Популярни статии

Раул Айзеле

бр. 9/2021 

Двойка се целува през маските след изригването на вулкана Сейнт Хелънс през 1980 г. в щата Вашингтон, САЩ

Раул Айзеле (1991) е австрийски поет, живее във Виена. Завършил е германистика и компаративистика. Носител е на многобройни литературни отличия, сред които Литературната стипендия на град Виена за 2020 г. Поетичния си дебют прави през 2017 г. със стихосбирката „утре ще гладим сънища” (изд. „Яра”, Грац). През 2021 г. излиза втората му стихосбирка „някога брояхме черни дупки“ („Шилер & Мюке”, Берлин).

напоена земя

затвори ме в двуетажието на този свят, коханйе*

искам да видя как дишаш и кислородът, мехурчетата

слезли до партера, където танцуват

под тракащия влак в релсов ритъм

така полунощно и бързо устните ти

как се затварят между местата без гари

местата без име, които липсват вече от картите

зачеркнати от пейзажа и

засети с горски езици, тези малки тъмни елхи от кобалт

 

край нас се сплита земята, равна като цъфтеж

в косите ни едно гнездо от нощ, по сестрински

и толкова нежно, толкова леко и копнеещо в полета

сякаш протяга крила, тънката им клонка

съвсем свободнo насред полето и онзи влак отпред

 

и отлита полузабравено, полузамряло едно езеро

може би едно с име, спящо

с име на език, който вече не се говори и

непознат никому, изпънало вените си

за да не го последват, да го оставят да почива на изток

само да разказват за него, като приказка

и пресича влака, пресича моста

една тъмна нишка в земята и в края се ронят

под натиска тракащ

дъгите на моста за завръщането у дома в реката

 

и ръцете имат памет

кажи ми колко стари са спомените ти                     

колко дълго ги носи, преди да натежат

мъкна ги в мислите си, в горите си

натежалите, които лежат край пътя и чакат

там, където те срещнаха, да бъдат намерени, върху карти изписани

 

и откакто лежиш тук, често разказваш за онези, които си запазил

които си носил в себе си, за лицата, които вече не

вече сбръчкани и аз ще ги взема в моя спомен

ще ги нося, пазя, така ценни, като теб под кожата ми

там ще лежиш като положен с цветята

от градината ти, които бавно запустяват, подивяват

в главата ти, лианите бръшлян, които по теб

здраво вкопчени в кожата ти, увиват се нагоре като поляна, като диви цветя

пищни, колко хубаво пред мен, колко хубаво вехнеш

и спомняш ли си майка ни, имаш предвид прабаба ми по майчина линия

как тя на плажа, тази снимка с мъничките ръце

водното конче от дюната, как повдигна крилото му и дъхна

съвсем леко, сякаш боров вятър между пръстите ѝ

юлски вятър, дишаше с усилие, като божествен дъх

като в опит за възкресяване, уста в уста

устни у водното конче, но крилцата останаха неподвижни, изсъхнали

в ръката ѝ толкова празна, като кух пашкул

чувах те да говориш, чувах все същите, онези, които сам

онези, които не съм съпреживявал, чувах топлината на слънцето да говори от теб

плажа, където майка ти, където отиде с нея

да търсиш водното конче и отпечатъка на ръцете

нейните върху твоите, нейните при отлива като издялани, при прилива

като отмито, колко малко от теб, колко малко остава

когато леглото, в което лежиш, е застлано

чаршафите изтупани, всичко загладено

 

amnesia

 

  Паметта би ни била безполезна,

  ако беше безпощадно вярна.

  Пол Валери

 

винаги, когато го посещаваше, оставаше петно

оставаше едно място като изригваща кожа

като порцелан, като цветни парченца              

като щастието, че го познаваш цял живот

всички особености, гласа му

очите и всичко зад тях

вселена, космос като планети

кръжащи в орбитата му                                           

и ти ги познаваше всичките, можеше да ги назовеш като паметници

като ударни точки, метеоритните кратери

тъмните петна като лавна скала

лунните му морета

и избуяваха истории, избуяваха като диви

от устата му, неподрязвани, и седем години по-късно

тези места, като села, близо до родината

с гори и води, опасани с хребети   

които едва се показват

хълмове, като разсипани купчинки пръст

и дълбочината и плътното отчуждение на очевидното

непостоянни, така празни, свободни

 

и ти се опитваш да хванеш спомена

опитваш да избегнеш празнината

дълбочините, депресиите на сушата

пълни с вода, наситен сапфир

и се гмуркаш, тласкаш се по-дълбоко

с перки, заобикаляш рибни пасажи

колко трептящ е умът ти

как се повтарят световете

тази тъмна гора на дъното

където от дървета не виждаш нищо

даже гората, звезди, без проблясък

само отразяващи се заливи, едно море и монолозите на вълните във

вятъра, което разкъсва отлива

и го бели

 

колко хубава е забравата

вече е само тихо, туптене

едно сърце в гъсталака, ничия земя

и може би се говореше само

за да се опази поне нещо

говореше докато детето растеше

и забравата заедно с него

растяха тъмни петна в главата съвсем невинни в началото като пъпки

обвити в цвета

разстилат се върху паметта 

в главата е поле от цветя

поле от макове колко червена

колко хубава е забравата, когато цъфти

 

въздушни корени

 

ако исках да лежа някъде

щеше да е в група 11

до стълбите и под брезата

да чувам пукота ѝ щом слънцето я уцели

и ще може да седят при мен

и да ми разказват истории

съвсем между другото

за хора които никога не съм срещал

и за градове които не съм познавал

и би ми харесало

ако растат от мен храсти

и корените им се протягат към мен

един такъв последен дъх в пищен цъфтеж

розов и бял

понякога само зеленикава пъпка

преди да ме полеят

и да закачат обратно лейката на капещата чешма

която в някои нощи ме държи буден

освен през зимата когато стърчат висулки

и се завивам с корените

и тишината е поносима дори за града         

 Превод от немски: АНТИНА ЗЛАТКОВА

* kohanie (пол.) – скъпa/скъпи

Предишна статия
Следваща статия

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img