Иван Теофилов
Празник
Това желание да слушам други – прости
и хармонични гласове на хора
без суета и угризения; това
все по-спохождащо желание
да слушам
ненакърненото им битие…
Насядали на дървени столове
на двора край залязващи дървета,
сестрите ми с децата и мъжете си,
досущ като на снимка, чувстват моето
присъствие с възбудата на празник.
Безброй неща ми спомнят… Цъка глухо
часовникът, потънал в тъмнината
на кухнята с прозореца отворен.
Децата с ококорени очи
учудено ме гледат. С весел шепот
пленителната струя на чешмата
охлажда пъпеша. И силуета
на майка ми израства причудлив
в изгрелия внезапно летен огън
там, в дъното на двора. Притъмнява.
В свечереното небе полазват
далечни, бистри, розови звезди.
Потракват съдове на масата. Изтичва
по стълбите най-малкият. Запалва
на двора лампата, наплюта от мухи.
И озарени гласове и погледи
припомнят моето желание, това
желание съвсем да се изгубя
в неназовимото, сърдечно име
на този вечерен, случаен празник.
Валорис
Във всеки двор – грънчарска пещ. Домашните вулкани
на Валорис бълбукат и така ме забавляват!
Нестройни, млечнокъдрави, струящи и разстлани –
старинната си графика прочувствено създават.
Декорът на Прованс.
Кокошки щъкат, ровят, разпиляват подробностите на боклука. Открехната врата – и осенен уют на двор с изрядността на прости сечива.
И хълмът дърпа този град, повехнал и пропукан,
с порутени балкони и сакати катедрали,
с безбройни криви улички (как само е усукан!),
с нагъсто рекламирани грънчарски идеали.
Магични шарки! Чудната потребност на човека да украсява съдовете си: сърца, слънца, цветчета…
И Пикасо е пребивавал тук в сърдечен допир с тоя наивизъм! Край грапави лица, ръце и сред раздумки с провансалско вино. Затуй
най-хубавите си неща в градчето е оставил.
И в центъра на Валорис – като съдба в средата –
един природен мил мотив животът е забавил
във вкаменената любов на „Старецът с козата”.
Припрени веселяци ни обсаждат: „Пабло вечеря у мен… Пабло се учи от мен… Идете и се уверете…”. И отиваме…
Кощунство ли е: древната велика базилика
се е превърнала в музей. И още от вратата,
обхванал ниските стени един триптих ни вика –
в средата с „Гълъбът”, встрани с „Мирът” срещу „Войната”.
За да живее Валорис!
Защото той е естетически обект, застанал по-високо от всяка демонстративна храброст. И защото тоя
страшно страшен съд, жестоко деформиран,
с бикоподобни същества върху човешки кости
затънтеният Валорис е остро провокиран
и ВИЕ не мислете, че сте му случайни гости!
Южна Франция
Ефес
„Йония… Андрокъловия митичен век…” –
суфлира ми това абсурдно зрелище
из туристическия ми обход. Сгъстено
негодувание на разорен театър,
с тъгата на един прасвят, превърнал
руинната си самота във ежедневие…
Постлана с грапави, несъразмерни плочи,
настръхва с първобитния си гланц
от спомена за колесници
втурнатата улица.
Стърчи със своя зрелищен абсурд
откъсната фасада от антична сграда,
с витийски жестове на статуи и с бдящо
гущерче в една от каменните длани.
Самотен мраморен портал прохожда
в нехаен интериор на издивял шубрак
и зейват множества отходни клекала
на обществен нужник… Ефес, онзи,
с хекзаметрите на Омир и с реката
на Хераклит… в брутално поломена
реалност от конкретни пепелища,
с безмилостно
напусната
съдба…
През Русия
И споменът отново ме загръща
с уютността на руските купета,
в матовия сумрак чаша чай
с гравирана лъжичка,
а в прозореца –
малиново-трептящо, течно слънце…
Русия, да… като подвижна живопис –
със сняг, с горички край калаени реки
и с тичащия еховит простор,
разпънат върху баса на Шаляпин.
