Популярни статии

Иван Теофилов

бр. 11/2021

Иван Теофилов

Празник

Това желание да слушам други – прости

и хармонични гласове на хора

без суета и угризения; това

все по-спохождащо желание

да слушам

ненакърненото им битие…

Насядали на дървени столове

на двора край залязващи дървета,

сестрите ми с децата и мъжете си,

досущ като на снимка, чувстват моето

присъствие с възбудата на празник.

Безброй неща ми спомнят… Цъка глухо

часовникът, потънал в тъмнината

на кухнята с прозореца отворен.

Децата с ококорени очи

учудено ме гледат. С весел шепот

пленителната струя на чешмата

охлажда пъпеша. И силуета

на майка ми израства причудлив

в изгрелия внезапно летен огън

там, в дъното на двора. Притъмнява.

В свечереното небе полазват

далечни, бистри, розови звезди.

Потракват съдове на масата. Изтичва

по стълбите най-малкият. Запалва

на двора лампата, наплюта от мухи.

И озарени гласове и погледи

припомнят моето желание, това

желание съвсем да се изгубя

в неназовимото, сърдечно име

на този вечерен, случаен празник.

 

 

Валорис

 

Във всеки двор – грънчарска пещ. Домашните вулкани

на Валорис бълбукат и така ме забавляват!

Нестройни, млечнокъдрави, струящи и разстлани –

старинната си графика прочувствено създават.

Декорът на Прованс.

Кокошки щъкат, ровят, разпиляват подробностите на боклука. Открехната врата – и  осенен уют на двор с изрядността на прости сечива.

И хълмът дърпа този град, повехнал и пропукан,

с порутени балкони и сакати катедрали,

с безбройни криви улички (как само е усукан!),

с нагъсто рекламирани грънчарски идеали.

Магични шарки! Чудната потребност на човека да украсява съдовете си: сърца, слънца, цветчета…

И Пикасо е пребивавал тук в сърдечен допир с тоя наивизъм! Край грапави лица, ръце  и сред раздумки с провансалско вино. Затуй

най-хубавите си неща в градчето е оставил.

И  в центъра на Валорис – като съдба в средата –

един природен мил мотив животът е забавил

във вкаменената любов на „Старецът с козата”.

Припрени веселяци ни обсаждат: „Пабло вечеря у мен… Пабло се учи от мен… Идете и се уверете…”. И отиваме…

Кощунство ли е: древната велика базилика

се е превърнала в музей. И още от вратата,

обхванал ниските стени един триптих ни вика –

в средата с „Гълъбът”, встрани с „Мирът” срещу „Войната”.

За да живее Валорис!

Защото той е естетически обект, застанал по-високо от всяка демонстративна храброст. И защото тоя

страшно страшен съд, жестоко деформиран,

с бикоподобни същества върху човешки кости

затънтеният Валорис е остро провокиран

и ВИЕ не мислете, че сте му случайни гости!

 

Южна Франция

 

 

Ефес

 

„Йония… Андрокъловия митичен век…” –

суфлира ми това абсурдно зрелище

из туристическия ми обход. Сгъстено

негодувание на разорен театър,

с тъгата на един прасвят, превърнал

руинната си самота във ежедневие…

Постлана с грапави, несъразмерни плочи,

настръхва с първобитния си гланц

от спомена за колесници

втурнатата улица.

Стърчи със своя зрелищен абсурд

откъсната фасада от антична сграда,

с витийски жестове на статуи и с бдящо

гущерче в една от каменните длани.

Самотен мраморен портал прохожда

в нехаен интериор на издивял шубрак

и зейват множества отходни клекала

на обществен нужник… Ефес, онзи,

с хекзаметрите на Омир и с реката

на Хераклит… в брутално поломена

реалност от конкретни пепелища,

с безмилостно

напусната

съдба…

 

 

През Русия

 

И споменът отново ме загръща

с уютността на руските купета,

в матовия сумрак чаша чай

с гравирана лъжичка,

а в прозореца –

малиново-трептящо, течно слънце…

Русия, да… като подвижна живопис –

със сняг, с горички край калаени реки

и с тичащия еховит простор,

разпънат върху баса на Шаляпин.

