Новите медии и новите възможности пред културата

● Изтегли като pdf!

Участват: Юнуз Юнуз, Ангел Игов, Асен Канев,
Лора Шумкова, Емилиян Николов, д-р Юлия Йорданова, Людмила Дукова, Владислав Христов, Чавдар Парушев, Хенрике Шмид

Модератор: Камелия Спасова

Камелия Спасова: Това, за което сме се събрали, е част от разработването  на десет дискусии по различни топоси, което се нарича „Култура по време на криза”. Днешната тема е свързана с „Новите медии и новите възможности пред културата“. Перспективата или по-тесният план, в който можем да мислим новите медии или най-практично казано, интернет пространството, е връзката им с културата и още по-тясно с литературата. Какво и как можем да формулираме като нови възможности, кои са перспективите, които са заложени във виртуалното пространство пред литературата и културата.  Възможностите са свързани със сбъдването на някои утопии, които са зададени отдавна в хуманитаристиката. Например създаването на Каталог на каталозите или хипербиблиотека, където като архив да е поместено цялото предшестващо знание. От седемдесетте нататък  на Запад, а тук може би от деветдесетте насам, идва като постмодерна позиция идеята за снемането на йерархиите и създаването на едно хетерогенно поле, което е достъпно за всички и има достъп до всичко. Третият утопичен хоризонт е начинът, по който се префункционализира връзката между информация и знание. Стигаме до обратния ръкав на всяка една утопия – антиутопията. Тук можем да мислим доколко съществуването на тази реалност създава кризи, проблеми. Доколко това, че сякаш имаме един огромен наръч от информация, която няма достатъчно специализирани отговорници, които да го превръщат в знание, е проблем. Искам да започна, давайки думата на Юнуз, с въпроса доколко тази промяна на носителя като медия извършва реална промяна на информацията, която носи.

Юнуз Юнуз: Аз ще говоря от перспективата на човек, който опитва да прави бизнес със съвременни технологии. Мисля си, че това е една осъщностяваща перспектива, показва това дали човек да мисли тази промяна като нещо съществено, нещо, което създава смисъл, може да бъде пресподеляно и т.н. От една страна, разбирам въпроса, от друга страна, в него има предварително напрежение. Защото темата е зададена като “Култура по време на криза”. Важно е да мислим ситуацията като критична, като нещо, което трябва да бъде тактически отиграно от хората, които имат ангажимент в областта на културата. От друга страна, може би също толкова естествено, един от най-нормалните жестове е да я пренасяме в някакви утопии, в това, че ние вече сме в нещо, което като че ли има някаква структурна липса в себе си, виси в пространството. Струва ни се, че не можем да го отиграем с някакви стари схеми и механизми на разбиране. Мисля, че това напрежение, от една страна, е естествено, но от друга страна, ние сме в дълг на времето си да отграничаваме двете неща и да полагаме всяка от тези перспективи в отделни сфери, които си взаимодействат. Единият проблем на диалозите, които въобще се водят по тази тема, е радикалното смесване, тяхната неучлененост. Ако се върнем на конкретния въпрос за промяната на нещата от появата на интернет, това, че всичко е по-динамично и т.н., културната реалност не е особено различна от която и да е друга, културните медии не са по-различни от които и да е други. Ако щете, широката култура не е различна от всяка друга област. В това отношение ми се струва, че е подвеждащо, ако искаме да полагаме културата извън целия контекст, все едно идеологически и през установяване на ценности и отговорности между хората можем да я държим незасегната от това, което се случва в обществото. Утопичният разговор ми е по-интересен, но може би в началото няма да влизам в него, защото там нещата може да са много по-произволни. Мисля все пак, че тези клиширани неща от типа на това, че вестниците умират, че медийната среда е много променена, че има все по-голям проблем със смисъла на регулацията на авторските права, са валидни по същия начин. Дори ми се струва, че не винаги има нужда от говорене на конкретни неща за това, те вече са клишета. Точно затова практическата страна на въпроса е точката, от която трябва да тръгнем.

К. С.: Ако вземем тази теза, ако правилно съм разбрала, интернет средата не е нещо много по-различно от това, което се случва в културата въобще, но сякаш вече културата, заради това, че съществува това пространство, вече не е същата…

Ю. Ю.: В някакъв смисъл по отношение на практическия живот културата губи своя особен статус и това става по-видимо. От друга страна, това не бива да означава, че културата става по-маловажна отпреди или че губи привилегированост в някаква ценностна схема. Това е различно. Онази ценност, която ние влагаме в културата, не може да бъде пряко и произволно екстраполирана върху договореностите, в които живеем живота си. Тази ценност остава на ниво теория, в която има динамика и собствен вътрешен живот. Но тя не е непосредствена причина на обществения културен живот. Според мен няма смисъл от къде адекватна, къде понякога истерична съпротива към това или от опит привилегироваността да бъде налагана чрез някакви властови механизми или през особени трансформации в образователния процес.

К. С.: Ангел е сред тези идеолози, които направиха  форума „Контекст“, но участваш в това, което може да се нарече традиционно литературна общност. Доколко подобна виртуална общност е нещо много по-различно? Струва ми се, че колкото един форум е по-анонимен, толкова по-лишен е от авторитетни позиции. Но „Контекст“ сякаш съвместява и двете. Макар да оставаше достатъчно скрит за външен поглед, все пак за вътрешния потребител беше разпознаваем зад маската на всеки един кой кой е.

Ангел Игов: Темата за анонимността в интернет общностите е много интересна. Предполагам е изследван този обрат, който се получи. В зората на интернет хората много държаха на анонимността и старателно я пазеха. Писането зад никове беше общоприето и се считаше за проява на лош вкус да се разкрива кой стои зад този ник. След това се извърши тотален преврат. Хората са все по-склонни да застават с истинското си име зад  нещата, които пишат в интернет. Включително защото общностите се промениха. Между форумите на времето и социалните мрежи има много големи разлики. Интернет комерсиализира това да заставаш с името и снимката си, споделяйки личния си опит и пр. Форумите, каквито бяха до преди десетина години, вече никога няма да бъдат. Колкото до „Контекст“, там се опитвахме да играем игра, в която хем сме анонимни, хем не сме. Това беше забавно за известно време. Проблемът с подобни форуми е, че хората много лесно се отплесват и започват да говорят по друга тема или пък дискусията бързо се преустановява. Все пак винаги има отместване във времето на тази дискусия, тя няма как да се състои достатъчно бързо и да бъде достатъчно ангажирана. Разсейването и постоянното отклоняване в оф топик са неизбежни спътници на подобни форумни дискусии. В този смисъл форумът като че ли е по-различен от традиционната общност. В нея е по-лесно хората да се организират, да седнат на една маса и да дискутират. Искам да се върна и към две неща от твоето първоначално „утопично“ изказване, защото по странен начин се припокриват с нещата, които предварително си бях наумил да кажа. Това са два парадокса. Единият е свързан със снемането на йерархиите, за което спомена. Тук също се получи обрат в начина, по който мислим за интернет, интернет културата и дискусиите в интернет. В началото сякаш всички бяхме много ентусиазирани от това, че всеки може да участва, да се чувства ангажиран и пр. След това започнахме да осъзнаваме, че това снемане на йерархиите  образува много проблеми. Сега например, да си представим, че в някаква нова електронна медия някой излиза с полемична статия. Четеш я и си мислиш, че този, който е написал полемична статия, не е нищо повече от теб, защото и ти имаш блог, и ти можеш да напишеш полемична статия. Да не говорим, че най-често и под неговата статия можеш веднага да се изкажеш, да му обясниш, че е простак и нищо не разбира. Така авторът на тази статия не е никаква инстанция, не е авторитет, защото веднага може да бъде подложен на смислени или безсмислени критики. Веднага може да му се отговори. Тъй че това, че някой някъде е написал нещо, вече нищо не означава. Оттам, тъй като дискусиите в интернет бързо избухват и затихват, всичко се превръща в някакви бури в чаша вода. Друг парадокс, който спомена, е свързан с утопичната възможност за хипербиблиотека. Но има разлика между медия и библиотека. Голяма част от виртуалните медии са някак раздвоени между медия и библиотека и не са сигурни кое от двете се опитват да бъдат. Ако отвориш сайта на една медия, знаеш, че отваряш днешния брой на тази медия, виждаш съдържание, което е организирано тематично, има връзки между текстовете. Знаеш, че старото съдържание е в някакъв архив. Голяма част от сайтовете повече приличат на библиотеки. Влизаш в тях, за да видиш кои текстове са налични от определен автор. Двете неща  са различни и според мен все повече ще се диференцират. Това е неминуемо. Медиите все повече ще са на електронен носител, без задължително да са в интернет. Смяната на средата обаче в един момент води до промяна на съдържанието. Сега има проект в БНР за нова програма, която да бъде изцяло в интернет, и понеже такъв формат може да включва не само аудио, но и видео, и снимки и др., има сериозен натиск това да се случва. И в един момент ти правиш радиопредаване, обаче има и камера, която те следи и излъчва в реално време, в някакъв момент радиото престава да бъде радио. Така че го има и този натиск да се използват всички възможности на средата, за да се получат някакви хибридни медии.

Лора Шумкова: По въпроса за липсата на авторитет и усещането, че всеки, който има блог, ти е равен – до голяма степен това наистина е така. Но отделните блогове, сайтове и форуми си имат някаква аудитория. По естествен начин в рамките на тази общност се формират авторитети. Да кажем например, че сте редовен посетител на сайта „Аз пиша” и знаете, че Митко, Пешо и Георги редовно се изказват там. Георги вече не е авторитет за вас по някаква причина и вие директно може да му обясните, че той е простак, без да четете статията му. Обаче ако Пешо ви е направил добро впечатление в предишната си статия, вие ще подходите с уважение и към новата. Разбира се, това не са големите, глобални авторитети от миналото.

А. И.: Ако може, искам да направя вметка. Въпросът е, че подобни дискусии много лесно прескачат от едно на друго. Например ще напишеш на Георги „а бе статията ти е много тъпа” и той ще си е изгубил авторитета в този форум. Обаче той ще си качи статията във „Фейсбук” и там страшно много ще коментират, че страшно им харесва.

К. С.: Каквито и авторитети да са помежду си Пешо, Георги и Митко в отделни виртуални пространства, не прави ли нещо различно този опит, какъвто „Литклуб” и „Литернет” създаде с рубрики, които да се водят колкото от специалисти, колкото и да са гъвкави подобни авторитетни функции. Рубрики от типа на “Нова хуманитаристика“ сякаш оказват съпротива на тази всепозволеност на публикуването в интернет. При тях има човек, който отговаря за рубриката, който избира текстовете. Тази регулация създава по-различно поле.

Л. Ш.: Само ще довърша мисълта си за авторитетите с още един пример. По едно време редакцията на в. „Литературен форум” се намираше през един етаж от редакцията на „Литературен вестник”. Двата вестника непрекъснато се заяждаха помежду си, което не пречеше някои автори да прескачат от единия в другия и понякога да предизвикват скандали с това. За част от читателите на „Литературен форум” ЛВ не беше никакъв авторитет, за друга част беше мечтана утопия, към която те се стремяха. Но това беше в преддигиталните времена, когато тези полемики често се водеха дори не на страниците на изданията, а на стълбището между двете редакции. Проблемът с авторитетите и микрообщностите наистина съществува и е значим. И не идва от интернет, той е много по-отдавна. „Литернет” от самото си създаване има стремеж да ограничава тази всепозволеност, да създава някакъв авторитет. Това не е сайтът „Откровения”, където всеки, който е написал нещо, което си мисли, че е стихотворение, може да го публикува и отдолу разни хора да го коментират. Самият факт, че в „Литернет” коментарите не се появяват под самите текстове, говори за по-различно отношение към текста. „Литернет” не е единственият сайт, който настоява на редакторския избор. Специално рубриката „Нова хуманитаристика” е за сравнително по-млади, по-малко познати изследователи. Затова смяната на редакторите улеснява обновяването на авторския кръг на рубриката.

