Проф. Михаил Неделчев, НБУ
Я так ii, я так люблю
Мою Украiну убогу,
Що проклену святого бога,
За неi душу погублю!
Тарас Шевченко. Из поемата „Кобзар”
Процесите на своеобразната демократизация на Съветския съюз след 1985 г. („перестройката”) ни учеха да се вглеждаме все по-внимателно в историческата съдба и съвременните форми на национална идентичност на съставящите „империята на злото” републики; те заставаха все по-отчетливо като нещо самостойно на картата на огромното „пролетарско отечество”. Припомняхме си мъчителните и трагически сюжети на приобщаването, на включването, на „присъединяването” на редица от тях в състава на Съветския съюз през 20-те, 30-те и 40-те години. Този свят отново ставаше пъстър, плуралистичен; но някак все още нямахме знанието, че той ще се разпадне.
Пак някъде там, през втората половина на 80-те, се появи като дисидентска интелектуална проява загадъчната, стряскаща теория на политолога Андраник Мигранян за Русия и „близката чужбина”. Накратко казано, тя прокламираше, че Русия има своите особени права – пренебрегващи международното право – над големи геополитически пространства около себе си, далеч извън националните си граници и без оглед на реалните граници на съседни и по-далечни страни. (Някак естествено се предполагаше, че това включва и България.) Естествено, на първо място тази близка чужбина се простираше там, където имаше „рускоезични малцинства” (а това бе навсякъде в СССР), но някак и там, където се откриваше назад в историята културна, цивилизационна близост. А това вече бе един съвсем съмнителен като валидност и като обхват на тези „интереси” критерий. Припомням, че в тези години Русия още съвсем не бе нещо отделно, самостоятелно – тя
по-скоро бе стожерът на държавността в СССР, руският език бе общият за многонационалната тоталитарна империя. Сякаш нямаше защо да се говори за подобна „близка чужбина”. Именно това бе д и с и д е н т с к о т о в теорията на Мигранян. Тя сякаш предусещаше разпада на СССР и лошата бъдеща актуалност на тази геополитическа проблематика. И неслучайно, след като това наистина се случи, след 1991 г., идеите на Мигранян се официализираха, самият той стана съветник на президента (вече именно на Русия) Елцин.
Как ли биха изглеждали подобни теории за света, ако биха се базирали на разпространението по света на английския или пък на испанския език? Как и докъде биха се разгръщали и чии щяха да бъдат различните „близки чужбини”? Кои държавни субекти щяха да бъдат щастливите и отговорни носители на особените, на специалните „интереси”? И как би трябвало в светлината на такъв тип международни взаимоотношения да се съотнасят Германия, Швейцария и Австрия (а дори и парченца от Италия и Белгия, а някак и на Люксембург); или на Франция с Белгия? И т. н., и т.н. Да, днес аргументът за преференциалните права на съответно-говорящите трудно може да работи убедително…
А при грандиозните процеси на разпадането на Съветския съюз ние имахме нашите репубики – фаворити по съдба и стремеж към демокрация, – на първо място, прибалтийските републики – Литва, Латвия и Естония, после – Грузия и Армения. И разбира се, Украйна. Но и голямата мъка на нашия покоен приятел Норберт Рандов – Белорусия, към чиято литература – след българската – той бе така пристрастен.
1.
Не бях ходил в Съветския съюз до отиването ми в Киев през май 1988 г. Изпратен бях от Съюза на преводачите в България, като член на неговия Управителен съвет, за участие в тамошните чествувания на всеславянските просветители св. св. Кирил и Методий. Предварително бях помолил домакините да ми уредят среща с големия техен литературен историк Иван Дзюба, чиито студии познавах от списание „Вопросы литературы”. По-възрастният колега с изключителен престиж всред интелектуалния елит на украинската столица не само че се бе съгласил да се срещнем, но дори изостави за момент делата си и ме въведе в потайностите на литературния им живот. Заведе ме на постмодерни пърформанси, на поетически четения на неозаумна и друг тип неоавангардна поезия. Навсякъде бяхме посрещнати – благодарение на моя водач – с почит от артистите. Бях удивен от страстта, с която поетите четяха творбите си, от удоволствието и любовта, с които п е е х а езика си.
Проф. Иван Дзюба бе уважаван, „тежък”, умерен националист (нещо като нашия Тончо Жечев), консерватор и пламенен радетел за независимостта (неясно още под каква форма) на Украйна. И от него, и от други събеседници чух много истории за сталинските престъпления в Украйна
(а и за различни безобразия от последвалите десетилетия). Иван Дзюба ме насочи към някои украински класически текстове, към експериментални новопоявили се периодични издания. Подари ми свои книги. Интересуваше се от новите процеси в българската литература. Това бе съдбовна за мен среща.
