Ния Харалампиева
– ChatGPT, напиши ми рецензия за „Панофобия“ от Валентин Славеев.
– Разбира се. Ето една по-литературна и балансирана рецензия, подходяща за публикуване:
Темата за изкуствения интелект става все по-обсъждана с всеки изминал ден. Иновациите в сектора са толкова бързо развиващи се, че понякога е трудно за средностатистическия човек да бъде в крак с актуалните промени. Излизат все по-нови версии софтуери с изкуствен интелект, някъде хора губят прехраната си за сметка на интегриране на изкуствен интелект в работните процеси, на други места е използван за улесняване и оптимизиране на механизираните процеси, едни твърдят, че творческите полета са облагодетелствани от навлизането му в тях, други поставят под заплаха оригиналността на произведенията на изкуството. Колкото и полярни да са позициите в обществото, едно е сигурно – изкуственият интелект, парадоксално, но факт, отваря безкрайно поле за въображението. И романът на Валентин Славеев е един от най-скорошните примери за това.
„Панофобия“ е прозаичният дебют на автора, с който печели конкурса за публикуване на нов български роман IN LIBRIS VERITAS на изд. „Колибри“, а структурата, езикът, стилът, централните теми и майсторското преобръщане на сюжета на самия финал свидетелстват за спотайването и премислянето, преживяването на десетки екзистенциални въпроси в дъното на съзнанието и дълбоко осмисляне и насищане на думите с емоционален заряд. В допълнение корицата, дело на Моника Вакарелова, минималистично, но успешно изобразява и предава пластичността и многоизмерността на идеите в романа.
„Литературен експеримент с новите AI биотехнологии и отговорностите около тях“, по думите на проф. Александър Кьосев. Сюжетът на „Панофобия“ се върти около образа на млад мъж в широките пасти на екзистенциална криза, обгърнат от чувството за непринадлежност и провал, който участва в иновативна програма за психологическа помощ, разработена от и действаща чрез изкуствен интелект. Това е роман за единоборството между живота и отчаянието, щастието и успеха, механичното и човешкото.
Повествованието започва като история за нещо конкретно и се разгръща в десетки въпроси към самия читател. Ако може да се обобщи, това не е роман отговор или преживяване, а е роман въпрос. На пръв поглед действието се развива в свят, характерен за антиутопиите, но блестящ със съвременни препратки, и поставя на фокус ролята на изкуствения интелект като коректив, лечител дори, на един емоционално разколебан индивид. Изкуственият интелект обаче тук не е главен герой, а по-скоро инструмент, както и Валентин Славеев споделя в интервюта, а аз бих допълнила – и движеща сила, и огледало. Огледало, пред което човек е принуден да се погледне с опасност да се уплаши от отражението си. „Панофобия“ задава въпроси за същестуването, свързани с разпада на личността на човека, контекстуализира миналото на Аза и влиянието на спомените и детските травми върху душевното състояние на героя, изграждайки диаметрални опозиции между минало и настояще, и брилянтно разнищва една от най-разпространените в съвременния свят болести на душата – тревожността.
Написан в първо лице, още в началото авторът призовава читателя: „Моля те да бъдеш този зад мен, който от толкова много време наричам „моя оператор“. … Пускай камерата и ме следвай на разстояние не по-малко от половин метър“, и го повежда за ръка из пагубния, обременен от екзистенциални търсения вътрешен и външен свят на главния герой. Датираните дневникови записки още от първите страници маркират идеята за отъждествяване на автора с протагониста и няма как да не направят читателя съпричастен и директен съучастник в експеримента, част от който е и младият мъж без име. Освен че стилът с лекота приобщава към сътворения свят, той се характеризира с многопластовост, изразена в лирическите вметки, които бележат и разкриват най-тъмните кътчета от душевността на героя. Тази симбиоза невинаги е печеливша като похват, но в „Панофобия“ сякаш е единственият възможен вариант. Валентин Славеев, чиято първа книга „Възможности“ всъщност е стихосбирка, остава верен на „поетичното си начало“ и инкорпорирайки поезията в прозата, противопоставя прозаичното представяне на събитията с тяхната конкретика, частична обективност, с описателен, но и лаконичен език, на субективните откъм тълкувание преживявания на душата. Но освен стихотворенията в началото на романа, към които читателят е призован да се върне след края, поезията е и начин за осмисляне на болката. Именно чрез писане на стихове лирическият Аз обговаря травматичните спомени-събития, които са му прожектирани по време на експеримента, в който взема участие, и той съпреживява отново с целта да прогледне отвъд настоящите си обременености, които го следват на всяка крачка и допринасят за финалния разпад на личността. Протагонистът кинематографски изживява полузабравени събития от детството си (първия му досег със смъртта), травмиращи повтарящи се случки (паник атаките му), екстремни инциденти (катастрофата му с автомобил), но и ежедневната неспособност да остави контрола над действителността в чужди ръце (на работа). При изпълняване на „домашното“ му, заложено като осмисляне на видяното и задаване на тема за следващия сеанс, авторът отново разчита на стихотворната форма. Комбинацията между дневниково писане, кинематографски ретроспекции, поетични интерлюдии, вклинени в основната прозаическа линия, неминуемо „повдига“ стила на книгата.