К. С.: Доколкото си спомням, с особена гордост се заявяваше, че публикуването в „Литернет” може да се брои за научна публикация по всички стандарти.

Л. Ш.: „Литернет” прави същото и с книгите. Електронните книги си имат издателски номер.

Владислав Христов: Електронната книга, както има регистрация, е като всяка една друга. Мисля, че по време на криза процентът на такива книги ще скочи заради факта, че книжното тяло става все по-непосилно за автора и издателите. Не съм наблюдавал дали има покачване. Периодично излизат електронни книги в „Литернет”, но там някак удоволствието от четенето се губи. По същия начин всеки може да си сложи такава книга в блога. Или да си събере подбор от текстове и да ги издаде. Единствената разлика с “Литернет” е, че там легално съществува като истинска книга.

К. С.: Това не е единствено там.

В. Х.: Да. Това там се предлага като услуга. В същото време сайт като „Читанка” публикува, каквото си поиска, което не знам до каква степен е легално.

Л. Ш.: Не е легално.

А. И.: Някои са легални.

Емилиян Николов: Според мен Националната библиотека трябва да обърне повече внимание на електронните издания и електронните книги. Преди няколко години регистрирах „Литературен клуб” с ISSN в Националната библиотека, защото много наши автори настояваха по-добре да се защитават авторските им права. За съжаление в момента, в който обявих, че изданието вече има  ISSN, веднага последва една вълна от прекопирани от „Литклуб” текстове на други места. Все едно да се покаже, че не трябва да се правим на много велики с този ISSN и че който иска, пак може да си краде текстове. Смятам, че Националната библиотека трябва да се отнася към електронните издания, на които издава ISSN така, както към книжните, т.е. да ги прави достъпни за читателите в Библиотеката.

Ю. Ю.: Ако мога да се намеся технически в разговора. ISBN и ISSN регистърът няма пряко отношение към каквато и да е регулация на права. Това е регистър на издадена литература. Той е квазиофициален, въпрос на конвенция, която е международна. Онова, което може да произлезе, е просто един каталог. Имайки този каталог, може да събирате статистика, например за продажби и т.н.

Л. Ш.: Ако издателствата ти я дадат.

Ю. Ю.: Това няма отношение към авторски права. Ако щете, няма отношение към авторитетност.

Е. Н.: Но има отношение към това, че когато едно издателство издаде ISBN, трябва да предостави определени бройки на Народна библиотека, същото би трябвало да направи и електронното издание.

Ю. Ю.: Да, но разликата между физическите и електронните книги съществува не само в България. Нашата Национална библиотека сигурно по-трудно се справя с ISBN регистри от други подобни институции. Но не е необходимо една електронна книга да бъде депозирана в разпечатан вид. Как стои въпросът с присъствието на електронно съдържание е интересен. Той сигурно може да получи много отговори и има различни подходи в различни библиотеки по света. Електронната форма във всеки случай е електронна и трябва да получи адекватния си контекст, а не просто да се превърне в хартия.

К. С.: Иска ми се да се върнем към проблема за електронните книги малко по-късно. Засегнахме въпроса за йерархиите и авторитета, за публичния каталог. Остана необговорено това напрежение между знание и информация, конструирането на паметта през виртуалното пространство.

Асен Канев: От известно време водя един курс, наречен „Виртуално представяне на културното наследство”.  Там обикновено задавам този въпрос на студентите и получавам стена от мълчание. Първо, това е сложен въпрос. Второ, до някаква степен е риторичен. И трето, изобщо няма еднозначен отговор. Въпросът е доколко тези нови медии могат адекватно да извършат трансформацията между знание и информация. Има много идеи по въпроса. Например Скот Лаш с книгата „Критика на информацията”. Той защитава тезата, че изпадаме в културен шок от цялата лавина, която ни се струпва. Полека човешкото съзнание започва да се изключва и се получава този феномен на разсеяния поглед. Залети сме от множество информация, потенциални знания, които изобщо не възприемаме, всичко преминава. Тази трансформация, това, което в идеален случай институцията на културното наследство, на канона, на тези установени културни институции, чиято задача е да успеят да създадат този генерационен трансфер на някаква културна памет, на културни модели. По някакъв начин доста се проблематизира в тази специфична среща между, условно казано, стари и “нови медии”. Това е неустановен термин, който сам по себе си е някаква конвенция. Мога да дам като посоки на размисъл, че тези утопични и антиутопични тенденции са съвсем крайни полюси. Всъщност боравим в изключително хетерогенно, многоизмерно, сложно поле, в което процесите са толкова динамични, че трудно можем да ги хванем в тяхното протичане. Тоест това, което се опитвам да направя и в дисертацията си, е да подхождам конкретно, в точни казуси как нещата се случват. Опитвайки се да видим нещата в широко поле, те са в такава множественост, че наистина погледът се разфокусира. Хубаво е, когато говорим за дигитална култура и нови медии, да гледаме в конкретните социални актьори, които са свързани с тях. Какво се прави, за кого е насочено и т.н.

Ю. Ю.: Искам да се включа с въпрос. Какъв е проблемът? Как новата виртуална реалност променя перспективата към културното наследство, променя начина, по който ние възпроизвеждаме, съхраняваме и пренасяме нататък културното наследство? Ако кажете конкретен казус, ще е по-интересно. Темата е много важна, но често ми се струва, че когато някой говори принципно за проблемността на това, то е или от предварителен предразсъдък, или от липса на хладнокръвие и загуба на фокус. Независимо от смяната на средата и средствата, в крайна сметка можем да продължим да удържаме смисъл. Та какъв е проблемът с новата среда и културното наследство?

А. К.: Може би не се изразих добре. Да кажем, че има проблемна ситуация. Това не е екзистенциален проблем, с който се сблъскваме и си казваме „Леле, какво ще правим…” Става дума, че има точки на напрежение, които се намират… По някакъв начин тези традиционни културни институции с техните си традиции, установени през последните два-три века, се опитват да използват новите възможности, които са прекрасни за съхранение и достъп. Това, което ми се струва проблематично, е, че този процес се опитва да се извърши по механичен начин. Конкретен казус. Голяма част от големи европейски проекти, насочени към дигитализация на културното наследство, започвайки от публичните декларации, които Европейската комисия издава периодично, програми, които започнаха от самото начало, славословят възможностите, които новите медии дават, но по някакъв начин не могат да хванат тази специфична инструменталност, която те предлагат. Струва ми се, че тази проблемност идва от един вид “лош превод”, в който това, което се дигитализира, се случва. Разбира се, това е лично мнение. Изобщо не претендирам за всеобща валидност.

Чавдар Парушев: Проблемът от страна на новите медии според мен е достъпност срещу трайност и надеждност. Новите медии предлагат огромна достъпност на съхраненото съдържание, но от друга страна, има чисто техническа страна. Свидетели сме как се сменят различни поколения технологии. Някъде около 2001 г. имаше проблем за вече дигитализирани архиви, които обаче са дигитализирани на стари носители и практически новите компютри не могат да използват. Тоест ние ще дигитализираме това наследство, но какви са гаранциите, че след 10-15-20 години то ще бъде достъпно?

Ю. Ю.: Гаранции има, те обаче са и въпрос на политически процес, който рядко се осъзнава. Фактът, че сме окей с това държавната администрация да използва файлови формати от типа на тези на „Microsoft”, е абсолютно скандален сам по себе си. Ако това бъде преживяно по-дълго в политическото поле и всички хора започнат да разбират за какво става дума, то би било скандално. Но понеже все още не се разбира, значи политическият процес все още не е достатъчно узрял, за да каже, че трябва да има отворени формати, през които да работят публичните услуги. Тоест има политически начин. Това ми се струва практически въпрос, който предстои да бъде решен. Както си гарантираме всичко останало по договор, така можем да си гарантираме и това. Съгласете се, че електронният формат на нещо е алгоритъм, описание. Ако имате описанието и то не е тайна, няма проблем. Дори и да си счупим всички флопи дискове, ще направим още едно устройство, за да можем да стигнем до тази информация. Стига да знаем как и каква е технологията.

К. С.: У нас има ли законодателни регулации?

Ю. Ю.: Бих казал, че няма законодателни регулации. Тук-там се появяват правила на някакво ниво в отделни институции, които решават, че ще поддържат документите си и в електронен формат, който е стандартизиран. Ако изобщо можем да кажем, че тече някакъв политически процес, то той е много маргинален, неуверен. Понякога някакви неправителствени организации и неформални общности, интересуващи се от свободен софтуер, повдигат въпроса. Но нещата са наистина дълбоко в полето на маргиналното. Държавата не е узряла, за да разбере проблема.

К. С.: Ще ви помоля да разкажете за опита си с чуждите библиотеки. Понеже говорим за нови възможности, сякаш интернет пространството снема неувереността и маргинализацията на Изтока, делението на Изток-Запад, периферия-център отпада. Във виртуалната реалност сякаш Изтокът има също толкова възможности…

Хенрике Шмид: Като продължение по темата за дигиталната памет ме интересува другата страна на въпроса. Не като дигитализирането на това, което вече имаме във вид на книги или списания, а това как може да запазим дигиталната култура, която живее сега. Искаме ли? Ако да, как да разберем кое е информацията, кое са чисти данни. Въпросът как това може да се осъществи технически, струва ми се е по-острият въпрос, особено за културолозите, които се занимават с дигиталната култура като много важна част от съвременността. Знам, че в Германия това е остър проблем, защото има определена политика, финансиране за такива програми. Библиотекарите са доста осведомени в тази област. Но не знаят как да архивират алтернативната култура – блогове, списания. Струва ми се, че това е важен въпрос, който не беше засегнат. Различните интернет култури са интересни. Заради опита си с руски и немски библиотеки съм склонна да кажа, че глобалността на новите медии се преоценява. Локалните културни различия са големи и това може да се види особено в областта на електронните библиотеки. В Русия те са многобройни благодарение на това, че авторското право там не беше уредено десет или двайсет години. За руската литература това е благо, убедена съм, че руските електронни библиотеки са национална собственост, защото имаше друга представа за авторското право. Те възникнаха спонтанно, а в момента има дори държавно финансиране. Това е другият елемент, дали тези медии наистина са глобални, или трябва по-локален поглед върху тези проблеми. Убедена съм, че относно дигитализирането в Германия нещата вървят доста добре. Относно живата дигитална култура нещата стоят по малко по-различен начин.

