Разговор на Серафим Владимиров и Вяра Николова с Жан-Батист Андреа
Голяма част от хората ще определят Вашите герои като странни или необичайни – дете, което бяга от къщи, за да отиде на война, джудже, момиче, което мечтае да полети, кралица, учен в търсене на скелет на динозавър в планината. Защо като писател бягате от обикновеното?
Като писател мой дълг е да бягам от обикновеното, защото обикновеното по дефиниция е това, което виждаме и преживяваме всеки ден. И се питам защо, след като разполагам със света на въображението, ще се задоволя с обикновеното. Пиша, защото ми харесва да се потапям в този свят – в моето въображение, и да правя невидимото видимо. Много хора са неспособни да видят света в неговото величие и всичко, което той може да предложи. Но не говоря за невидими неща в буквалния смисъл, а за онова, на което хората не обръщат вече внимание. Този вид герои са хората, които са различни и които остават незабелязани. Искам да насоча погледа ни отново към тези неща и към всичко, което е извън обичайното.
„Моята кралица“ е първият Ви роман и излезе на български език през септември. Шел, главният герой, изпитва плашещо влечение към войната и вярва, че това е пътят към порастването. Какво би накарало едно дете да поиска да отиде на война?
Това е моят ироничен поглед към факта, че повечето мъже вероятно наистина вярват, че войната е пътят към мъжествеността – физическата сила и насилието. Героят ми Шел е много наивен и приема това за своя собствена идея. Той наблюдава и си казва: „Явно, ако искам да бъда мъж, трябва да отида на война, защото така ми казва светът“. Това беше моят начин да се присмея на хората, които смятат, че мъжествеността се крие във физическата сила.
Преди да започнете да пишете романи, сте работили като сценарист, и този опит си личи в прозата ви. Как решавате дали дадена сцена трябва да се развие през кинематографичното или литературното?
Това не е изцяло съзнателен избор. Прекарах двайсет години в света на киното, така че това беше моята школа и основа в разказването на истории. В същото време се оттеглих от тази среда. Вече нямам желание да режисирам филми, изобщо не искам книгите ми да бъдат екранизирани. Всичко се свежда по-скоро до инстинкт, отколкото до аналитична формула. Романът ми дава свободата да забавя времето много повече, отколкото един филм позволява, мога да не бързам. И все пак читателите са моята публика, затова разчитам на инстинкта, изграден през тези двайсет и пет години писане, за да усетя кога една сцена започва да натежава и кога повествованието трябва да продължи напред.
Спечелването на наградата „Гонкур“ води със себе си много публични ангажименти. Как намирате спокойствието, времето и ритъма, необходими за следващия роман?
Не ги намирам, докато пътувам. Творческият ми процес започва с внезапен, завладяващ проблясък. Когато това се случи, зарязвам всичко останало. Докато тази основна визия не се появи, не мога да я насиля. В такива периоди мога да пътувам и да правя литературни турнета. Но щом идеята се зароди, спирам всички други ангажименти. Точно това стана на 26 февруари тази година с идея, над която безуспешно бях размишлявал три години. Решението внезапно ми просветна, докато бях в самолета. Някои писатели могат да пишат в хотелски стаи или по летища; аз съм напълно неспособен на това. Нуждая се от абсолютна тишина в собствения си кабинет.
През 2023 г. печелите наградата „Гонкур“ за романа си „Да бди над нея“, но преди него публикувате и други книги. Когато погледнете назад, защо според Вас печелите „Гонкур“ именно с „Да бди над нея“?