Имайки предвид, че съвременните технологии и иновации са стигнали дотам да интегрират изкуствен интелект в механизирани роботи и липсата в целия роман на физическо описание на „терапевта“, съществува известно колебание около казуса дали „машината“, с която главният герой разговаря, е истинско същество, което изглежда като човек и се държи като човек, или остава двуизмерна проекция на индивида по логиката на огледалното вглеждане. Ако се осланяме на факта, че терапевтът може да държи чаша с горещ шоколад, да придружава пациента на балкона, да се движи свободно из сградата и в крайна сметка трима лекари – но все пак Ultra-версии – да си играят с еквалайзера на емоциите на младия мъж в операционната, то тогава със сигурност изкуственият интелект има физическо измерение. Изброеното по-горе говори за триизмерното му представяне и съответно очовечава „машината“. Любопитното обаче остава в езика, на който общуват помежду си терапевт и пациент, и по-точно – диаметралните му полюсни проявления.
Има съществено противопоставяне в тона, лексиката и синтаксиса между езика на терапевта и този на неговия пациент, или иначе казано – между изкуствения интелект и човека. Съвсем естествено, изказът на терапевта е обективен, повторяем, описателен, пунктуално точен и емоционално отдалечен. За сметка на това главният герой, макар и на моменти да е философски описателен, говори емоционално, понякога непоследователно, но най-важното – той езиково подрежда вътрешното си Аз. Ако продължим с интерпретацията на огледалото и приемем образа на терапевта като своеобразно огледало, в което човекът вижда отражението си, но изкривено, то тогава съвсем логично неговите думи са точно онези, които наблюдателят/зрителят би искал да чуе, но няма способността или силата да изрече. Придържайки се обаче към противопоставянето терапевт – пациент, езиковите характеристики на изкуствения интелект се определят от сервилността, отдалечеността и отстранеността на механичния, нечовешки език. Използването на повтарящи се, системни фрази като „Точно така“, „Добре, разбирам какво ми казваш“, „Разбирам напълно“ и влизането в обяснителен режим звучат прекалено познати на всеки, който, макар и спорадично, използва ChatGPT в ежедневието си. Колебанието в началото между говоренето на „ти“ и на „вие“ по време на терапевтичните сеанси и постепенното изграждане на особено доверие и скъсяване на дистанцията между лекар и пациент и окончателното преминаване на „ти“ след първия прожектиран спомен, т.е. изживяна травма, също допринася за разграничаването и поставянето на ясна граница между човек и машина.
Доверието както между терапевта и главния герой, така и доверието на читателя в разказвача е разколебано. Повествованието, което се води през личната призма на протагониста, изкривена от субективност и философски размисли и обобщения и централизира психично-душевни проблеми в основата на завръзката, ясно сигнализира за ненадежден разказвач. Истината в началото е плаващо понятие и малко по малко се конкретизира с разгръщането на действието, за да кулминира и преобърне изцяло сюжета в самия край. Без да назовавам описателно сюжетния обрат, именно заради края и изненадващото разкриване на обективната истина, останала скрита дотогава както от читателя, така и от терапевта, от когото се очаква да е в ролята на всевиждащ субект с достъп до всички емоции, спомени, преживявания и скрити травми на своя пациент, а дори и отчасти и от самия основен герой, романът изисква и очаква поне два прочита. Премълчаната истина дава поле за ново цялостно тълкувание, осмисляне на сюжета и интертекстуално четене.
Освен основните мотиви за безмерната тежест на битието, търсенето и дефинирането на щастие и успех, разпада на личността под напора на ежедневието и неговите физически измерения и ролята на изкуствения интелект в биотехнологиите, Валентин Славеев засяга актуална и болезнена особено за поколението Z тема, която сякаш наглед стои на втори план, като способ за постигане на катарзис, постоянен жужащ фон на основното повествование, но заслужава специално внимание. А именно въпросът за тревожността със спохождащите я бърнаут, ОКР, паника и депресия.
Според сайта на Световната здравна организация 5,8% от световната популация в момента страда от някакъв вид тревожно разстройство, което го прави най-разпространеното психично заболяване в глобален мащаб[1]. Рядко, но пък все повече през последните години, се срещат художествени книги, които достоверно, но в същото време емоционално и въздействащо представят физическата неспособност един индивид да функционира нормално, погълнат от непосилния товар на действителността и битието. Наред с всестранното поучаване от страна на стотици уелнес коучове и гурута за консумиране на достатъчно протеин, идеята за баланс между работа и почивка в момента е дотолкова широко разпространена и обсъждана, че дори това само по себе си може да предизвика паник атака или най-малкото напрежение у човек, свикнал с по-минималистичен или аналогов тип начин на живот и светоусещане.
„Панофобия“ успява да накара читателя да съпреживее трудоемкото навигиране на живота в свят на нереалистични очаквания, постоянен натиск за развитие и стремеж към следващото голямо постижение. В същото време действа и като глътка свеж въздух за онези, които живеят живия живот по стъпките на главния художествен персонаж. И това сякаш е едно от най-неочакваните достойнства на романа. Колкото и парадоксално да изглежда в ситуация на психически и физически, на пълен разпад на човека, надеждата е възможна и тя преминава през въпроса „Гонитбата на щастието как става?“, на който еднозначен отговор няма.
Забележка: ИИ не е играл никаква роля в написването на настоящия текст.
Валентин Славеев, „Панофобия“, изд. „Колибри“, С., 2026
[1] Anxiety Disorders. World Health Organization [15 September 2026]. Прегледано на 22.09.2026. Достъпно на: https://www.who.int/news-room/fact-sheets/detail/anxiety-disorders.
