да съобщи на готвача, да изчака блюдото и да го поднесе. Петият замисъл беше изпълнен.
Творците от Левант и Билад ал-Барбар копнееха, бяха готови да рисуват и да оцветяват първите бестиарии на човечеството. Не допускаха обаче, че през тази нощ, през втората третина от новата ера, щяха да положат началото на един нов художествен и литературен жанр, който щеше да буди възхищение и да бъде имитиран през следващите векове. Поръчението на Усман бин Нимра беше категорично – трябваше да се изпълни дословно. Всеки Избран трябваше да нарисува два бестиария по време на фелация, при копулация с животно от веремето на библейския потоп. След смъртта на графинята на Тулуза Елвира колекцията с бестиарии изчезва. Някои са иззети и унищожени от папа Хонорий III. Археолози и зоолози от Университета в Санкт Петербург твърдят, с безспорни доказателства, че отделни бестиарии са попаднали в ръцете на Моше бен Маймон, на Раймонд Лулий, на Джовани Бокачо, на Данте Алигиери и на Джордано Бруно. Без обаче да има конкретни доказателства, учените допускат, че останалите бестиарии циркулират из частни европейски и американски музеи, като се основават на прочита на неиздаден текст на Владимир Набоков, съхраняван от фамилия Микелсон в Москва, която, по изрично разпореждане на автора, ще публикува ръкописа, съдържащ 459 страници, през 2030 година. В него Набоков анализира и тълкува подробно три бестиария, изработени по нареждане на великолепния и безпогрешен визионер Усман бин Нимра.
Адютантите събират съдовете и почистват масите. Тяхната работа е приключила.
Появява се едрият дворцов уредник и се опитва да развесели присъстващите, като шут, да внесе оживление сред мъжете, имайки предвид събитието, което всеки момент щеше да започне, тъй като долавяше две напълно противоположни емоции. Никой обаче не обърна внимание на неговите смешки. Заради обзелото ги сластолюбие, животните вече нямаха търпение. От своя страна, мъжете бяха унили и покорни, не това бяха очаквали. Никой вече не можеше да направи крачка назад, беше невъзможно.
Изрича със сподавен глас, че ще влязат в салон, обзаведен с мебели от дървото, което използва Ной за неговия ковчег. Навсякъде има големи разноцветни възглавници, така издути, че тялото скоро щеше да почувства облекчение.
Най-накрая настъпва очакваният миг. Уредникът гаси факлите и отваря вратите, за да влязат художниците с четките и нужните си пособия. Усман бин Нимра наблюдава сцената през сърнено око, прокарано нарочно в стената. Не можеше и не трябваше да се намесва, иначе щеше да бъде нарушен заветът. Докато трае съкровената среща, човекът практически изкупва животинския си дял. Шестият замисъл беше изпълнен – изрича уредникът, преди да затвори вратата, като се опитва да си направи оглушки за животинския рев, който беше започнал да съсипва неговите тъпанчета…
Превод от испански: МИЛЕНА МАРИНКОВА
[1] Вншна защита на замък. – Б. пр.
[2] Търговци. – Б. пр.
