Амелия Личева
В интервю, поместено в настоящия брой на „Литературен вестник”, Нобеловата лауреатка за литература Тони Морисън споделя, че голяма част от съвременната проза е автобиографична – нещо, което е неприемливо и неудачно за писателката. Защо, става ясно от поместеното в броя интервю с нея. Самата Морисън е от онези вече рядко срещани писатели, които все още ни дават увереност, че същината на литературата се корени в писането с въображение, в съчиняването на истории, в напрягането на всекидневния език: все съставки, векове наред определяли що е това литература. За нобелистката романите не са нито дневник, нито упражнение по отразяване на реалността, което съвсем не значи, че тя бяга от проблемите, каузите, съвремието. Напротив, ако трябва да сложим някакъв етикет на писателката, той при всички случаи би бил „ангажирана”. В текстовете на Тони Морисън винаги има политически ангажимент, има казуси, търсят се отговори на етични въпроси. Но това е направено фино, през много поетизми, включване на легендите и митовете, на свръхестественото, през вкусни, пълнокръвни истории и персонажи, защото Морисън е от типа писатели в стил Маркес, които обичат да задълбават и в тайните на битието, и в тайните на човешкото, и във всичко онова, което прави литературния свят различен от реалния. В тази линия се вписва и последният й роман „Бог да бди над детето”, издаден своевременно и на български език от „Обсидиан”. Различното и дори учудващото в него е стилът, подвеждащо достъпен, търсено профаниращ и използващ клишетата на популярното – очевидно за да си гарантира по-сигурни канали за посланията.
Както критиците веднага забелязаха, последният роман на Морисън е по-различен и защото той най-директно влиза в днешния ден и проблемите на съвременна Америка. И фактът, че тематиката му не се отличава от тази на предишните й книги, които са вгледани в миналото, само издава убедеността на Морисън, че обществото продължава да заслужава същите присъди – расизмът не е изчезнал, живеенето с различен цвят на кожата не е станало безпроблемно, толерантността не е престанала да бъде по-скоро позиция от хартите и книгите, но не и от живота. Както във „Възлюбена”, и пред съвременната жена от „Бог да бди над детето” продължава да стои дилемата какво да прави с детето си, ако то е с твърде тъмен цвят на кожата, и как да живее с този срам. Не са малко и примерите за насилие над чернокожи, не липсват и припомнянията какъв е бил животът на негрите, които в книгата обобщено могат да се сведат до няколко типови ситуации: в съда е имало две Библии – една за белите, а друга – за черните; по улиците тротоарите са за белите, а канавките – за черните; в магазините книжните торбички са безплатни за белите и платени – за черните, и най-сетне – в градинките има чешми с табелка „Само за цветнокожи”.
Въпреки всички тези настоявания обаче, въпреки многото говорене за травмите от детството, за разбитите семейства, за насилието над деца (и черни, и бели), романът на Морисън като че ли е един от най-позитивните. Защото главната й героиня Брайд, която е истински различната, и която заради изключително тъмния цвят на кожата си не би следвало да е приета дори от средите на чернокожите, извоюва щастието си. Тя минава през депресия, през физическо рухване, дори през смаляване и връщане към състоянието на дете (Морисън използва мотива за живенето наопаки и превръщането на възрастния в дете), когато е била най-нещастна и низвергната, за да прозре обаче, че силата й е в борбата, в отстояването на любовта, на желанията. Тъкмо заради тази сила, заради прозрението, че трябва да застава на страната на истината, каквото и да й носи това, тя е възнаградена със споделена любов, с очакване на дете, на което поне първоначално е гарантирано щастливо семейство, и добра работа и позиция в обществото.
За всичко има изход, като че ли е посланието на Морисън, стига да има воля, стига различният да има сили да понася другостта си, да е спокоен с нея и да дава шанс на другите също да свикнат с нея и да я приемат. Тони Морисън обича силните жени и в този роман тя най-после оставя тази сила да надделее и героинята й да стане „жена с бъдеще”, а не само с минало, както е в „Песента на Соломон” или „Възлюбена”.
Тони Морисън, „Бог да бди над детето”, прев. от английски Любомир Николов, изд. „Обсидиан”, С., 2015.