А. И.: Темата за архивирането на електронното съдържание, което се произвежда в момента, е страшно интересна и сложна. Преди време ставаше дума за закриването на форума „Kонтекст”, защото той така или иначе доста се маргинализира и няма кой знае какво съдържание в него. Тогава Христо Буцев от в. „Култура” ми каза, че трябва да се направи някакъв архив на това нещо, защото ако просто изчезне, това би било като да хванеш цялото течение на някое списание от 30-те години и да го изгориш и то да изчезне, да го няма вече никъде. В ред от случаите това е проблем: как се архивира това съдържание, къде отива то, може ли по някакъв начин да се стигне до него. Например сайтът „Велке”, аз не знам може ли съдържанието, което е било в него, сега да се прочете някъде. От друга страна обаче, тук навлизаме и в едни сложни морално-етични пролеми, които произлизат от смесването на частно и публично в интернет. Ние не сме сигурни кое точно отговаря на нашите идеи за списание, за публично съдържание, което трябва да бъде архивирано, и кое не отговаря. Например писането в блоговете или коментирането в чужди блогове – имаме ли право да архивираме това съдържание и то да остане завинаги публично достъпно? Навлизаме в много сложни проблеми при възможността всяка наша дума да бъде записана и архивирана някъде и някой да чете написаното след 150 години. Някой може да не иска това. Защото потенциално има база за това, ако някой реши да го прави.

К. С.: Аз искам да включа в разговора, от гледна точка на практическите казуси, двама души. Тук имаме  представител на „Литклуб” (Емилиян Николов), което е най-старата онлайн библиотека, също и Юлия Йорданова, която сътрудничи на Public Republic. Ще ги помоля за коментар по повдигнатите въпроси.

Юлия Йорданова: Искам да споделя, че от тази година работя във Факултета по журналистика на СУ „Св. Климент Охридски”, специалност „Книгоиздаване”, и най-голямото предизвикателство за мен беше да поема дисциплината „Електронни книги”. Затова ми се иска да тръгна от въпроса за хипербиблиотеката, с който стартира дискусията – за виртуалното пространство като пространство на книги. Според мен е по-точно да мислим виртуалното пространство като голям архив, като Архив, а не като хипербиблиотека, защото в него действително архивираме всякакви текстове, не само книги. Една от тенденциите днес е тъкмо в това – разчупване на представата ни за книговото битие на текста, за текста като книга, и пренасочване  към идеята за неговото многоформатно съществуване. Относно промените в културата Юнуз спомена, че в нея не са настъпили кой знае какви промени с навлизането на новите технологии и интернет. И може би е прав, но в ценностен смисъл. От друга гледна точка обаче, според мен са настъпили фундаментални промени и една от тях е свързана именно с книгата като затворена цялост на текста, където съдържанието има граници и текстът е херметизиран веднъж завинаги. Виртуалността отваря текста в много посоки – в жанров, форматен, езиков смисъл…

Ю. Ю.: Аз бих поспорил точно за книгата. По отношение на различието в средата съм съгласен, но съм склонен да твърдя, че книгата не се променя и няма да се променя дълго време.

Ю. Й.: Няма да влизам в спор за бъдещето, понеже не обичам позицията на футуролог и не е моя работа да предсказвам сега какво ще стане утре. Предпочитам да говоря за актуалното състояние на книгата, която според мен търпи метаморфоза чрез трансформацията й от хартиен на електронен носител. В момента електронната книга е дубликат на печатния си първообраз и се явява дигитална версия на вече съществуващото, тоест не е нов тип медия, а електронен двойник на създадено книжно тяло. Поне българските книги, които са качени в интернет досега, в повечето случаи са такова нещо – електронни дубликати на традиционни книги. Много от авторските блогове на български език предлагат галерии с книги, които са дигитализирани и качени от авторите им, може би след изтичане на договора с издателството, което държи авторските им права, когато вече авторът сам може да ги предостави за свободен достъп в интернет. Не зная как са уредени тези неща в конкретните случаи. Но мисълта ми беше в посока по-скоро към текста, който може да влезе в книга, но може и да не влезе и пак да го има публично. Виртуалното пространство днес дава свободата на текста да не влиза в книга и да живее самостоятелен живот в някакво аморфно състояние, като търси нови форми и формати на съществуване. В този смисъл като че ли културните промени са се състояли радикално главно по отношение на литературата, мислена като поле на текста, а не непременно на книгата – появяват се нови жанрове и нещо по-крупно от тях, нови формати. Това е интересно да се анализира именно от гледна точка на жанра и типа медия. Начините на писане, формите на текстовете и това дали те непременно се стремят към цялостността на книгата – това е въпросът. На практика в интернет текат реки от фрагментарна текстовост и днес като че ли съществува съпротива на авторите да мислят текстовете си като потенциални книги. Може би нагласата на читателите също е такава – все по-често да търсят текстове, независимо дали са книги, или не. Ето какво се случва – когато хората ползват книги от интернет и искат да ги архивират за четене офлайн, те дърпат текста от нея, някак си той им е по-важен, а нейната синкретичност като визия, справочен апарат, графичен дизайн или нещо друго остава встрани. Илюстративният паратекст, ако е нужен, идва отвън чрез хиперлинкове по време на четенето. Тази тенденция според мен променя не само книгата като текстуална медия, но и жанровите форми на медиите по принцип, традиционните издателски профили. Вестник, списание, портал, библиотека, форум, стари и нови медии се пресичат. Размиват се границите на типа медия. Както спомена Ангел, първото поколение електронни медии, качени в интернет – радио и телевизия, също вървят към интеграция чрез обединяване на аудио и видео формата. Тук ще посоча съвършено новия издателски формат – блога, който е авторски вид медия, активно пораждаща нови литературни жанрове и стилове на писане. Да не говорим за цитатността на форума… Изучаването на тези неща тепърва предстои. А всичко това е свързано с още нещо, което исках да отбележа. В момента като че ли наблюдаваме своеобразен бум на писането и четенето, някакъв ренесанс на културата на текста благодарение на компютърните технологии и интернет.

А. И.: Май повече на писането… (с усмивка)

Ю. Й.: И на четенето, доколкото читателят е активен, както никога досега. Пишещият, коментиращият читател днес заявява Читателя като такъв. Той съществува! Излязъл от анонимността, персонализиран. И ако в края на ХХ век се говореше за криза на четенето, край на литературата, смърт на автора и пр., то началото на ХХІ век с трайното настаняване на интернет в голямото културно пространство идва да ни извади от тази културна криза и да постави нов етап, в който „културата на образа” вече не е в конфликт с „културата на текста”. IT и традиция вече не се оказват несъвместими, не се съревновават, а се смесват, сливат се. И още нещо, което исках да кажа тук, е във връзка с националните култури във виртуалното пространство. Хермине спомена за големите локални различия на културите в интернет. Според мен има любопитен парадокс – хем се върви към глобализация и космополитизъм, хем виртуалното пространство се отчленява по национален и по-конкретно по националноезиков признак. Нещо като парцелирането на Антарктида по зони… Да разгледаме например българоезичната версия на електронното списание Public Republic, на което съм член от редакторския екип. То се модерира в Хамбург, където живее създателката и главната му редакторка Наталия Николаева, но авторите му са българи или поне говорещи и пишещи на български език хора, живеещи по цял свят. Значи, от една страна, има глобализация на виртуалните общности, но в същото време тече процес на етнизиране на глобалното пространство, защото се създават културни общности по белега национален език. И това е много важно. Главната редакторка на Public Republic Наталия настоява на това – че списанието работи за добрия имидж на родината ни в чужбина именно чрез писането на български език. Обикновено пропускаме да мислим тази посока, но тя също очаква своето разискване в бъдеще.

А. К.: Аз искам да кажа, че текстът от книга, пренесен в електронен формат не може да остане дубликат на истинската книга, защото вече влиза в една алгоритмична форма на съществуване и подлежи на всички възможни компютърни операции, които могат да се извършат с нея, най-общо казано, може да подлежи на copy-paste, индексиране на данни, търсене и изваждане на думи и т.н.

Е. Н.: А и листчето с допуснатите печатни грешки го няма.
Ю. Ю.: След като е дигитализиран текстът, той вече престава да бъде окончателен, с него всеки момент може да се случи някаква промяна.

Л. Ш.: Проблемът с архивирането също е много голям, защото човек може да редактира миналото не само като го изтрие, а и като го пренапише.

Ю. Й.: Това обаче е промяна в манипулацията с книгата, а не в нейната природа. Ако читателят вече се намесва в текста, тогава трябва да променим дефиницията за книга.

Ю. Ю.: Моето възражение е, че ние, стреснати от динамиката и променената среда напоследък, много често се фиксираме в конкретната предметност на това какво е книга, защо се пише книга и т.н. Когато един автор заяви, че има какво да каже в един дълъг текст, независимо дали е фикция или изследване, задава и създава смисъл, който да дари на човечеството с някаква цел, за да стане светът по-добър например. Въпросът е как това се е случвало преди две хиляди години, преди хиляда, сега, и как това ще се случва след хиляда години и дали ще е наистина толкова различно, колкото си представяме. Като разлика се посочва, че един дигитален формат може да бъде претърсван. Това винаги е можело да се случи, просто сега ви трябва компютър, а преди са ви трябвали стотина послушници в манастир. Онова, което е било архивирано, е изчезвало. Сега за това ви трябва някакво невнимание или да ви изгърми дискът, а преди е бил нужен пожар в Александрийската библиотека. Според мен предметността на нещата очевидно е променена, тази промяна очевидно играе много съществена роля в начина, по който хората съществуват, действат, преживяват емоцията, конкретните ситуации. Стига се до нови жанрове, до нов тип творчество въобще, но всички тези неща, ако ги погледнем от по-далечна перспектива, в някакъв по-всеобщ смисъл, трудно могат да бъдат несводими към нашия цивилизационен континуум. Някак си онази прекъснатост, която ни се струва, че преживяваме, е много повече в предметността, в ситуативността и конкретиката, отколкото в общата историчност и общия смисъл на културността въобще. Аз започвам да се притеснявам от факта, че всички тези разговори, които водим, не взимат предвид тази хилядолетна перспектива, все едно всичко се е променило изведнъж радикално и вече е дошъл краят.

А. И.: Аз като цяло съм по-скоро съгласен с Юнуз, но има някои доста съществени изключения. Например вестникът. Той се ражда като продукт на печатната технология, преди да съществува печатната машина, не е имало как да се създаде вестник и не е имало нищо подобно на вестник, а знаем каква огромна роля е изиграл в конституирането на модерността и изобщо в начините, по които хората започват да живеят. Така че можем да очакваме, че с новите елктронни формати в някакъв момент ще се случи някакв подобен радикален пробив като появата на вестника.

Ю. Й.: В Средновековието това са глашатаите.

Людмила Дукова: Има и един още по-вечен начин – от уста на уста, от уста на ухо. Мълвата. „Мултилевъл” се развива сега на един познат стар принцип. Тоест всичко ново е добре забравеното старо. За мен лично единственото нещо, което се случва в момента, е възможността да се случват неща и да се запомнят неща, които иначе остават  в мига. Например аз не мога да забравя една случка от поетиките между Петър Чухов и Питър Лоу – техния поетичен дует, този начин на устно представяне на словото. И дълбоко съжалявам, че в този момент за Public Republic аз не бях с видеокамера, защото там може да се качи и видеоклип.

К. С.: Нека да дадем думата на Емилиян Николов, човека, който най-силно поддържа „Литературен клуб” и осигурява неговия континуитет, превръщайки този сайт в своя мисия. Към края на 90-те това е пространство, в което много млади автори, преди да се появят на страниците на „ЛВ” и „Култура”, са излизали с публикации, художествени и критически текстове на този сайт, участвали са в  конкурсите за поезия и проза, посветени на Йордан Йовков.