„Да бди над нея“ е по-напреднала и мъдра, каквото и да означава това. Много се гордея с всичките си книги, но гордостта ми не е от претенциозен характер. Обичам ги, защото те са мои деца. Първите ми две книги обаче бяха по-скоро проучване за самия мен. Първата разглеждаше въпросите „Мога ли изобщо да бъда писател?“, „Имам ли право да бъда писател?“, „Ще ми позволят ли да стана писател?“. Отговорът беше „Да“ и съм много щастлив. След това написах втората си книга „Сто милиона години и един ден“, която се развива в напълно различна обстановка, показва друга моя страна – много тиха и замислена. Освен това и двете книги бяха доста ограничени по отношение на времето и пространството. Беше ми много по-удобно и по-скоро напомняше за сценарий. Знаех си границите и че разполагам с определен бюджет и нямам право да прекалявам. Първата ми книга [„Моята кралица“] се развива през едно лято, на едно основно място. Втората ми книга се развива в планината, също на едно място. Едва с „Да бди над нея“ обаче се почувствах наистина комфортно. Не че и преди не беше така, но вече бях окрилен от успеха на предишните си книги, от толкова топлото посрещане и отзивите, които получих. Тогава си казах, че винаги съм искал да разкажа историята на един герой през целия му живот. И го направих. Може би по този начин романът стана още по-последователен и мащабен.
В центъра на „Да бди над нея“ е произведение на изкуството, чиято красота привлича по опасен начин като „Пиета“. Кога красотата и изкуството стават опасни?
Предполагам, че красотата става опасна, когато стане привлекателна само заради самата себе си. Но тук имам предвид хората. За някой, който е прекалено красив, това би станало опасно, защото изведнъж хората ще проявят интерес към него само заради това. Но в реалния живот при произведенията на изкуството не мисля, че красотата може да бъде опасна. Затова и според мен тази идея беше наистина добра – изведнъж човек си казва: „Как така? Красотата може да бъде опасна?“. И това е много точно обяснение защо тази „Пиета“ в романа е опасна. Но не мисля, че извън него красотата в изкуството може да представлява опасност. В романа това произведение привлича толкова много хора, които ѝ се възхищават.
В света извън литературата такова влияние може би имат творби като „Мона Лиза“ на Леонардо да Винчи, картини на Ван Гог или Клод Моне. Милиони хора посещават музеи и чакат на дълги опашки, за да ги видят. Може ли литературата да има такъв ефект върху хората?
Предполагам, че обичате да четете толкова, колкото и аз. Знаете какъв ефект може да окаже литературата върху човек. Това е едно от най-мощните неща на света, защото, ако се замислите, в литературата е събрано всичко. От векове тя е всичко, от което се нуждаете. А съотношението между размера ѝ и въздействието, което оказва върху човек, е огромно. Неописуемо е и го обожавам. Книгите могат да променят живота. Не само една книга. Мисля, че една книга не бива да променя живота на човек. Би било странно. Обикновено има нещо религиозно в това. Има няколко книги, които поглъщате, учите се и откривате. Светът ви става по-голям. Но напълно вярвам, че може.
Как подхождате към въпроса за интегритета на твореца пред властта? Например с героя ви Мимо, но и с компромисите, които самият Вие правите.
Единственият случай, в който бих съдил някого за липса на почтеност, е например, ако артист използва изкуствен интелект. За мен това е голям проблем. От политическата страна на нещата, мисля, че ние все пак сме хора. Във Франция и не само там е имало литературни гении, които са взимали ужасяващи политически решения. Подкрепяли са грешните хора и се питаме как се случва това. Създавате най-красивите романи, което означава, че не би трябвало да бъдете глупав и все пак правите избор, който е очевидно глупав. Сякаш сте сляп. Историята е пълна с такива примери, затова се опитвам да не ги съдя. Загубата на интегритет за мен означава да се компрометирам. Всъщност да бъдете мързеливи – според мен това е най-сериозната загуба, която можете да претърпите.
Как гледате на последните новини за свалената номинация за „Гонкур“ заради използван изкуствен интелект или обвиненията, че Олга Токарчук го използва в процеса на писането си?
