На 7 април с премиерата на пиесата „Щастливеца” от Руси Божанов, поставена от Здравко Митков и с връчването след нея на юбилейни плакети на заслужили актьори, сценографи, композитори, художници и сценични работници за утвърждаването на първата ни комедийна сцена беше тържествено отбелязан 60-годишният юбилей на Сатиричния театър „Алеко Константинов”, както и 120-годишнината от смъртта на неговия знаменит патрон. Това безспорно е добър повод да се върнем към създаването и първите стъпки на театъра.
Отново за началото на Сатиричния театър
Държавният сатиричен театър е създаден като една от първите прояви в културната сфера и конкретно в областта на театъра на новата политика на „размразяване” в България, започнала в страните в Източна Европа след смъртта на Сталин и конкретно след програмното обявяване на тази политика от 20-ия конгрес на КПСС, състоял се през февруари 1956 г., и превърнала се в официална държавна програма в страната след Априлския пленум на БКП, проведен през 1956. Най-кратко тази програма може да бъде описана като външни призиви за свобода и разнообразие в социалния живот и в изкуството и въвеждане на нови скрити механизми и практики за политическа стагнация и контрол над личността. Именно в тази двойствена идеологическа среда се появява и прави първите си стъпки новата сатирична сцена.
Идеята за създаването на Сатиричния театър всъщност възниква около в. „Стършел” още при първите призиви след смъртта на Сталин за допустими дози критика на социалистическата действителност с цел нейното подобряване, които да служат и като отдушник на социалното напрежение. Създаден програмно през 1946 г. като орган на БКП с цел да бъде хумористичният неотделим спътник на сериозния „Работническо дело”, вестникът има известна лимитирана свобода в границите на правилното идеологическо послание да осмива и да „гледа несериозно и с усмивка” на изграждането на социалистическото общество в страната, което, извън него, в първите следвоенни години е обект само на програмна пропагандна реторика и строга войнствена и/или патетична сериозност.
През ноември 1952 г., още преди смъртта на Сталин, към вестника е създаден Сатиричен театър „Стършел”. Идеята за него принадлежи на Радой Ралин, която младият и все още неизвестен тогава поет и писател сатирик взима от съществувалия преди Втората световна война в Чехословакия театър политическо вариете „Освободзени дивадло” (1929-1945), показвал политически ревюта, концерти и театрални импровизации. Радой Ралин научава за този театър и се запознава с работата му по време на свое посещение в Чехословакия, на което е изпратен, и след завръщането си е назначен за редактор във в. „Стършел”. Към другите редактори и външни автори на вестника (Стефан Гечев, Валери Петров, Марко Бехар, главният редактор Димитър Чавдаров – Челкаш, подкрепящи идеята за сатиричен театър като цяло, а главният редактор я подкрепя индиректно, като се съгласява „да не е в работно време”; външните автори сатирици Борис Априлов, Здравко Петров и др.) са поканени от инициаторите и ентусиазирано се присъединяват актьори студенти от ВИТИЗ (Нейчо Попов, Леон Конфино, по-късно известен като Лео Конфорти, Ицхак Финци, Григор Вачков, Досю Досев, Хари Тороманов, Леда Тасева, Хиндо Касимов). От 30 ноември 1952 г., в редакцията на вестника на ул. „Добруджа” късно вечерите и през нощта, когато редакцията е свободна и студентите нямат лекции, започват първите разговори, последвани след това от репетициите на първия спектакъл на официално обявения на 8 март 1953 г. театър „Стършел”. По-късно репетициите и представленията продължават във филиала „Георги Кирков” на Народния театър (в салона на читалище „Славянска беседа”, по-късно сградата на театър „Сълза и смях”). Към тези първи, в голяма степен спонтанни намерения и опити на групата от млади хора в хода на подготовката периодично се появява Стефан Сърчаджиев (неговият асистент Анастас Михайлов идва с тях от началото на срещите). Със съдействието на специално поканения от Радой Ралин да помогне в работата с актьорите Константин Кисимов, на Валери Петров и Марко Ганчев, които оформят сценария на дълго подготвяния по различни фейлетони и импровизации първи спектакъл „Риджуей пътува по Европа”, обявен в плаката за представлението като „Стършелов Театрален Спектакъл” (идеята е главните букви да оформят абривиатурата СТС – Сатиричен театър „Стършел”) и декорите на Илия Бешков представлението е завършено. Показването му, по спомените на Радой Ралин, е предвидено за 6 март 1953 г., но е отложено, защото точно тогава умира Сталин и е обявен всенароден траур. Премиерата се състои на 8 март 1953 г., два дена след смъртта на Сталин, на сцената на Народния театър за младежта и с нея Сатиричен театър „Стършел” към редакцията на в. „Стършел” е официално открит и заявен. Представлението получава възторжен прием, за 20 дни е изиграно над 40 пъти – по три пъти на ден на сцените на филиала „Георги Кирков” (по-късно театър „Сълза и смях”), Театъра на българската армия и Народния театър за младежта в София, както и няколко представления в Пловдив. След тях обаче в края на март инициативата е спряна от държавните инстанции и тогавашният министър на културата Рубен Аврамов.