Е. Н.: Да, това е така, но аз искам да се върна малко по-назад, на темата за достъпността на културата и специално за културните медии в България. Това за мен беше проблем, когато започвах да издавам списанието. В началото мислех да го издавам като книжно списание и се сблъсках с това, че не можех никъде да го разпространявам. То не беше в много добър вид, печаташе се на ксерокс във формат А4 и всъщност именно чрез интернет, една културна медия, която иначе среща невъзможността да се разпространява, е достъпна за читателите не само тук, а и в чужбина и по цял свят. Вече няма проблем една културна медия да има и книжно, и електронно издание, но пак се получава този парадокс, че в България няма достатъчно библиотеки, в които да могат да се намерят архивите й. Първите години „Литературен клуб” функционираше като „книжно“ издание, което обаче е достъпно навсякъде, защото излиза в интернет. С годините започвам да установявам, че излизането в интернет има и други предимства, например чрез групата на „Литклуб” във „Фейсбук” аз практически знам каква е аудиторията на изданието. Освен че това е някаква форма на обратна връзка, тъй като могат да се правят коментари към публикациите, без те да са под самите текстове и без това да носи негативите на традиционния форум.
През последните месеци започнахме да използваме възможностите на мултемедията и хипертекста – публикувахме втората книга на Ясен Василев „Андрогин” изцяло в аудиоформат, преди това и първата му книга излезе така. Наскоро пуснахме един разказ на Александър Шпатов, който е експеримент и провокация към традиционния тип разказ. Той е с вградени в него линкове към клипове към You Tube, които съставляват част от смисъла на текста и той не може да се чете и да бъде разбран без тях. Такъв разказ не е възможно да излезе на книжен носител.

К. С.: Нека да се върнем на фокуса или на влиянието на тези нови медии върху литературата и културата.

Л. Д.: Просто авторите стават много. Това е.

Л. Ш.:  Има теза, че поради промените, които носят интернет и глобализацията, чисто статистически американските автори ще стават по-малко на глава от англоезичните читатели, за разлика примерно от италианските и българските автори спрямо италианските и българските читатели, малките езици ще имат относително повече автори. Другият тежък проблем е с правата. Например по тази причина издателството, в което работя, не се решава да пусне електронни книги. Освен че работя в издателство обаче, аз съм потребител на книги, търся информация по всякакви въпроси и си признавам, че влизам и в „Читанка”, и в сайтове, от които може безплатно да се свалят цели сканирани книги – става въпрос за академични и специализирани издания, които не са евтини. Някой си е купил такава книга и е направил добро на други хора, като я е сканирал и я е качил за общо ползване. Това е съвсем различно отношение към знанието. Моята радикална теза е, че ако ще се издават книги и някой ще печели пари от това, печалбата няма да идва директно от книгите, а от нещо покрай тях. Просто трябва да приемем, че повечето потребители на книги няма да плащат за съдържанието им. Има например групи, които си качват новите албуми в интернет и печелят от концертите след това, защото концертът е нещо, което трябва да се гледа на живо, никакъв запис не може да осигури такова преживяване. Като става въпрос за преживяване, много ме занимава това желание да споделяме преживяното чрез снимки и клипчета. Сякаш не живеем заради преживяванията, а за да можем след това да ги споделим във „Фейсбук”. Това води и до промяна в представата за грамотност. Фотоапаратите и видеокамерите са толкова достъпни, че е направо задължително човек да е визуално грамотен, да може да ползва такива устройства, и както може да пише, да може и да снима. Очаквам много скоро по обявите за работа освен задължителния английски и компютърна грамотност да се появи изискване да се владеят програми за монтаж и обработка на изображения.

А. И.: Аз съм склонен да се усъмня в това, че книгите ще станат принципно безплатни и само който иска, ще си ги купува.

Л. Ш.: А който иска, ще ги чете безплатно –  говорим за електронния вариант на книгата.

А. И.: Да, говорим за електронния вариант, само че ако помислим какво стана с музиката, в един момент се появи „Айтюнс”, откъдето човек може доста евтино да си изтегли легално mp3-ка и да си я слуша. Тоест хората вече са все по-склонни да дадат някакви пари и да си изтеглят дадена песен, най-малкото защото е много по-лесно да я намериш в „Айтюнс”, отколкото да я изровиш от някой торент. С електронните книги според мен ще се случи нещо доста подобно. Те така или иначе са по-евтини от печатните книги и вероятно ще стават все по-евтини, както най-вероятно и тъй наречените рийдъри ще стават все по-евтини.

Ю. Ю.: …четци…

Л. Ш.: Само че музиката има различна аудитория в сравнение с книгите.

А. И.: Аз искам само да допълня, че има разлика от книга до книга. Примерът на Лора за академичните книги е много важен, защото те обикновено действително са скъпи, отявлено скъпи. Само че в цивилизования свят тези книги обикновено се закупуват не от индивиди, а от библиотеки. Аз вярвам и съм доста убеден, че в един момент всъщност ще има все повече онлайн и електронни библиотеки, които в крайна сметка ще са напълно легални и ще имат възможност да закупуват тези книги и оттам потребителите да ги ползват, без да си ги купуват. Тоест според мен ще се върви лека-полека към легализация на читанките.
Л. Д.: Вече се появиха 4-5 такива сайта, от рода на… специално за четци, издадени от издателства. Примерно „Жанет 45” издаде една такава книга на Георги Господинов. Има даже отделни класации на най-продаваните електронни книги. Проблемът с контрола на съдържанието и със защитата на авторското право вече не е толкова голям. От една страна, непрекъснато програмите, които следят авторско съдържание къде отива в мрежата, стават по-добри, успяват вече да му намерят по някакъв начин точното място. И другото е, че по отношение на електронните книги има два варианта. Единият е да се публикува свободно съдържанието и да се разчита, че яко някой културен читател хареса книгата и по някакъв начин я сметне за стойностна, просто може да дари някаква символична сума. Другият вариант е самата електронна книга да взима подпис от четеца, за да върви към него, и след това въпросната книга да се следи постоянно. Това ме подсеща за телевизията и радиото, за да ги гледаме и да имаме достъп до тях, не им плащаме директно. Поне в България. Според мен специално бъдещето на електронните издания е свързано и с едно цивилизовано отношение на обществото като цяло, респективно на държавата. Това ме подсеща, че когато бях в Германия, не успях да отворя много български сайтове, също и че в Русия на руски сайтове съм намирала много интересни неща, които съм чела в упоение, но не можах да ги копирам. Тоест има добра защита. Аз също съм абсолютен оптимист и това, че кретаме малко накрая, не означава, че и тук няма да се случи абсолютно същото. Първо, на държавата ще й се наложи да вземе отношение, най-малкото защото ще се сети, че от това може да печели някакви пари. И второ, от друга страна, просто двете форми, на книжното тяло и на електронния вариант на всяко нещо, което съществува, независимо дали е книга или просто едно стихотворение, вестник или нещо друго, всъщност двойното съществуване гарантира двойно повече памет.

К. С.: Аз за финал искам да разкажа един случай. Едни от сдудентите, на които преподавам в първи курс „Българска филология”, ги беше „страх” да ходят в библиотека, вследствие на което всичко по антична литература беше сканирано, множество книги и помагала, за мое огромно удобство и за удобството на всички колеги след тях. Но в поредицата  “Архетип” тази година беше излязъл том на Еврипид с пет нови трагедии, и аз им казах да разгледаме една от тях, а за следващото занятие цялата книга вече беше сканирана, обработена и препратена.

А. И.: Това е новоизлязла книга. И това е проблем.

К. С.: А във връзка с това, което казва Ангел за научните книги, на една лятна школа в Италия бяха дали някаква библиография със 7 книги, които трябва да се четат, повечето колеги от Италия, Англия, идват с тези книги, взети от библиотеката, или там има достатъчно копия за много потребители. А ние и румънците си ги бяхме доставили от “Гигапедия”. Защото, когато не работят фондовете на националните библиотеки добре с чуждоезичните издания, дигиталната книга задава възможност ние по друг начин за поддържаме науката ни, да не я маргинализираме. И за финал искам да помоля Юнуз да разкаже за плановете си да направи издателство за електронни книги.

Ю. Ю.: Аз исках да избягам от тази тема, защото тя е по-скоро някакво отклонение от по-теоретичния план, в който водим този разговор, но все пак аз си мисля, че практически е напълно обозримо човек да реши, че може да организира един процес на издаване на академична, некомерсиална и едва ли не непродаваема литература до такава степен оптимално, че дори и малката аудитория от потребители на такъв тип литература да може да оправдае и да издържа процеса. Въпросът при електронните книги е, че регулацията е неадекватна на тяхната реалност. Те, разбира се, могат много лесно да се копират и да отидат някъде, и всички да се сдобият с тях. От друга страна, вече мисля, че може да се разчита на някакъв комън сенс за това какво всъщност е авторството и кое колко струва. Но дори да не може да се разчита на това, в крайна сметка академичният процес не е нещо, което търси точно такъв пазарен потенциал, извличане на непосредствено богатство от това, че някакви усилия са вложени в някаква посока. Там механизмите, които работят, са относително различни, а според мен самият факт за разликата в аудиторията на академична литература и каквато и да е друга е много съществен и аз мисля, че тя е по-скоро способна да помогне на процеса, отколкото да попречи. Колкото и все още да опипваме почвата и да не знаем какво следва, бихме могли да вложим известно количество пари в това и то някак си да не е съвсем хвърлено на вятъра.

Стенограмата е подготвена за печат от

ГАЛИНА КАЛЧЕВА и ЛИДИЯ КИРИЛОВА

Тигре, тигре, или електронната литература като протеев стих

Животът ми започна с кризата на 90-те, проходих заедно с прехода, пораснах и уверено стъпих в сегашната икономическа криза. Подозирам, че дори някога нещата да се оправят, ще вляза в кризата на средната възраст, за да не излизам от форма. И както всеки в трудни времена се връща към детството си, така и аз носталгично си припомням ретро кризата от 90-те с ретро чалгата и ретро новите медии – мобифоните. Ако има една песен, която обобщава целия дух на епохата, това е „Тигре, тигре”. Отрицателният отговор на въпроса „тигре, тигре ле, имаш ли пари?” роди съвременната българска литература. Литературата се ражда от кризата, от безпаричието, от нямането. Тя е споделяне на раздели, субстантивиране на липси, оставяне на многоточия. “Има нещо много непочтено в поезията – пише Чеслав Милош – тя изважда от нас нещо, което не сме знаели, че имаме, примигваме и сякаш изскача тигър, който стои в светлината и размахва опашка”¹. Тигърът е животно от джунглата. Той се настървява в трудни времена. Литературата също. Зрението й се изостря, ребрата й започват да се броят, става по-хищна и по-бърза. Креативното разрушение е основната логика не само на  капитала², но и на цялата съвременната култура. В този смисъл можем да говорим не просто за култура по време на криза, а за култура на кризата. Култура, в основата на която стои усещането, че всичко сигурно се стопява във въздуха. Цената на растежа и порастването е кризата.

Толкова много революции са се извършили в културата през последния век, че там са останали само управници и никакви поданици. Творците са се върнали в естественото състояние, в което човек за човека е тигър. Няма договор, няма проект, само постоянна криза. Дейвид Харви не вижда радикален разрив между модернизма и постмодерзнизма. Напротив, той твърди, че постмодернизмът не е нищо друго освен радикализиране на тенденции, заложени в самия модернизъм и свързани с компресията на времето и пространството³. Или казано метафорично – живеем в система, чийто алгоритъм включва цикличен крах на системата, за да може да продължи да функционира и да се разраства. Алгоритъм на кризата. Код на разпада.

