Христина Панджаридис
„всеки миг е вечен, защото времето е вечно“
Из есето „Хлябът наш“
В новата си книга „Вървящи светове“Антоанета Богоева ни представя 32 езкизи и 7 есета. Самото заглавие загатва за променящи се пейзажи и състояния. Авторката ни пренася през сезоните в миналото, настоящето и бъдещето, говори за връзката между човека и Бог. Поетичната проза акцентира върху универсални теми. Сюжетите засягат любовта, жертвотоготовността, амбициите, трудните решения, пред които всеки се изправя в даден момент, и в текстовете можем да открием по нещо за себе си, за премълчаното и споделеното наполовина.
„Паяжина от време“ е майсторски изобразено платно на изминалите години, където „няма го светлото бъдеще, няма го и миналото на светлото бъдеще“. Стрелочникът с червена фуражка бай Данчо е главният герой и чрез неговата съдба преминаваме през годините на промени, на спадове и надежди. Красивата природа и ежедневните радости на хората окапват с есенните листа и участващите в ежедневието персонажи „присъстват като публика“, защото „коренното население отдавна се е преселило по други гари и държави“. Сякаш нищо не се случва, настанало е безвремие надлъж и нашир, единствено водата тече и променя. Подтекстът е на разположение за тълкуване и размишления.
Есето „Вечността на божественото“ е събрало най-дълбоката поетична мъдрост, опитност и въображение. „Мирът е нещо желателно за материята, но за духа никога не настъпва мир. Той се носи нагоре, наоколо и няма спирка за невидимото му тяло… Затова е казано, че Бог е във всичко, а ние можем да кажем, Бог е и в човека.“
Някои езкизи са написани с очевидна тъга, нежност, меланхолия, но не наивност, като че разкриват, докосват се до определени тайни. Споделеното на страниците е пречистващо и предлага друг прочит на различни прородни или човешки състояния: „Снимка от минало“, „Името му нямаше свършване“, „Над кладенец“, „Хълмиста земя“, „Картина от пясък“.
Сред носталгията и философските размишления, тежестта от лекото захвърляне на ценностите и изградените материални богатства, се редуват чувство за хумор и иронията: „Отражения“, „Паяжина от време“.
Поетичната проза не те оставя безчувствен и безразличен. Чета, препрочитам, подчертавам с молив, спирам, за да се върна отново, и се възхищавам. „Нетърпението е върхът, към който тръгвам сутрин.“ („Покрив на къща“), „Той ще скочи в небето“… „Аз съм животът – каза на ония, които го хванаха за яката и го изхвърлиха от живота.“ („Семейство Серафим“), „Хората и камъните са братя по съдба, стоят някъде така зашеметени, че само случайно докосване може да ги отмести“, „Узрял кестен съм и искам да падна. Но не сега. Имам несвършена работа.“ („Отражения“), „Стаята прилича на люлка, завързана за небето“ („Лъвка“).
Във „Вървящи светове“ думите наистина са движение и танц, току-що създадени – още неизсъхнали – платна на художник, синева, път, кръстопътища, погледи навътре и едновременно навън, жарава, вихрушка от емоции, раздяла и сдобряване. Думите са незабрава. Думите са любов, предупреждение, огън, молитва. Мелодия, която не искаш да свършва!
Антоанета Богоева. „Вървящи светове. Лирична проза“. ИК „Огледало“. С., 2026.