Малко по-късно Рубен Аврамов е сменен на поста от Иван Башев, чиято позиция и роля в променената след Априлския пленум културна ситуация в страната и специално за създаването на експериментални театрални формации е особено важна и подкрепяща. Идеята и първият опит на тази група от писатели и художници сатирици около в. „Стършел”, млади актьори и присъединилите се към тях джаз музиканти (Емил Георгиев, Атанас Бояджиев, Божидар Секеларов, Никола Кокошаров, Петър Дренников, Сашо Сладура – псевдоним на Александър Николов, и др., на които от началото на 50-те години им се дават известни възможности за работа, при условие че тя е във време и обем, които не им позволяват да достигат до широка публика) за създаване на сатиричен театър в България (такива театри по това време вече има в Съветския съюз и в повечето от останалите страни от Източния блок) все повече се налага и през лятото на 1956 г. тя вече е подкрепена от новия министър на културата. От началото на сезона 1956/1957 г. Държавният сатиричен театър е създаден, като за негов директор и художествен ръководител е извикан от Народния театър режисьорът Стефан Сърчаджиев.
Стефан Сърчаджиев остава на поста директор на Държавния сатиричен театър само един сезон, през което време поставя и спектакъла, с който театърът е открит – „Баня” от Владимир Моаяковски, с декори на Хосе Санча (испански художник, който живее в България, автор и на емблемата на ДСТ) и музика на Петър Ступел. В постановката участват Георги Раданов, Георги Парцалев, Енчо Багаров, Нейчо Попов, Леда Тасева-Сърчаджиева (по това време съпруга на Стефан Сърчаджиев), Васил Попилиев, Георги Калоянчев, Досьо Досев, Стоянка Мутафова, Григор Вачков и Татяна Лолова. Премиерата е на 7 април 1957 г. и тази дата става официалното начало на новата театрална формация с „комедийно-сатирична насоченост”.
В първите години след своето създаване Държавният сатиричен театър играе на сцената на филиала „Георги Кирков” на Народния театър (салона на читалище „Славянска беседа”, по-късно театър „Сълза и смях”), докато се извършва реконструкцията на квартална топлоцентрала на малка пресечка на ул. „Раковски” (постепенно оформила се като театралната улица на София) – ул. „Стефан Караджа”. Театърът се нанася в новата си сграда през 1965 г., където се помещава и днес.
От началото на следващия сезон, 1957/1958, негов директор става Боян Дановски, който остава на поста до 1965 г. По време на неговото управление се утвърждава трупата от най-изявените актьори комици в българския театър след Втората световна война – Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Григор Вачков, Никола Анастасов, Константин Коцев, и се налага като основен режисьор Методи Андонов, който е студент и асистент на Дановски (от 1960 г.) във ВИТИЗ по актьорско майсторство и режисура и който той изтегля от Бургаския театър само година след началото на създаването на „бургаската група“ (от сезона 1958/1959). Значимите постановки на Боян Дановски при формирането на театъра като необходим и интересен и едновременно с това идеологически верен комедийно-сатиричен коректив на изгражаденето на комунистическата държава са „Тайни” от Б. Дановски и П. Славински (1958), „Дървеница” от Владимир Маяковски (премиера 8 ноември 1959 г.) и „Удържимият възход на Артуро Хи” от Бертолт Брехт. След неговото напускане в края на сезона 1964/1965 директор и художествен ръководител на Държавния сатиричен театър до края на 60-те е Желчо Мандаджиев (1965-1969).
Другият режисьор, работил дълго с тази трупа и оказал влияние върху изграждането на нейния профил в първите две десетилетия от създаването й е Гриша Островски, също ученик на Дановски още от времето на неговата Театрална студия, назначен като режисьор при създаването на театъра, от сезона 1956/1957, и работил в него до 1975 г. Особено определящи за естетиката на театъра през 60-те и началото на 70-те години на миналия век постановки на Гриша Островски са „Дванайсетте стола” от Илф и Петров, „Балът на манекените” от Бруно Ясенски, „Когато розите танцуват” от Валери Петров, „Импровизация” от Радой Ралин и Валери Петров, „Бидерман” от Макс Фриш.
Най-силният период за театъра настъпва с приобщаването към режисьорската му колегия на младия Методи Андонов през 1959 г. 60-те години в работата на трупата са белязани от неговия едновременно умерен и трезв поглед към съвременната действителност в България по онова време, от умението му да съчетава в постановките си комичното и сатиричното отношение към заобикалящото го с по-дълбоки екзистенциални обобщения. Неговите емблематични постановки през 60-те са „Предложение, сватба и юбилей” от А.П.Чехов и „Чичовци” от Иван Вазов.
В своята 60-годишна история от създаването си до днес Сатиричният театър има 299 премиери. На сцената му са поставяни ярки комедийни и сатирични текстове както от големите световни класици, така и от много български автори (Иван Вазов, Сава Доброплодни, Ст. Л. Костов, Валери Петров, Радой Ралин, Никола Русев, Добри Жотев, Мирон Иванов, Станислав Стратиев, Борис Априлов, Йордан Радичков, Панчо Панчев, Константин Илиев, Георги Данаилов, Георги Господинов, триото “стършели” Йордан Попов, Кръстьо Кръстев, Михаил Вешим и др.). Те са направени от някои от най-значимите български режисьори, сред които, освен коментираните дотук, са Леон Даниел, Николай Люцканов, Младен Киселов, Маргарита Младенова, Иван Добчев, Крикор Азарян, Здравко Митков, Николай Поляков, Асен Шопов, Борислав Чакринов, Пламен Марков, Стоян Камбарев, Андрей Аврамов.
Директори на театъра през годините са Стефан Сърчаджиев, Боян Дановски, Желчо Мандаджиев Методи Андонов, Мирослав Миндов, Николай Савов, Младен Киселов, Станислав Стратиев, Славчо Пеев, Благой Хаджиянков, Пламен Марков, Рашко Младенов, Павел Васев, Атанас Атанасов, Иван Попйорданов, Калин Сърменов. От септември 2013 г. негов директор е режисьорът проф. Здравко Митков.
КАМЕЛИЯ НИКОЛОВА