Метафората не е случайна. Една от многото революции на 90-те, може би най-важната, беше идването на новите медии, като под това название обикновено се разбира интернет. Десетилетието премина под знака на списание Wired, в разгорещени техноутопии и мечти за киберлюбов, кибертела и освободена идентичност. И както в България културното въображение беше вдъхновено от мобифона, така хакерите, изкуствената интелигентност и естетиката на видеоигрите превзеха Холивуд.  Виртуалната реалност обаче се оказа твърде виртуална. Интернет се превърна в мрежа със снимки на сладки котки и революционни, но все пак банални (в сравнение с филмовите мечти) услуги като електронната поща. В края на десетилетието дойде и крахът на dot-com индустрията. Последната поредна революция, ако вярваме на мениджърите, идва от потребителите, които създават мрежи от долу и демократизират публичното пространство. Фактът, че споделянето се случва на платформи монополисти като Фейсбук и Гугъл обикновено не се изтъква особено.

Актуалната утопия е тази за свързването. Линкове, споделяне, сприятеляване. Споделянето се е превърнало в когнитивна метафора, с която се обяснява всичко. Дори когато дават информацията ни на рекламодатели служителите на Фейсбук казват, че я „споделят”. Нещо не е наред. В нашия свързан свят сме вечно прибързани, нямаме време, не стига, завързани със задачи, все по-сами, самотно примигващи точки в мрежата. Интернет свързва, но и разделя. Той е решение, но и проблем. Същата амбивалентност откриваме в картината на Арнулф Райнер Auflösung (Разрешение, Анализ, Разпадане), изобразяваща безнадеждно оплетена мрежа. Мрежата свързва, но и разделя, разкъсва връзките. Ивайло Дичев анализира новите медии като фактор за радикализиране на националистическите нагласи и самозатваряне в капсулирани  субкултурни групи, които отказват диалога⁴. В този текст ще разглеждаме фрагментацията като основен принцип на литературата в новите медии. Това, от една страна, е досадно позната теза, станала почти беззъба с ироничното остаряване на постмодерната теория.  Същевременно основната идея е, че фрагментацията не е просто една от многото характеристики на интернет, а основополагащият му принцип.  Новите медии са машинни медии на прекъснат сигнал, дискретни структури и хаптично пространство. Кризата, κρίσις – разделяне – е техният начин на функциониране. Буквите на електронната литература са възможни само благодарение на комбинаториката на нули и единици.

Хипертекст: мрежата като затвор

Катрин Хейлс в статията си “Електронна литература: какво е това?” прави систематизация на различните жанрове електронна литература и анализира най-добрите работи от последните две десетилетия.  Важно е да се отбележи, че печатните текстове, които са били дигитализирани, не влизат в дефиницията за електронна литература, която, обратното, е „дигитално родена”, създадена и  предназначена за четене на компютър⁵. Електронната литература се възползва от специфичните характеристики, предоставени от новите медии, като интерактивност, интермедиалност, инсцениране⁶. Сред основните жанрове са: хипертекст, интерактивна литература, локативни наративи, инсталации, поезия с програмен код, генерирана литература.

Започваме с хипертекста, за който вече има добри анализи на български език⁷. В повечето случаи хипертекстът се приветства заради освобождаващата му сила за читателя, децентрирането на смисъла, създаването на точково поле от потенциални възможности. Хипертекстът носи свобода, доколкото позволява да четем наратива като последствие от нашите избори. Същевременно изборът винаги е “между определени възможности, които са предварително зададени, значи и свободата е в определени рамки. Нещо повече, така се създава “илюзия за свобода, напълно еквивалентна с лавиците на бакалия, пълни с различни видове перилни препарати”⁸. От една страна, хипертекстът освобождава, от друга стана, възможностите, които той открива, са ограничени, предварително зададени. Мрежата ни освобождава, затваряйки ни.

Хвърляме се с настървение, разкъсваме смисъла, също както звярът разкъсва любимата в стихотворението „Тигърът” на Неруда. Но нашата любов убиец ни обезоръжава. Оставаме тревожни пред парчетата смисъл, които никога вече не могат да се съберат в цяло, живо тяло, но въпреки това не можем да ги оставим, хипнотизират ни, пленяват ни в сладкото желание вина, невъзможността да върнем нещата, както са били. Светът се е счупил, смисълът е разкъсан и не можем да помръднем.

И оставам, бдейки

години във гората

над костите ти, над прахта,

неподвижен, далеч

от омразата и от беса,

обезоръжен в твойта смърт,

разпънат от лианите,

неподвижен в дъжда,

безгрешен страж на

своята любов убиец.

Литературата днес е благодарно-гладно изяждане на авторитети.  Децата на Кронос вдигат революция. Текстовете се нарязват, раздират, разпадат. Неслучайно една от най-известните творби на хипертекстовата литература е The Patchwork Girl на Шели Джаксън, в която историята се разказва чрез илюстрации на части от женското тяло, които се „съшиват” с текст и образи. The Patchwork Girl e препратка към „Франкенщайн” на Мери Шели. В оригинала Виктор Франкенщайн се опитва да създаде жена за своето мъжко чудовище, но унищожава опита си. Мъжкото чудовище явно се оказва достатъчно, за да убие създателя си. Във версията на Джаксън женското чудовище е създадено от самата Мери Шели и двете се влюбват⁹.

Хипертекстът в контекста на постмодерната теория се разглежда в рамката на известното твърдение на Дерида: il n’y a pas de hors–texte (няма извън текста). Всеки текст препраща към друг текст в безкрайна верига от означаващи, връзката между думите и нещата се е загубила. Феминисткият роман на Джаксън, както и стихотворението на Неруда са интересни като контраст със своя акцент върху телесността, с идеята за разпаднато-преподреждащо се хипертяло. Връзката между думите и нещата, между виртуалното и реалното е еротичният импулс на създаването разрушение, човешкото действие – писането, което със скок прехвърля пропастта. Както Матео Пасквинели доказва в книгата си Animal Spirits, в основата на нематериалното производство се крият неподозирани страсти¹⁰.

Самото понятие за животински дух е важно за икономическата теория, където особено внимание му обръща Кейнс. За Кейнс нестабилността на икномическата система се дължи не само на спекулацията, но и на характерния за човешката природа спонтанен оптимизъм¹¹. Икономическите играчи често действат не поради сложни статистически изчисления, а поради спонтанното желание да направят нещо, вместо да не правят нищо. Този преддискурсивен, неопосреден животински дух на неведение и алчна любов стои в основата на креативното разрушение. Проблемът е, че все по-трудно се оказва да съшием наново света. Смисълът се разбягва, също както финансите по невидимите им виртуални пътища. И вместо да се освободим, се оказваме обездвижени, парализирани в мрежата затвор.

Генерирана литература, или как да избегнем Апокалипсиса

Когато говорим за електронна литература, няма как да пропуснем Борхес, чиито текстове функционират като машина за основополагащи метафори в областта. Още повече, че аржентинският писател има слабост към тигрите, които изскачат неочаквано в неговите разкази. В „Писанията на Бога” откриваме историята на жреца Цинкан, затворен от конкистадорите в тъмница, която дели с тигър. Цинкан е обсебен от идеята да разчете петната на тигъра, защото вярва, че те са древно заклинание, написано от бога, за да отблъсне бедите и погромите в края на времената. Една нощ Цинкан сънува песъчинка на пода на килията, събужда се и заспива отново, за да сънува втора песъчинка, и така, потъвайки от сън в сън, той започва да се дави с пясък. Апокалипсисът има вкус на пясък в устата. Когато Цинкан най-накрая получава прозрение, той отказва да изрече думите, написани върху тигъра, защото е разкрил вселената, настоящето и миналото. Той не е той, а всички и никой, и знае, че няма начало и край.

Разказът на Борхес се вписва в мистичната традиция на Кабалата, идеята за връзката между микрокосмоса и макрокосмоса. Числото на Бог може да се намери. Вселената може да бъде написана върху кожата на тигър. „Писанията на Бога” е добър вход към  традицията за изчисление на тоталността, към която се причисляват и Раймонд Лулий,  изобретателят на първата логическа машина, Квирин Кулман – поет и мистик, убит като еретик в Москва, а също и Лайбниц¹². Още през 1561 г. хуманиститът Юлий Скалигер въвежда в своята поетика изчислителната, пермутационна поезия,  като я нарича „протеева”. Примерът, който дава, е стихът Perfide sperasti divos te fallere Proteu (“Коварно ти, Протее, опита да измамиш боговете”), чиито думи могат да се разместват по всякакъв начин, стига да се запази хекзаметърът. По-късно в края на 17. век преподавателят по реторика Томас Лансиус пише протеева поема, която се състои само от едносрични думи, които могат да се разбъркат без ограничения, налагани от ритъма. Немският бароков поет Георг Харсдорфер дори създава комбинаторна морфологична машина за създаване на думи¹³.

Изчислението като метод за създаване на литература преживява втори разцвет през 20. век с Макс Бензе и Щутгартската група, която се занимава с експериментална литература и компютърно генериране на текстове на принципа на случайността¹⁴. Разцветът на информационната естетика след Втората световна война идва до голяма степен като реакция срещу романтическия национализъм и култа към гения, които се заменят с обективната машина. През 1959 г. Тео Луц обработва фрази от романа на Кафка „Замъкът” с Марковска верига, за да произведе т.нар. стохастични текстове. През 1960 г. в Париж е създаден „колежът по патафизика” УЛИПО, който за разлика от Щутгартската група се отнася по-иронично към алгоритмите и ги използва не като по-висш език, а като ограничение за писането. В този смисъл УЛИПО са антиформалисти, доколкото за тях алгоритмите са преди всичко пречка, предизвикателство, стимулиращо субективната креативност. Основният принцип както на организацията на УЛИПО, така и на текстовете, произвеждани от тях, е играта. Изчислението не е метафизически акт. Играта не се вписва в цялостна система. Тя е автономен затворен свят със собствени правила¹⁵. Същевременно случайността в играта винаги  е в рамките на предзададен алгоритъм. Или както пише Маларме: “Едно хвърляне на заровете не отменя съдбата”. Стохастичната случайност ни дава избора от 1 до 6, онтологична случайност е, когато зарът се счупи и покаже 7. Електронната литература се отказва от претенцията да търси алгоритъма на всичко, посланието на Бог. Има криза на отсъстващата трансцендентност¹⁶. Думите с вкус на числа засядат в устата. Оставаме да си играем сами в своите микросветове и микроапокалипсиси¹⁷.

Игра с кода, или литературата като многоклетъчен вирус

В един от най-прочутите скечове на “Монти Пайтън”¹⁸ английски офицер лежи в палатката си в Африка с отхапан крак. Докторът учтиво и оптимистично съветва пациента да пие чай и когато играе футбол, да натоварва повече крака, който му е останал. “Благодаря докторе – небержно отвръща офицерът. – Ще порасне обратно след няколко дни, нали?” На което докторът отвръща, че причината за липсващия крак не е вирус, а многоклетъчен жив организъм, дълъг 11 метра и с красива опашка, известен още като „тигър”. Скечът е напълно абсурден, но разкрива една от основните характеристики на електронната литература, а именно постоянното усещане за грешка в системата, интензивната саморефелктивност и излъгването на очакванията. “Тигър в Африка?” – постоянно се питат героите, за да подчертаят още повече условността на целия скеч, защото всички знаем, че тигрите живеят в Азия. В крайна сметка тигърът се оказват двама мъже, облечени с костюми на тигър.