През тези няколко дни в Киев огромната многонационална държава започна да добива за мен друга зримост – различна от добиваното през книги, през историография, публицистика и литература знание. В следващото десетилетие тази зримост ставаше все по-отчетлива, видимите противоречия между общностите – все по-плашещи, идентификацията ми с потисканите в състава на империята нации – все по-дълбинна. Да, за всичко това знаех и преди посещенията ми в ставащия все по-„бивш” Съветски съюз, но съвсем друго бе да бъдеш във Вилнюс с окупираната от ОМОН-овците телевизионна кула, да изразиш в парламента на Литва подкрепата на българските демократи за стремежа на този прекрасен народ към самостоятелно държавно битие, да им кажеш лично колко се възхищаваш на тяхната п е е щ а революция. През тези години след 1988-а имах възможността няколко пъти да бъда в Латвия, Естония и Литва, в Украйна и Армения, както и на много места в самата Русия. Навсякъде проблемът за езика, за начините, по които националните езици отстояват правата си на държавотворческа основа срещу продължаващия своя многообразен натиск бивш общодържавен език, проблемите на различните като обем рускоговорящи малцинства в битието на новосъграждащите се национални държави бяха всред най-видимите, най-острите, най-обсъжданите. А в Русия гнетящата тежест на имперския манталитет на мнозинствата върху демократично мислещите ни приятели бе наистина трудно поносима…
При второто ми посещение в Украйна като наблюдател на парламентарни избори не успях отново да се видя с професор Иван Дзюба. Той вече бе министър на културата в новото демократическо правителство. Посетихме при това пътуване нашите сънародници в Болград, в Одеса. И за тях проблемите с езика също бяха драматични: те никога не бяха учили украински, обкръжаващите ги селища бяха на рускоезични хора. Сега, в нова Украйна те трябваше да преутвърждават идентичността си.
За нас, литераторите, тези драми около езиците (а това означаваше и около литературите) в бившата мултинационална държава, в междудържавните отношения на новополучилите независимостта си държави бяха особено вълнуващи.
2.
През всичките тези изминали 25 години си припомнях периодично едни беседи с руски литературоведи, с активни литературни критици някъде в началото на 70-те години на миналия век. По време на голяма обиколка с млади съветски писатели из България (сприятелих се тогава с грузинския поет – княз Резо Амашукели) малката група на литературоведите стоеше някак обособена – всред тях се открояваха Пьотр Палиевски и Вадим Кожинов. (По-късно узнах, че те са били всред литераторите, преоткрили Михаил Бахтин и съдействували за връщането му в Москва.) В миг на откровение те казаха: „Всички си мислят, че ние, руснаците, сме горди и щастливи от това, че руският език е общодържавен в СССР. Но за самата руска самобитност, за специфичната идентичност това е направо гибелно. Защото руският език се превръща в някакво есперанто, губи словното си богатство, мелодичността си. Той се „замърсява” всред самите руснаци. И вътре в себе си той се профанизира. Руската литература става някак наднационална по вулгарен начин”.
Ето нещо подобно говореха нашумелите литературоведи и това също звучеше някак дисидентски тогава. В голямата група бе и изгряващият руски белетрист почвеник със селска тематика на произведенията си Василий Белов. А самият Вадим Кожинов се разви през последните десетилетия зле: стана войнствуващ великоруски шовинист.
Днес – след толкова агресия, стълкновения, заявени претенции, макар и реална, безпокоящата някогашните ми събеседници културна ситуация ми се струва невинна. Убеден съм, че великата руска култура ще се справи, че се справя – включително и с много ирония и постмодерна самоирония. (Съвсем отделен въпрос е какъв точно руски език говорят така наречените рускоезични малцинства в съответните държави, колко от хората в тях са русифицирани отгоре-отгоре.) Много по-важно е да бъдем съпричастни към усилията на националните общности, опитващи се да се измъкнат от мъртвата хватка на имперското, добило такива чудовищни форми и чрез комунистическото. Много по-важно е да бъдем с Украйна и украинците. Много важно е, ние, филолозите слависти, да си припомняме точно в този момент за древната Киевска Русь, за многовековното ни културно съобщество, за украинските сюжети на проф. Иван Шишманов и дори на комуниста д-р Кръстьо Раковски.
Днес Украйна отново ни говори на общодостъпния за тези, които са избрали свободата, език на демокрацията. И ние добре чуваме посланията й.
Кратки послеписи:
1. Нелепо е да се прави аналогия между ситуациите около Косово в бивша Югославия и около полуостров Крим. Някои казват: защо Крим да не получи правото на отделяне от Украйна и присъединяване към Русия, след като международната общност се съгласи Косово да стане самостоятелна държава. Трябва да им припоним, че в Югославия бушуваше междуетническа война – всеки срещу всеки и народът на Косово бе подложен на геноцид. По-нататъшното съжителство бе просто невъзможно.
С Крим това съвсем не е така.
2. Ако трябва да правим аналогии, те съвсем не са приятни: социалистите (комунисти) в България говорят същото за протестиращите вече няколко месеца срещу българското правителство граждани, което се казва от комунистите от Изток и за свободните украинци от Майдана в Киев: че са п л а т е н и от чужди сили, че са рушители, че са били против „законната” власт и т. н. Онзи ден, когато шествието внасяше своята подписка за провеждането на референдума за правото на истински свободно гласуване, включително и по интернет, един млад „добре облечен” мъж викаше на
бул. „Цар Освободител” към нас от шествието през отворения прозорец на джипа си: „Вие сте национални предатели!”. И охраняващите ни полицаи се почувствуваха неудобно.
Но дори и една такава аналогия ни прави още по-съпричастни с братята ни от Майдана.
3. Възприемахме трудната журналистическа мисия на поета Димитър Кенаров през февруари-март т.г. в Киев и Украйна и като едно подкрепящо Майдана пратеничество на демократите литератори. Хвала му за мъжеството!
15 март 2014 г.