Случайна гаричка. И тьотка в плетен шал,

с циментирани крака във валенки,

матрьошка, продава жълти ябълки.

И пак

Русия с хермелинова неметка, сняг и сняг,

далечини с необозрима руска зима…

Напрегнато се струпват изведнъж

постройки, златни куполи, небе

със северно сияние, вибриращо от птици,

видения на улици, с внезапен щрих,

лица в ушанки, в боброви калпаци,

гъмжащи думи и напевни имена

сред грохот на огромна, вехта гара…

И пак

светкавици на релси и Русия

летяща с омагьосания сняг,

с брезите, с достоверните писма

на катерички и синигери… Русия

от влаков тътен и вторачен унес

в уютността на руските купета.

Димят цигари между пръстите.

Усамотено гледат

вглъбените

угрижени

очи…

 

 

Светът на долината

 

И изведнъж светът на долината:

пулсираща и зряща пъстрота

с дъги от зной, с вулкан от пеперуди.

Вълшебен миг след запъхтените зигзаги

на каменистия превал.

И сякаш долу

един огромен илюзорен мим

от пъстротата се самосъздава

и вятърът в просторната му дреха

раздухва гънки и лъщи с пайети.

И… Боже, колко клетки засветляват

из здрача на кръвта ми, за които

аз никога и нищо не съм знаел!…

 

А все така иносказателно кръжи

роякът на природните творения

и волно и неспирно разгласява

владенията на Духа. И вече в тях

трепти и по човешки се усмихва

разумна светлина…

Да, същата, която

бях някога с учудване открил

в един откъслек от поема на Хораций.

Наричаше я (в шести стих) „мечта

на подсъзнанието…“

 

Пак я виждам.

 

 

Марсел Пруст. Астматикът

 

Пращи запалена камината. И здрачът

вибрира с пъстро засветлели вещи.

Затулен с подобаващи завеси,

прозорецът е заличил гнета

на уличния кестен, ала той все зъзне

и пресекливо кашля. Опашкулен

в кожи, с вкочанясали ръце

в дебели ръкавици, обладан от

внезапно навестилия го спомен,

раздвижен от салонен антураж.

Безгрижният орнаментален блясък

на светския живот от „tout Paris”

завихря паметта му.

И сграбчил в ръкавицата перо

с неутолима страст анализира

въртележката на Ефимерното,

докато падне като труп в леглото.

С безчувствен поглед, виждащ само

в просветващото стенно огледало

част от маса

с опушен чайник и отхапан кроасан

 

 

Люксембургската градина

С предложението на Маша

 

Изведнъж ѝ хрумна и ми каза,

каза искаш ли да се разходим

в Люксембургската градина

и дори

не усетихме как там се озовахме.

Бе виолетова парижка привечер.

И разочаровани видяхме как

затварят Люксембургската градина

с описанието на онази страстно

призоваваща тръба на Далчев.

И в суетенето си неохотно

нахълтахме в съседно кафене –

тъмнеещ тротоар и празни маси

и на една приседна примирено

низвергнатото ни униние.

Миражно

сновяха сенки на коли и хора.

Отдалечен, дворецът на Медичите

таеше силуета си, погълнат

от бухналите здрачини на парка.

И спотаената ни самота

изведнъж просторно се изпълни

с мрачно импозантната, трептяща

глъб на Люксембургската градина,

сякаш изпод нейното трептене

съществуваше мистерия, която

се бе заела да ни утешава…

 

 

На тротоара

 

Уютен и забавен тротоара

е в летните ни делници – с чадъри

и масички с интимна изповедност.

И безразборството от думи,

блясъка на виц,

променят мигновено същността ни.

В сладкодумието си неволно

ловим

пропуснати подробности от градския пейзаж –

усмихваме се на едни,

на други.

И трепети като бенгалски огън

звездисто-вятърно у нас пробягват.

Дробим прашинки… Светим в мигновения…

Свещенодействаме ли?

 

Атрактивността

е също наше тайнство: душевни

огледала неведомо ни озаряват

с пробега от ненаситна пъстрота…

 

 

 

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img