Електронната литература постоянно поставя под въпрос себе си. Както пише Лев Манович, естетиката на виртуалните светове се основава на повтарящия се преход от илюзията към собственото й отменяне. “Виртуалните светове постояннно ни напомнят за своята изкуственост, незавършеност и конструираност. Те създават съвършената илюзия само за да разкрият машинарията отдолу”¹⁹.  Манович нарича  тази тенденция „Брехт като хардуеър”. За Стефани Стриктланд, която описва единадесет различни измерения на електронната поезия, принципът на краха на системата, или това, което тя нарича „видимите руини”, е ключов²⁰. Цялата творба „Обсебването на Кристиан Шоу”²¹ се тълкува през призмата на разочарованието. Интерактивният читател трябва да разбере историята, но самата творба му пречи, забавя го, досажда. В този смисъл може да се разбира и понятието за “ергодична литература” на Еспен Аарсет – кибертекстовете изискват усилие и участие, за да си проправиш път през тях²².

Често електронната литература си играе със самия софтуерен код, например стихотворения, които комбинират думи с команди от програмирането. Машинността, скритата под графичния интерфейс логико-математическа структура на текста се извеждат на преден план с иронична саморефлексивност. Може би едни от най-интересните проекти в тази насока са провокациите на арт групата Jodi, които симулират грешки в системата, дразнят окото и ни предизвикват с целенасочената си хаотичност. Тяхната основна естетика е грешката, проблемът, дисфункционалността. Техниката като възможност за разваляне и криза. На фона на величествените обещания на 90-те за виртуална реалност Jodi разкриват технологията с цялата й баналност, с грешките на пощурелите числа, с ужаса от електронни вируси. Провокациите на Jodi трудно могат да бъдат наречени електронна литература. Те действат по-скоро като грешка на езика, лапсус, пробив в системата, който разкрива истинската й същност. Думите и цифрите като вирус, който уврежда съзнанието.

Локативни наративи: за загубването в гората

В „Мечо Пух” Зайо решава да загуби Тигър, който вечно се перчи и се държи непочтително. Планът е коварен – да го заведат на далечна експедиция – някъде, където не е бил никога, и да го загубят там. Когато на другата сутрин го намерят, той “ще бъде тъжен тигър, Меланхоличен Тигър, Малък и Каещ се тигър, един „О, Зайо, щастлив съм да те видя!” тигър». Разбира се, всичко излиза наопаки и самият Зайо, Пух и Прасчо се загубват и не могат да намерят пътя обратно.

Не можем да разчитаме на новите медии за ориентация. Очакваме, че те ще ни направят адекватни, информирани и успешни, но вместо това ставаме меланхолично загубени. Вдетиняваме се. Също както детето не може да си представи абстрактното пространство, а вижда неща, които може да пипне, опита и хвърли, така и ние все повече се разпадаме в локални взаимодействия с отделни обекти. Мащабите се объркват, голямото изглежда малко, малкото – голямо, въртим се около едни и същи страници по цял ден. Интернет не е карта, а мъглива гора. Той не е „виртуално пространство”, а констелация от места, колекция от файлове, свързани без цялостна перспектива, която да ги обедини. Според Манович все повече се отдалечаваме от систематичното пространство на Ренесанса, за да прегърнем „агрегатното” пространство. Това противопоставяне е аналогично на противопоставянето между “оптично” възприятие, което обединява обектите в континуум, и “хаптично” възприятие, което изолира всеки обект в полето като дискретна същност²³.

Живеем в дискретен свят. Няма голяма разлика между виртуалното пространство, което сме си построили, и реалното. Манович развива метафората на Станислав Улам за Лос Анджелис като дискретно пространство, в което трябва да караш цял час, за да достигнеш до следващата населена точка. В скъпите разпръснати кафенета седят пластично красиви хора аватари, с ограничен набор лицеви изражения и загубване в погледа. Виртуалното все повече се разкрива не като алтерантива на реалното, а като негово продължение. Оттук и популярната идея за „увеличената реалност”.

GPS системите и мобилните устройства се използват, за да улавят пластове информация, свързана с всяко конкретно място, където отидем. По-голямата част от тази информация е свързана с бизнеса – ресторанти, магазини, паркинг; с туризма – все повече се разработват персонализирани гидове, които ни превеждат през непознати градове, а също и с литературата. Последните тенденции в електронната литература са свързани именно с локативните наративи, които позволяват обвързването на историята с конкретно място, на което читателят трябва да отиде в реалния живот²⁴. Същевременно устройствата за локализиране позволяват пълен контрол над този, който ги ползва. Във всеки момент машината знае къде сме. Маршрутът на съвременния фланьор както в мрежата, така и в града се отразява с числова прецизност. “Разнообразни машини правят така, че този маршрут добива реалност: можете да го качите на сайтове за социални отметки, да го препратите на приятел и дори да бъдете рейтван за него.”²⁵ Загубването става все по-възможно в духовен смисъл и все по-невъзможно в технически.

В крайна сметка електронната литература не е нищо друго освен протеев стих, пермутация на всеобщото усещане за криза, за разделяне и разпад, за скок, който не може да бъде спрян. В този стих ние – пишещите и четящите – не сме нищо повече от числа, колебаещи се между единицата и нулата.

¹ Miloš, Česlav Ars Poetica, <http://wonderingminstrels.blogspot.com/2004/09/ars-poetica-czeslaw-milosz.html>, [посетен на 02.12.2011].

² Schumpeter, Joseph (2003). Capitalism, Socialism and Democracy. 6^th edition. Routlege. London and New York.

³ Harvey, David (1989). The Condition of Postmodernity. Blackwell.

⁴ Дичев, Ивайло (2010). Национализмът като субкултура. – В: Таблоидното тяло, бр. 4 на СеминарБГ, <www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy4/item/293-национализмът-като-субкултура?.html> [посетен на 02.12.2011].

⁵ Katherine Hayles (2007). Electronic Literature: What is it? <http://eliterature.org/pad/elp.html> [посетен на 02.12.2011].

⁶ Коробко, Денис (http://www.litclub.bg/library/kritika/deniskorobko/eliteratura/index.html).

⁷ Стайков, Георги (2004). От текст към хипертекст. <http://www.litclub.bg/library/kritika/gstaykov/hypertext.html> [посетен на 02.12.2011]. Вж. също: Смядовски, Стефан (2005). Средновековието и хипертекстът. – В: Култура, бр. 27, 2005. <http://www.kultura.bg/media/my_html/2377/mediahiper.htm> [посетен на 02.12.2011].

⁸ Стайков, Георги (2004). От текст към хипертекст.

⁹ <http://www.eastgate.com/catalog/PatchworkGirl.html>

¹⁰ Pasquinelli, Mateo (2008). Animal Spirits: A Bestiary of the Commons. NAi Publishers / Institute of Network Cultures. Rotterdam.

¹¹ Keynes, John (2003). The General Theory of Employment, Interest and Money. Project Gutenberg.

¹² Cramer, Florian (2005). Words Made Flesh. Code, Culture, Imagination.

<http://www.netzliteratur.net/cramer/wordsmadefleshpdf.pdf>

¹³ Пак там, 36-47.

¹⁴ Коробко, Денис (http://www.litclub.bg/library/kritika/deniskorobko/eliteratura/index.html).

¹⁵ Cramer, Florian (2005). Words Made Flesh. Code, Culture, Imagination.

<http://www.netzliteratur.net/cramer/wordsmadefleshpdf.pdf>, 58.

¹⁶ Господинов, Георги (2010). Невидимите кризи. <http://www.librev.com/discussion-culture/915-2010-05-25-23-24-52>

¹⁷ Апокалипсисът идва в 6 вечерта, <http://www.theatreoffthechannel.org/homebg.htm>  [посетен на 02.12.2011].

¹⁸ The Meaning of War (Tigers) <http://www.youtube.com/watch?v=LCkFhafk26A> [посетен на 02.12.2011].

¹⁹ Manovich, Lev (2001). The Aesthetics of Virtual Worlds Report from Los Angeles. – В: Digital Delirium, A. Kroker (ed.). Montrйal.

²⁰ Strickland, Stephanie (2006). Writing the Virtual: Eleven Dimensions of E-Poetry. <http://leoalmanac.org/journal/vol_14/lea_v14_n05-06/sstrickland.html> [посетен на 02.12.2011].

²¹ Leishman, Donna (2004). The Possesion of Christian Shaw, <http://collection.eliterature.org/1/works/leishman__deviant_the_possession_of_christian_shaw.html> [посетен на 02.12.2011].

²² Aarseth, Esper (1997). Cybertext: Perspectives on Ergodic Literature. The John Hopkins University Press.

²³ Manovich, Lev (2001). The Aesthetics of Virtual Worlds Report from Los Angeles. – В: Digital Delirium, A. Kroker (ed.). Montrйal.

²⁴ Manovich, Lev (2005). The Poetics of Augmented Space. <http://dxarts.washington.edu/courses/201/manovich_augmented_space.pdf>

²⁵ Дичев, Ивайло (2011). Фрагментирането на автора в мрежата. – В: Професионалисти и аматьори онлайн, СеминарБГ, бр. 6, <www.seminar-bg.eu/spisanie-seminar-bg/broy6/item/335-фрагментирането-на-автора-в-мрежата2.html> [посетен на 02.12.2011].

Новомедийни метафори

„Това е нереален свят, разтворима тъкан от нищото” – казано е за интернет от Клифърд Стол и цитирано от Роджър Фидлър при опита му не само да види историята на медиаморфозите, но и да прогнозира през 1998 г. еволюцията на новите медии и контекста на развитието им през далечната тогава и подходяща за футурологични упражнения 2010 г. И при все че Фидлър не е визионер като Теодор Холм Нелсън с натрапчивото желание на последния да предлага все по-нови версии на ключовия за мрежата хипертекст и така да я преобразява, медийният изследовател все пак успява относително точно да щрихира перспективите. Сред тях са и интегралната среда за комуникация и обмен на информация, и таблетите, и кибермедиите, които не пренебрегват „чертите от междуличностната област – двупосочност, участие, липса на разписание или посредник”¹. Нито една от тези черти не липсва на днешните нови медии, имащи за свой дом глобалната Мрежа и представящи един от най-динамичните сегменти на киберкултурата.

Широкото разбиране на новите медии назовава в техния низ и интернет и социалните мрежи, и електронните издания с различна периодичност и „излъчващ” източник, достъпни онлайн, и компютърните игри, и колективните дигитални енциклопедии, като списъкът може да се разширява с още приложения, услуги и платформи на web 2.0, движещи се към своя следващ модел – web 3.0, семантичната мрежа, дефинирана преди всичко като опит за конвергенция на виртуалния и физическия свят. В този контекст избираме да се спрем на две тенденции, които са все по-отчетливи и са част от постепенно оформящия се профил на новата мрежа. Така на въпроса „какво ново в новите медии” можем да отговорим с наблюдения върху постепенното и затова незабележимо привикване на виртуалния човек към състоянието на прозрачност, което сам е избрал чрез персоналната медия и социалните мрежи, и върху една тенденция на пръв поглед слабо свързаната с първата – към преживяване на виртуална носталгия по реалните земни пространства, носталгия, изразена в новата кибер-страст на картографирането.

