Амелия Личева

бр. 10/2021

Не е ново, че много хора, когато минат една определена възраст, започват да говорят как светът отива на провала, младите са коренно различни, в общи линии не стават за нищо и изобщо всичко се разпада и бъдеще няма. В личен план това е разбираемо усещане, а и идеализацията на миналото заради младостта е нещо съвсем нормално. Но когато в тази роля влязат авторитетни творци, от които очакваме не вариации върху личното, а по-значими тези, вече попадаме в друга ситуация. Така се случи, че само за няколко седмици в серия от интервюта се чуха индиректни обвинения към младите у нас – било към младите преводачи, било към конкретна актриса, било по принцип към младите поколения, които нямали любопитство, усет за красота, доблест. Ясно е, че визирам три интервюта – на доайена на преводачите Иглика Василева и на двама от най-изявените ни режисьори – Теди Москов и Иван Добчев. В социалните мрежи се изля какво ли не по повод тези интервюта и ясно се оформиха групите на поддръжниците и критиците. Скандалите бяха опаковани в говорене за елитарното и масовото, за учителите и учениците, за поколенческите сривове, за сексизма в случая с Добчев (последното си струва да се обсъжда, защото сексизмът в България, като се започне от вицовете и рекламите и се стигне до такъв род изказвания, е не просто безнаказан, но приеман със задоволство и смях, но това е тема за друг коментар).
Трудно ми е да се сетя за нация, която да е толкова комплексирана на тема елитарно и чиито интелектуалци непрекъснато да се надпреварват да се самопосочват като такива. Елитарното е не само знак за продукта, то е и състояние на духа, и ако наистина е присъщо на твореца, а не е поза, се внушава дори когато същият този творец говори достъпно, разяснява толерантно и не отблъсква с арогантност и самоопиянение. В България сме го виждали при идванията на титани като Пол Рикьор и Умберто Еко. Но дори не е нужно да ходим толкова далече. Ако останем в сферата, владееше го Никола Георгиев, владее го Цочо Бояджиев… А идеята да правиш нещата тотално херметични, защото само това ти гарантира елитарност, не беше ли детската болест на 90-те, която обаче явно не сме изживели.
Но да оставим тези разсъждения. В интервюто си пред БНТ Теди Москов чудесно говореше за сриването на авторитети. Да, това е големият български проблем, наша обреченост е да започваме от нула, да ни липсва памет, което води до убеждението сред част от младите (и то не само у нас), че щом не са били родени по времето на дадено събитие, то не е от значение и не трябва да се познава. В същото време Теди Москов каза – смисълът на едно произведение се губи в превода, тоест ние не знаем всъщност какво четем, защото лошо се превежда. Ето така, ангро, с две изречения, той зачерта цялата преводаческа гилдия от миналото и настоящето. Вместо да защитава експертността, която е предпоставка за елитаризъм, се изказа по тема, която не е от компетенциите му. Това какво е, ако не сриване на авторитети, когато думите принадлежат на толкова известен интелектуалец? Няма да спестя и нонсенса, по силата на който Москов каза, че е научил най-много от анализите на Виготски върху Шекспир, а изречение след това обяви, че да се занимаваш с анализи е глупост и много хора тъкмо това правят. Защо задълбавам в думите му ли? Защото това е пътят, по който се сриват авторитети и това е примерът, който младите получават. После те първи ще заговорят, че не четем ли в оригинал, значи не четем, и че критиката е безполезна. И какво ли още не, след като го е изрекъл интелектуалец от ранга на Теди Москов.
Колкото до младите, към които по-директно или косвено бяха насочени критиките във всички интервюта, ясно е, че от подобни обобщения никой няма нужда и единна обща култура на поколенията не съществува, включително – на техните. Младите са точно толкова различни помежду си, колкото и всички наши поколения. Мога да изброя десетки имена на прекрасни млади поети и писатели, мога да посочвам великолепни студенти, които те карат всеки път да влизаш на лекция при тях като на изпит, мога да посоча и много талантливи млади преводачи, но целта ми не е да персонализирам. Ще ми се да вярвам, че тези скандали ще направят утвърдените и авторитетни творци по-отговорни към публичните си изяви, за да не практикуват това, което уж критикуват. И за да не се самокомпрометират, защото това е последното, от което имаме нужда.