Разполагате с всичко нужно, за да прецените ситуацията – какво е и какво не е направено. Решението е Ваше. Въпреки че всъщност няма нищо за решаване. За съжаление, всичко е там. Но не ми се иска да нападам човек, докато е паднал. В тази ситуация проблемът е, че тя позволи на журналисти да пишат статии, задаващи въпроса „Толкова ли е лошо, ако писателите използват изкуствен интелект?“. Тогава разбирате, че именно тези журналисти използват изкуствен интелект, за да пишат своите текстове. И да, лошо е. Това не е някаква старомодна позиция на пурист. Според мен това, което купувате във всяко изкуство, е всъщност човешкото същество зад него с всичките му недостатъци, промени и субективност. Ето го и очевидния и мигновен отговор какво не е наред с използването на изкуствен интелект за писане.
В една запомняща се сцена от „Сто милиона години и един ден“ Вашият герой налива гориво направо върху ледника, за да го разтопи. Как екологичните кризи влияят на Вашето писане?
Много силно. Прекарвам значително време в планините и виждам топенето на ледниците от първо лице във Франция. В романа фактът, че Стан гори нафта, е нарочно отблъскващ. Макар и той да е централният образ, исках читателите да реагират негативно на това унищожение. Аз не пиша за ежедневните новинарски заглавия; пиша за дългосрочните структурни процеси, а климатичните промени са въпрос, който засяга цели поколения. Връзката между външния и романовия свят е неизбежна, но аз съзнателно се изолирам от постоянния поток от тревожни новини. Огромният обем съвременна информация просто не оставя време тя да бъде осмислена. Избягвам сайтовете със сензационни новини и предпочитам платформи със задълбочени анализи. Това, че поставям романите си в отминали епохи, е целенасочен избор. Погледът назад във времето осигурява дистанцията, нужна за чистото изследване на човешката природа.
Бихте ли разкрили нещо за следващата си книга и как разбирате, че една творба е напълно завършена?
Не знам какво да кажа за нея, защото е книга, за която не искам да говоря прекалено много. Историята е за един много известен американски фокусник, който решава да построи аналог на Лас Вегас на малко плато в Прованс, Франция. Той издига гигантски хотел, за да си гарантира по-голяма публичност, и обявява, че ще изпълни най-великия фокус на всички времена. Действието се развива в края на 60-те години и наистина е нещо, което не е изпълнявано досега. Героят казва, че в деня на откриването на хотела ще накара селото да изчезне пред очите на хората. Историята показва как това огромно събитие променя живота на селото. В книгата има и известна доза мистерия. А как разбирам, че е завършена? Знам го, когато стигна до края, колкото и банално да звучи. Когато ми хрумне идея, тя винаги е краят на книгата. Идеята е моята крайна цел. Знам края на книгата, преди да започна да я пиша. След това се отдръпвам леко и изграждам структурата. За романа „Да бди над нея“ ми отне 10 месеца, без да напиша и ред. След като имам структура, пиша, без да спирам и да се опитвам да звуча добре, без да търся думи. Текстът тече и когато стигна до края на историята, това е краят. Знам, че е завършена. Нетърпелив съм и искам да ви покажа това, което е било в главата ми. Новата ми книга е там от три години и половина. Много бих искал да я прочетете.
Какво бихте искали читателят да запомни от Вашите истории, след като затвори книгата и минат години?
От лична гледна точка, в паметта им бих искал да остане силно емоционално преживяване. Да са били докоснати, дълбоко развълнувани. Дори и да не си спомнят историята, да си кажат „Тази книга наистина ме докосна. Нещо в мен се промени или пречупи“. Доста амбициозно е, но точно това се случва с мен, докато пиша, и искам да споделя това чувство. Ако трябва да посоча конкретна идея, бих искал да запомнят, че светът е красив. И грозен, но също така и красив. Защото, ако излезете навън днес и попитате хората на улицата дали светът е красив, или грозен, 99% от тях ще ви кажат, че е грозен. А това е изкривяване на възприятието. Светът не е грозен. Той е изключително красив и има само малко грозота. Загубили сме способността си да виждаме красивото и именно това се опитвам да покажа с книгата си. Заедно с мрака, защото не съм наивен и не искам хората да бъдат такива. Те съществуват заедно. Но се опитвам да върна красотата, защото хората са престанали да я виждат.