През последните няколко години към своите характеристики дигиталност, интерактивност, хипертекстуалност, дисперсност, виртуалност, новите медии прибавят и други – персонализираност, в смисъл на доставяне на целенасочено, форматирано и филтрирано съдържание и персоналност във варианта на себеподнасяне в/на мрежата чрез произвеждане и представяне на лично съдържание. Пътят към тях минава през осъзнаването на културните последици на технологичното превъзходство с акцент върху множество аспекти, сред които е именно преходът от масови към интерактивни медии. С него на свой ред се свързват и други промени: от централизирани към дисперсни медии, от пасивен консуматор към активен потребител, а това пък преориентира от четене и гледане към писане и творчество, отново насочени към обмен на информация и към общуване. Представата за персоналността в новите медии се простира в широки граници – от назования от Н. Негропонте „вестник „За мен”, медия, „която ще познава отделния читател толкова добре, че ще му доставя напълно персонализирани издания”², до онлайн дневниците, блоговете и микроблоговете, наричани и лични медии, даващи достъп до суверенните и необозрими преди светове на отделните човешки съществувания.

В началото на осъществяването на всеки нов цивилизационен проект, на всяка утопия, изглежда, че тя е синтез на свобода и съвършенство, докато не се появи един Бердяев и не призове да изберем свят по-малко съвършен, но по-свободен. Ала специфичното в разглеждания случай на киберкултурата е, че упражняващите ги са избрали доброволно новите форми на свобода и контрол, може би не винаги напълно съзнавайки, че всъщност се поверяват в ръцете на нов суверен. Мечтаната за всички власти прозрачност на индивида, също любима тема на литературните утопии, се постига без усилие онлайн. Мнозина днес виждат в мрежата осъществен паноптичен проект, дистопия с обозримост на всичко и всички, които я населяват или доброволно влизат в пределите й. Няма как да не е такова определението, след като толкова точно подхожда на актуалния опит, както забелязва Д. Совъл, написаното преди от М. Фуко за Паноптикума на Дж. Бентам: „Има толкова много килии, толкова много малки киносалони, в които всеки актьор е сам, идеално отделен и постоянно видим”³. Забележително е, че ниската степен на фамилиаризираност с интернет е всъщност еквивалент на по-слабо изразена поднадзорност, а с всяко следващо използвано приложение обвързаността расте, личното става видимо, всяка стъпка и всеки избор – регистрирани и постфактум вече програмирано прогнозирани. Оплитане в паяжината, ако изкажем тривиалната метафора. Но има разлика при сравнение с визиите на ХХ век и тя е съществена.

Личното, решено да стане публично чрез новата медия, позволяваща мнозина (а не едни, както е в традиционните среди) да говорят на мнозина, намира израз не само в онлайн дневниците и е-литературата, но и в подменените идентичности и виртуалните личности. Самите те, толкова популярни в началото на интернет времето, опитващи се да хвърлят маскараден плащ върху отделното човешко присъствие онлайн, са по-скоро изживян етап, заменен от желание за самоутвърждаване чрез присъствие на автентичен текст и образ в новите медии. „Видим онлайн” е стъпка към неосъзнатата, но и почти несрещаща съпротива прозрачност. Така прозрачността, живеенето в „кристални дворци” и стъклени стаи, които предричат литературните текстове-антиутопии (поне тези на Замятин, Набоков, Оруел, Хъксли), писани като предупреждение за наближаващото, са станали за виртуалния човек обичайни, превърнали се в условие за така желаната персонална медийност. Прозрачността е призрачност, проницаемост „за чуждите лъчи” (В. Набоков), тя е фобията на миналия век и въжделението на новия.

Осъзнаването на тази проницаемост става често случайно и е по-скоро съпроводено с леко удивление, отколкото с неприязън или отдръпване – така реагираме онлайн, когато, четейки блог на автор, живеещ в Малайзия, без да възнамеряваме да коментираме или обозначаваме присъствие, приспани от привичната за читателя на книги анонимност, не видим върху екрана да просветва „София, България” и да си дадем сметка, че ни е разпознала и уловила вградената в блог-платформата услуга „глобална карта на посетителите”. С еуфорията на своята мимолетна означеност и значимост, на това, че сме били забелязани в потребителския безброй, заплащаме новопридобитата си глобална всевидимост. Така дигиталните карти се превръщат в още един инструмент и за персонализация, и за постигане на прозрачност, но картографирането, това сравнително ново онлайн увлечение, има свой основен стимул в стремежа към възвръщане, макар на ново ниво и в нова форма, на изгубваното чувство за опора, земя, принадлежност.

В края на ХХ век, осмисляйки достъпността на всяко място, създаваща представата за смаляване на земята, дебатирайки екстериториалността и хиперреалността, постмодерните философи прогнозират постепенната загуба на чувство за място поради неразличаването на реалностите – виртуалната и изходната, материалната. Нещо повече, Пол Вирилио пише: “Но метагеографската реалност е тази, която стриктно подрежда теле-континентите на виртуалната реалност, която монополизира по-голямата част от икономическата активност на нациите и, обратно на това, разрушава културите, които са изцяло разположени в пространството на земната физика. Ние не виждаме “края на историята”, но виждаме края на географията.”⁴

Достъпът до „метагеографската реалност” обаче след постмодернизма и в началото на 21. век парадоксално породи в интернет носталгия по земната география, по реалното пространство. Усещането за територия, предел, място в интернет е особено интензивно, остро, изказано дори с привични вече думи като сайт, карта на сайта, киберпространство, а също и с обозначения на движението в това пространство – “посещения” на страници, маршрути и маршрутизатори, сърфиране и навигиране в метафорите от зората на интернет и киберкултурата⁵. Това чувство за място бе допълнително усилено, но и усложнено от развитието на технологиите за глобално позициониране, които позволяват да се види и да се преживее реалното във виртуалното пространство, както и да се изгради връзката между достъпното в интернет съдържание и материалния свят, но също и между въображаемите светове и обитаваната първа реалност.

Конвергенцията на техника и култура обяснява избора на метафори, но също и тенденцията за реално картографиране онлайн на различни области на човешкото знание⁶ и действие, историческо и актуално, включително и на литературното творчество и литературните процеси, на културни паметници, езици и дори отделни думи, но също и карти на потребителите на социални мрежи (http://gawker.com/273201/the-world-map-of-social-networks) и на глобалната активност на създаващите Уикипедия (http://www.floatingsheep.org/2011/11/mapping-wikipedia-globally.html), на религиите и на културните различия и предразсъдъци (http://blogoscoped.com/prejudice/), на езиковите общности в Twitter (http://www.flickr.com/photos/walkingsf/6277163176/in/photostream‘). Картите – виртуални и реални – са начин за визуализация на знанието, за негово споделяне, но заедно с това и изследователски подход, подпомагащ ориентацията в протичащи процеси и установени състояния. Това е причината литературната наука и медийните изследвания да се обръщат към възможностите на географията и картографията през последните десетилетия чрез ред проекти и текстове, опитващи се да проучат и опишат пространствата на изкуствата, литературата, новите медии и да потвърдят “смяната на парадигмата: от време към пространство”⁷, настъпваща в културата и получила в научните изследвания определението “топографски поврат” или “пространствен поврат”⁸.

Местата в мрежата, където се появяват картите, са трудно изброими, каквито са и обектите на самите карти; карта ни посреща и на корпоративни сайтове, и на лични страници. Формата или по-скоро кибержанрът на блога, разраснал се в междината на литературата и медиите, също дава своето виртуално пространство на картите и атласите в различни свои рубрики и полета, защото тази практика да се публикува карта на лични пътувания, карта на роднини по света, карта с отбелязвания на територии, от които произхождат четени от блогъра автори⁹, и както споменахме по-горе, карта на глобалното позициониране на читателите на самия блог, дори карта на мечтите¹⁰, ни позволява да се видим не само във виртуалното огледало на персоналната медия, но да си възвърнем поне малко чувството за място.

Ако за момент изберем абсурдистката гледна точка на Даниил Хармс, който пише „В миналото и бъдещето няма пространство, то изцяло е „заключено” в настоящето. И настоящето представлява пространство”¹¹, ще можем да намерим обяснение за тази нова привързаност. Населяването на пространството е живеене в настоящето, наличността на пространство е условието за битието. И тази връзка, в първите кибергодини демонстративно охлабена и почти скъсана, днес се оказва отново важна и поновому осъзната, което показват каталозите с карти в интернет (Place Studies – http://placestudies.com/content/literary-places-and-maps) и блоговете, посветени на събиране и коментиране на карти онлайн (The Map Room – http://www.maproomblog.com/), изследователските проекти и учебни ресурси (www.mapsinliterature.it/). Удивителната изобретателност на създателите на онлайн карти, намерила медийно отражение в статия на британския „Телеграф”, озаглавена „Луди по картите”¹², може да бъде проследена и в дигиталната колекция в блога на Франк Джейкъбс от „Странни карти” (http://bigthink.com/blogs/strange-maps).

Това, което се е случило и се случва пред нас, може да бъде описано с думите на М. Кастелс: “Всяко културно проявление, от най-лошото до най-доброто, от най-елитарното до най-общодостъпното, върви ръка за ръка с останалите в тази дигитална вселена, която свързва в един гигантски, исторически супертекст миналите, настоящите и бъдещите проявления на комуникативния разум.”¹³ Ще добавим – освен на „супертекст” и на „свръхкарта”, за място на която сме заменили старомодната „приватност”, дали сме път на прозрачността и персоналността и така сме се оказали в попътното пространство на web 3.0, съединяващо виртуалното и физическото, и на облачните компютърни технологии, предизвикващи ни с поредната метафора на киберсвета.

¹ Фидлър, Роджър. Медиаморфоза. Да разберем новите медии. София, ”Кралица Маб”, 2005, с. 198.

² Пак там, с. 292.

³ Совъл, Даниел. Дигиталната личност. София, „Планета 3”, 2010, с. 38.

Добавяме същото изречение и в превода на А. Колева (Мишел Фуко. Надзор и наказание. Раждането на затвора. София, 1998.) – превод още повече приближаващ ни до асоциацията с усамотилия се физически човек, съединяващ се с другите във виртуалното: „Колкото клетки, толкова и малки театри, където всеки актьор е сам, съвършено индивидуализиран и постоянно видим.”, http://liternet.bg/publish1/mfuko/pan.htm).

⁴ Paul Virilio. The Information Bomb. Verso, 2001.

⁵ Ratzan, Lee. Making sense of the Web: a metaphorical approach”. –  Information Research, 2000, 6(1), (http://InformationR.net/ir/6-1/paper85.html); Yen, Alfred C. Western Frontier or Feudal Society?: Metaphors and Perceptions of Cyberspace. – Boston College Law School Faculty Papers, 2000, Paper 2 (http://lawdigitalcommons.bc.edu/lsfp/2).

⁶ Graham, M., Hale, S. A. and Stephens, M. Geographies of the World’s Knowledge. London, 2011, Convoco! Edition.

⁷ Fischer-Lichte, Erika. The shift of a Paradigm: From time to space? Introduction. In: Bauer, R. et al. (eds): Proceedings of the XIIth Congress of the International Comparative Literature Association, (Space and Boundaries), Munich 1988, vol. 5, München: iudicium, 1990, pp. 15-18.

⁸Döring, Jörg/Thielmann, Tristan/et al. (Hg.): Spatial Turn. Das Raumparadigma in den Kultur- und Sozialwissenschaften. Bielefeld, 2008.

⁹ Вж. напр. http://chihiro.blox.pl/2009/07/Odnosnie-peryferii-w-literaturze.html; http://direlasua.wordpress.com/2009/07/22/literacka-mapa/).

