Романът ти „Софийски дует“ имаше своята премиера преди няколко седмици. Получаваш ли вече обратна връзка от читатели? Какви са мненията?
Засега реакциите, които получавам са сравнително малко, като в общи линии те са позитивни. Досега не съм получавал отрицателен отзив, което мисля, че не е много нормално, но е свързано с това, че на една книга й отнема известно време, за да достигне до хората си.
Романът ти е посветен на София, но ми е интересно дали има реакции от хора, които не са свързани със столицата по някакъв начин.
Имам реакция от Ива Съйкова, която е базирана между София и Габрово. Тя каза, че страшно много й харесва книгата. Не знам дали тя е представителна извадка, тъй като се занимава със съвременно изкуство и е по-отворена към авангардни неща.
Когато работеше върху книгата, притесняваше ли се от обвинения, че тя поставя разделение между столицата и другите градове или че по някакъв начин е елитарна?
Не мисля, че по какъвто и да е начин това е елитарна книга и поставя разделение между София и останалите градове. Аз просто исках да напиша книга за града, в който живея. Всеки, който чувства, че това е книга, поставяща граници, може просто да седне и да напише книга за града, в който той живее. Аз просто живея тук.
Казваш, че книгата не поставя граници, но според теб предназначена ли е за определено поколение? Докато аз я четях, ми се струваше, че тя може би ще говори най-вече на хората между 20 и 35 години.
До някаква степен книгата наистина е по-отворена към това поколение. От друга страна, когато четеше книгата, Марин Бодаков, който е нейният редактор, сподели, че според него тя дава възможност на предното поколение да вникне по някакъв начин в следващото. Това е относително и не мисля, че могат да се поставят граници в това отношение. Не си поставям такива конкретни цели, въпреки че смятам, че не мога да избягам от аурата на писател, който пише за младежи. Което ме потиска.
Ти сам определяш жанра на „Софийски дует“ като роман-колаж. Как се стигна до тази форма?
Тъй като този роман е конструиран върху различни текстове, той е доста разностилов. До голяма степен, предизвикателството докато го правих, беше как да се сглобят тези части, за да има някакво усещане за роман, за цялост. В друга степен това би могло да бъде просто някакъв сборник с текстове. Затова реших да дам това определение. Може да се каже, че то е естествено, тъй като аз също пренареждах текстовете, защото подобна форма дава тази възможност. Мисля, че книгата точно отговаря на това определение.
В книгата са събрани различни жанрове – на места тя е много поетична, на други повествувателна. Според теб тази форма затруднява или улеснява четенето?
Нямам идея. Единственото, което мисля, е, че по-скоро конкретният читател се нуждае да прочете около осемдесет страници, за да влезе в ритъма на произведението. Писателят Васил Георгиев, който е един от авторите на кратките текстове на задната корица, потъна в този ритъм и в крайна сметка му хареса. Той пише доста различно от мен и се притеснявах от реакцията му, но избрах него, защото исках да има мнение от такъв човек, не исках да потъвам в еднотипни рецензии.
Писателят, който е представен като автор на произведенията в романа – Йордан Константинов, казва, че добрата литература трябва да изненадва. Успя ли да изненада този роман?
Това е една специфична книга, която не знам как ще се впише в литературния контекст, доста е шантава. Тя няма ясно разчленим сюжет, както каза, в нея има доста поетични части. В това отношение е изненадваща. Преди 6-7 години не съм си представял, че ще напиша такава книга. Не съм си мислел, че ще успея да напиша нещо, което би могло да мине за постмодерно. Може да се каже, че мен също ме изненада.
В така наречената Уводна бележка от издателството е засегнат въпросът за съвременната литература. Какво според теб е състоянието й в момента в България? От една страна, се налага мнението, че все пак хората четат, че младите четат, но от друга, винаги когато стане дума за някаква промяна в учебното съдържание например, надделяват консервативните мнения. Няма ли противоречие в това?
Съвременната българска литература съществува, тя е жива. От една страна, има тази оптимистична тенденция, че повече читатели се отварят към съвременната българска литература. От друга страна, все още като статут е по-нисша от преводната литература.
Защо?
Казвам го до някаква степен иронично. Поне аз имам усещането, че читателите са по-отворени към съвременната преводна литература. Когато говоря с различни хора, те ми казват, че почти не са чели съвременна българска литература, или ако са чели, то е нещо от най-популярните автори. Може да се сравни отношението, като отидеш в книжарница в Сърбия и тук. Почти навсякъде в чужбина като основни заглавия са изнесени родите автори, докато тук те рядко присъстват по витрините и са забити някъде по-странично. Има такова отношение. Според мен би било интересно да се говори с тиражи, но аз нямам данни. Това, че в България тиражите са ниски, е общо. Наистина в някакъв момент държавата трябва да се натисне за това ДДС, което е безумно. Както и това, което ти каза, че когато се надигне глас за промяна в образованието, се появяват едни патриотични хора, които, чули-недочули, палят факлите. Голяма част от проблема е в училище, където учениците са възприети като дебили, които с фуния ще поемат някаква информация и дори литературата се използва по този начин. Хората, които започват да четат, четат въпреки образованието в училище, а не благодарение на него. Няма диалог. Не се поощрява четенето на книги, които са интересни на самите ученици. Не съществува опцията, освен ако учителят не е много либерален, учениците да предложат някаква книга за обсъждане в час. Аз си говоря с учители и те казват, че извън клишето, че младите не четат, те всъщност четат, но в много от случаите предпочитат жанрова литература, която е таргетирана за тяхното поколение. Когато ние сме били малки, просто е нямало много такава литература.