Случайна гаричка. И тьотка в плетен шал,
с циментирани крака във валенки,
матрьошка, продава жълти ябълки.
И пак
Русия с хермелинова неметка, сняг и сняг,
далечини с необозрима руска зима…
Напрегнато се струпват изведнъж
постройки, златни куполи, небе
със северно сияние, вибриращо от птици,
видения на улици, с внезапен щрих,
лица в ушанки, в боброви калпаци,
гъмжащи думи и напевни имена
сред грохот на огромна, вехта гара…
И пак
светкавици на релси и Русия
летяща с омагьосания сняг,
с брезите, с достоверните писма
на катерички и синигери… Русия
от влаков тътен и вторачен унес
в уютността на руските купета.
Димят цигари между пръстите.
Усамотено гледат
вглъбените
угрижени
очи…
Светът на долината
И изведнъж светът на долината:
пулсираща и зряща пъстрота
с дъги от зной, с вулкан от пеперуди.
Вълшебен миг след запъхтените зигзаги
на каменистия превал.
И сякаш долу
един огромен илюзорен мим
от пъстротата се самосъздава
и вятърът в просторната му дреха
раздухва гънки и лъщи с пайети.
И… Боже, колко клетки засветляват
из здрача на кръвта ми, за които
аз никога и нищо не съм знаел!…
А все така иносказателно кръжи
роякът на природните творения
и волно и неспирно разгласява
владенията на Духа. И вече в тях
трепти и по човешки се усмихва
разумна светлина…
Да, същата, която
бях някога с учудване открил
в един откъслек от поема на Хораций.
Наричаше я (в шести стих) „мечта
на подсъзнанието…“
Пак я виждам.
Марсел Пруст. Астматикът
Пращи запалена камината. И здрачът
вибрира с пъстро засветлели вещи.
Затулен с подобаващи завеси,
прозорецът е заличил гнета
на уличния кестен, ала той все зъзне
и пресекливо кашля. Опашкулен
в кожи, с вкочанясали ръце
в дебели ръкавици, обладан от
внезапно навестилия го спомен,
раздвижен от салонен антураж.
Безгрижният орнаментален блясък
на светския живот от „tout Paris”
завихря паметта му.
И сграбчил в ръкавицата перо
с неутолима страст анализира
въртележката на Ефимерното,
докато падне като труп в леглото.
С безчувствен поглед, виждащ само
в просветващото стенно огледало
част от маса
с опушен чайник и отхапан кроасан
Люксембургската градина
С предложението на Маша
Изведнъж ѝ хрумна и ми каза,
каза искаш ли да се разходим
в Люксембургската градина
и дори
не усетихме как там се озовахме.
Бе виолетова парижка привечер.
И разочаровани видяхме как
затварят Люксембургската градина
с описанието на онази страстно
призоваваща тръба на Далчев.
И в суетенето си неохотно
нахълтахме в съседно кафене –
тъмнеещ тротоар и празни маси
и на една приседна примирено
низвергнатото ни униние.
Миражно
сновяха сенки на коли и хора.
Отдалечен, дворецът на Медичите
таеше силуета си, погълнат
от бухналите здрачини на парка.
И спотаената ни самота
изведнъж просторно се изпълни
с мрачно импозантната, трептяща
глъб на Люксембургската градина,
сякаш изпод нейното трептене
съществуваше мистерия, която
се бе заела да ни утешава…
На тротоара
Уютен и забавен тротоара
е в летните ни делници – с чадъри
и масички с интимна изповедност.
И безразборството от думи,
блясъка на виц,
променят мигновено същността ни.
В сладкодумието си неволно
ловим
пропуснати подробности от градския пейзаж –
усмихваме се на едни,
на други.
И трепети като бенгалски огън
звездисто-вятърно у нас пробягват.
Дробим прашинки… Светим в мигновения…
Свещенодействаме ли?
Атрактивността
е също наше тайнство: душевни
огледала неведомо ни озаряват
с пробега от ненаситна пъстрота…