¹⁰ Не можем да не видим в привързаността на киберпоколението към картите следа от увлечението на 80-те и 90-те години ХХ век по Дж.Р.Р.Толкин и следващата го фентъзи вълна, което приучи тогавашните деца да чертаят свои карти и да се движат по тях във въображаемото, но пак по тях да създават и света си, възприемайки  признанието-наставление на Толкин: „Имах карти, разбира се. Ако искаш да имаш заплетен сюжет, трябва да работиш с карта от началото, иначе никога няма да успееш да я направиш впоследствие.” (Интервю с Дж. Р. Р. Толкин от Дейвид Геролт по Би Би Си през 1968 г., http://www.endorion.org/tolkien/interview.html)

¹¹  Хармс, Даниил. О времени, о пространстве, о существовании. – http://hpsy.ru/authors/x176.htm.

¹² Parker, Mike. Mad about maps. – The Telegraph, 11 Apr 2010 (http://www.telegraph.co.uk/news/7575641/Mad-about-maps.html).

¹³ Кастелс, М. Информационната епоха: икономика, общество и култура. Т. 1: Възходът на мрежовото общество. София, 2004, с. 368.

Три пъти плюс, три пъти минус за новите медии

+

1. Бързина:

Новите медии са бързи, човек създава събитие във фейсбук, то достига до множество хора и макар че не всички, които са заявили, ще се появят, да идват, все пак някои се появяват и човек, така да се каже, има някаква публика. Освен това връзките: вече може да се стигне от България до Куинсланд например или до Хабаровск за един миг само било чрез фейсбук, било с електронната поща, което изключително улеснява координацията при организирането на някакъв фестивал или друг културен „инцидент“. Заедно с това лесно се достига до информация от най-различно естество – интернет е най-огромният справочник на света и въпреки че не е от най-достоверните, все пак е от най-богатите. И ако човек знае как да търси онова, което му трябва, много бързо ще успее да го намери, провери и съответно използва по предназначение.

2. Ширина:

Или, казано по друг начин, създаването на мрежи. Благодарение на новите медии човек може да открие съмишленици навсякъде по света и – макар че едва ли реалният контакт може да бъде заместен на сто процента, все пак се придобива чувството за общност, за приятели, за съратници. Освен това е някак успокояващо, че на хиляди мили от теб също има човек/човеци, развълнувани от нещата, които ти правиш и които теб те вълнуват. По същия начин се вълнуваш и ти – получава се като резултат едно усещане за съпричастност, за общо дело, за съидейност – новите медии успяха по някакъв начин да ерозират противостоянието „център-периферия“ – вече всичко носи в себе си способността и потенциала да се превърне за известно време в център, независимо от това дали се намира в големите културни метрополии или пък не.

3. Количество:

За кратко време могат да се организират много хора и онова, което като че ли няма в себе си определения като атрактивност и интересност, да се превърне изведнъж в доста коментирано и доста обговаряно културно събитие. Заедно с това публикуването на информация за нещо, което се е случило, може да достигне чрез интернет до много хора и следващия път – ако държи да става периодично и дори да се утвърди като традиционен културен факт, да си осигури много повече публика и участници, отколкото е имало преди това. Новите медии, както личи и от трите предимства (може, разбира се, да се изброят и още), съдържат в себе си таланта да разширяват мащабите, да скъсяват разстоянията и да разстилат доста по-големи пространства пред културата като случване и събитие. Тоест, постига се така ефект на количественото й нарастване.

–

1.  Нетрайност:

Събитията в интернет обаче за жалост са нетрайни. Непрекъснатият поток от информация води до затрупването на всяка новина със следваща и сред този куп човек трудно може да се ориентира и понякога се загубва. Случва му се поради това да пропусне важни неща, да ги забрави или пък те така да се изличат от паметта му, че той да не се сети никога за тях. И когато види някъде нещо подобно (или същото), преживява състоянието на dйjа vu. Скоротечността на случващото се води до провал на неговата трайност – вече нищо не може да се забрави, защото нищо не може да се запомни. А дори и да се запомни, то е за твърде малко време, защото наред идва следващото нещо, за него трябва да се приготвяме, на него трябва да обръщаме внимание. Няма по-мимолетна цивилизация от нашата съвременна цивилизация, защото в основата й е заложена бързината, скоростта и всяко по-бързо и по-следващо нещо е по-важно и повече от значение от това, което е по-продължително и предишно.

2.  Повърхностност:

Горното води до повърхностност на възприемането. Не случайно в интернет сърфираш, тоест носиш се по вълните на информацията и на събитията, не се гмурваш надълбоко, не дълбаеш, не изследваш. Знанието се оказва набор от несвързани факти – интернет прави така, че се губи цялостността на информацията, всичко е частично, на парче. Независимо от многобройните „връзки“ и „препратки“, във виртуалното пространство човек няма възможността да търси корените, да изследва дълбоките основания на културния факт. Това поражда хора, които са нещо като „информирани невежи“ – самите те нямат способността, а изглежда и много не им и трябва, да синтезират знанието, да го превръщат не в знание оттук-оттам, а във фундамент на съществуванието. Така културният живот става плъзгав, всичко е равно на всичко.

3. Качество:

От това губи качеството на културата, а знаем, че културата е преди всичко качество, така че се губи онзи характер на културата, който е най-важен за нея, който не я прави безхарактерна. Разбира се, от тук може да се направи и друг извод, а именно – характерът на културата става друг, такава, каквато я познаваме, тя изчезва, появява се на нейно място друга култура с друг характер. Но този неин характер е лекомислен и необременяващ – интернет стори така, че всичко да може да бъде публикувано, без значение от това колко е иновативно или пък банално. Пример са т.нар. „поетични“ или „литературни“ сайтове (не всички), както и някои блогове – много често наблюдаваме там, че техните автори или участници в тях бъркат словесното художество с елементарната грамотност – сякаш всеки, научил се да чете и пише, може да бъде поет. Все едно да твърдим, че всеки, който се е научил да ходи, може да бяга като Юсеин Болт. Обаче не може и ето как качеството се изпарява от виртуалното пространство.

Обобщение:

Новите медии помагат за/на количественото културно случване, но не помагат (и дори възпрепятстват) неговото качествено осъществяване.

Задачата:

Да се опит(в)аме да преодоляваме дисонанса между количество и качество в новите медии.  

Дигитализацията на книгата бележи края на една галактика

Разговор с Иржи Храбал, главен редактор на списание Aluze

Господин Храбал, вие сте главен редактор на едно от най-авторитетните чешки хуманитарни списания, Aluze, чието подзаглавие гласи „ревю за литература, философия и още”. Вашето издание съществува от 1998 г., като първоначално излиза в хартиен вариант, а от 2007 г. – само в електронен. Кое наложи тази промяна? 

Може би факторите по онова време да бяха и повече, но първостепенната причина несъмнено бяха парите. Aluze е списание за отбрана, малобройна публика. То се субсидира от грантове на Министерството на културата на Чешката република и на Философския факултет на университета „Палацки“ в Оломоуц, като идващите от тях средства стават все по-ограничени, а в същото време разходите за отпечатване на едно хартиено периодично издание растат непрекъснато. Вярно, някои читатели изразиха съжаление, че Aluze престана да излиза на хартия, но аз съм убеден, че преминаването към електронна версия беше стъпка в правилната посока за списанието.

Измени ли се в резултат на тази промяна профилът на изданието, публиката му, авторитетът му?

Профилът на Aluze не се промени изобщо. Запазиха се всички негови рубрики. И издателското оформяне на текстовете остана същото. Ние не прегрешаваме, възползвайки се от това, че една публикация в интернет дава възможност текстът да се поправя след публикуването му. Не пипаме вече публикувани текстове. За да угодим и на по-консервативния читател, Aluze има и вариант, симулиращ печатна версия. Той е във формат PDF, с номерирани страници и т. н., тоест от него може да се цитира по стандартния начин, като от печатните издания. Освен това сме първото чешко списание за култура, публикуващо броеве във формати, пригодени за четци на електронни книги  (e-book). Обратното, тъй като благодарение на всичко това информацията стана много по-достъпна, публиката ни се увеличи. Не изгубихме наличните си читатели и спечелихме нови, които не биха си купили списанието в книжарницата, но са попаднали на него, зачели са се и са установили, че им е интересно.  Що се отнася до авторитета, мисля, че Aluze го запази. Не съм сигурен обаче дали щеше да си спечели същия авторитет, ако от самото начало изданието бе излизало само електронно. Към момента на преминаването към електронна версия то вече имаше деветгодишна традиция и си бе извоювало известен престиж.

Имат ли предимства електронните медии в областта на културата пред хартиените? А обратното?

Зависи за какво предимство говорим. Засега като че ли в общия случай е в сила, че списанията на хартия все още се приемат с по-голям респект от академичната общност. И си мисля, че в това отношение Aluze е изключение именно заради „хартиеното“ си минало. Все пак обаче виждам от работата с моите днешни студенти в специалността чешка филология, че ситуацията занапред ще се променя много бързо, именно когато тяхното поколение започне да играе по-съществена роля в академичните среди.

Дигитализацията на културата променя ли я според вас същностно, или става въпрос просто за смяна на носителя?

Не се чувствам компетентен да отговоря на един тъй глобален въпрос. Все пак ми се струва, че дигитализацията на книгата бележи края на една галактика… Гутенберговата галактика, както я бе нарекъл един жив класик. Казвам това като проста констатация, а не като носталгична въздишка за старите времена…

Какви са вашите наблюдения върху процесите, свързани с взаимодействието на литературата и културата и т. нар. “нови медии” в чешка среда?

Новите медии оказват и ще оказват влияние върху литературната продукция. Това е вън от съмнение и в него няма нищо странно или изненадващо. Романовите форми ще усвояват средствата на новата комуникация. Също както в романите на Карел Чапек започват да се появяват елементи от тогавашните журналистически жанрове, така у съвременните автори ще има, всъщност вече има, пасажи с диалози под формата на есемеси. Що се отнася до културните и специализираните списания, убеден съм, че много от тях постепенно ще тръгнат по пътя, по който Aluze тръгна още преди пет години. По мое мнение не е етично цялото общество, намиращо се в криза, да финансира специализирано списание за двайсетина читатели, когато има алтернативи за издаването му.

Литературоведът Петър Билек използва случая с прекратяването на публикуването на Aluze  на хартия, за да разсъждава в едно свое есе („За книгите и електронните текстове”) не само върху предимствата, но и върху недостатъците на функционирането на културата и литературата в електронна среда – според него това например прави проблематично съществуването на литературни и културни общности. Какво е вашето мнение по този въпрос?

Въпреки че Петър Билек е сред хората от литературната и академичната общост, които чувствам най-близки, по всяка вероятност не съм чел текста, който споменавате. Така че не знам какви са били разсъжденията му по този въпрос и накъде са били насочени. Според мен електронната среда несъмнено влияе върху съществуването на литературни общности, но не непременно негативно. Аз например много обикнах четеца на електронни книги и вече съм прочел на него няколко много „дебели“ романа, изпратени ми от един мой добър приятел, с когото в последните години общувам само по скайпа… И нашата електронна комуникация не е заместител на близкия контакт в салон за интелектуалци на чаша чай, а е заместител на не-комуникацията. Убеден съм, че съществуването на културни и литературни общности не е обвързано с печатните книги и издания. Точно обратното – различни читателски групи и общности могат прекрасно да се създават благодарение на интернет. И това вече се случва.

Въпросите зададе АНИ БУРОВА

Преведе от чешки АНЖЕЛИНА ПЕНЧЕВА