Спомена впечатление от Сърбия. Ти често пътуваш в чужбина и участваш в различни инициативи, свързани с литература и театър. Въз основа на този опит, какви са твоите впечатления за културните проблеми в различните държави? Намираш ли общи точки?
Не мога да кажа обективно какви са проблемите на държавите, в които съм бил, тъй като не съм тясно в техния контекст и по-скоро само слушам за някакви неща. В момента където и да отиде човек в Европа, независимо дали е писател или драматург, ще се наслуша за прословутото орязване на бюджетите. Само че не мисля, че хората от Запад биха могли да разберат до каква степен това се случва тук. Останал е някакъв скелет, от който продължава да се реже. От друга страна, когато бях в Белград с много приятна група през октомври, за един пърформънс, там се говореше отново за това как младите не четат и т.н. Но за разлика от България, в Сърбия се дават доста повече пари за литература и изобщо за култура. В някаква степен това е и политически акт. В Сърбия присъствахме на кръгла маса, на която се обсъждаха подобни въпроси, и видяхме хора от издателства, литературни медии, които говореха за това как се справят с тези проблеми. Включително имаше един литературен вестник, който публикува малки книжки с разкази, разпространявани безплатно в училищата в опит да накарат младото поколение да чете. Да, има някакви общи проблеми, въпросът е какво правим, за да ги решим.
Правим ли нещо?
Естествено, че се прави нещо. Тук това което се направи с читАлнЯта в София, е някакъв подвиг и добра практика, която се опитва да запълни нишата, свързана това, че на библиотеките не им се дават пари за купуване на нова литература. Има това досадно чувство, че тук всичко се прави напук и на мускули. Няма координирани масови усилия в това отношение. Няма и как да ги има, тъй като всичко се дължи по-скоро на някакъв инат и на лична инициатива. Хората, за да правят проектите си, влагат всички усилия спрямо някакви минимални средства, които получават. Всичко се прави на магия.
Може ли дълго да продължи това?
За съжаление, опитът показва, че може, което не знам до каква степен е полезно. Не се изговарят достатъчно проблемите, свързани с финансирането. Често проектите не се финансират напълно, защото се предпочита парите да се разпределят между повече участници, за да няма проблеми, да са по-щастливи хората. Което реално не помага. От време на време половинчато се застъпва въпросът за това, че бюджетът за култура в България в момента е 0,6% от БВП, което е три пъти по-малко, отколкото е средното за Европа. Постоянно се говори, че няма пари, но в същото време, когато някоя банка тръгне да фалира, някакви милиарди се дават с едно щракване на пръстите. Когато се говори за натрупани проблеми обаче, не се прави нищо, защото там се повтаря мантрата, че пари няма. В момента театралната система е в брутална криза. Това е унизително. Актьорите в провинцията, служителите в библиотеките и музеите са съвсем малко по-добре платени от чистачките в някоя фирма например. Много често през последните години се изпада в ситуации, в които се бавят заплатите, не им се плаща с месеци. От друга страна, рядко тези хора артикулират този проблем пред публичността.
В момента ти също се занимаваш с театър.
Аз съм драматург. В по-различна позиция съм, тъй като не съм обвързан с щат, въпреки че не бих казал, че нещата са по-цветущи.
Доколкото знам, в момента работиш върху конкретно представление. Можеш ли да разкажеш за пиесата „Мир вам“, която подготвяш?
С Неда Соколовска и един готин екип правим документално представление за бежанците и мигрантите. В момента сме в завършващ етап на предварителната работа. Ходихме на няколко терена в Харманли и Пъстрогор – лагери, които са близо един до друг. Взехме интервюта с хора, които срещнахме там, събрахме истории и сега те се транскрибират. Скоро трябва да съставим текста, от който ще се състои това представление. Неда работи по такъв начин, че реално нищо няма да се пренаписва. Ще вадим части от живия текст, не искаме да го пипаме, за да звучи така както е. Дори най-вероятно ще ползваме субтитри, тъй като голяма част от интервютата са взети на английски. Представлението се очаква в края на март в Червената къща. В проекта участва и Меглена Герасимова, която е социолог, тъй като ние привлякохме и партньори за този проект.
Какво ти предстои нататък? Театър, поезия или нещо друго?
Имам една готова пиеса за голяма сцена, която обаче трябва да редактирам, защото е написана на малко краен език и явно това не се приема добре. Това е пиеса за медиите, казва се „Пиеса за телевизора“ и е написана по един доста провокативен начин. За съжаление, езикът, който е използван, се оказа прекалено уличен. Режисьорите, на които съм го пращал се фиксират върху този език и не могат да видят за какво става дума в самата пиеса. Мен това ме учудва, тъй като съм чел доста американски текстове, които използват разговорен език, който наистина понякога е циничен, но в крайна сметка това е, което срещаме около нас в различни ситуации. Освен това с Тея Сугарева ще правим радиопиеса по мой текст от 2011 г., но все още сме в начален етап и предстои обсъждане на конкретната работа.
Плановете ми са следващата ми книга да е с кратки разкази, но все още не знам кога ще стане това.
Въпросите зададе ГАЛИНА КАЛЧЕВА