ВБВ
Миниатюрно самоподчинение
Във фината електрическа крушка има
бледи и дълги животни,
които пренасят бавно магнезий
в крайниците и телцата си:
трудят се неуморно, трупат, гълтат, потят се и накрая
мигновено изгарят.
Огромни купчини складов магнезий,
пепелно дихание от бивши животни,
обгорелият стъклен прашец:
това е, което остава от нас.
Но още по-миниатюрни – дори детски – страдания
се съдържат в интегралните схеми и процесорите.
Непрекъснато се удивлявам колко нюансирана,
безупречна и красива е станала експлоатацията.
Дебелите планети
Ах, дебелите планети,
тези топчести и пухкави космически животни,
които се връткат тъпоумно и безглави:
наляво и надясно в пустата безшир.
Дебелите планети – тез небесни, орбитални спътници,
с напластени тектонични слоеве органична, древна лой.
Те висят и се търкалят сред метеорните сулфити
с мъхести скафандри и гигантски окуляри.
Гледат глупаво опулени в тъмата,
тътрят се из небосклона като едра кръглина,
а после просвистяват с неистов бяг назад,
гърбом, заднешком.
Понякога се срещат, разминават – някак си неловко;
нищо не запомнят и нищо не познават.
Тези слоести безформи, тез космични въртелетки
гледат вечно и безизразно назад,
взрени неразбиращо в своите слънца,
в своето неясно минало и мъгливата съдба.
Взрени, но дълбоко празни.
Изявено непохватни, спорадично вироглави.
Летят, летят, безспир, гърбом и безспир.
И понеже са дебели, благи или кротки,
някои си имат нимб.
А други пък разсеяно въртят
многоцветен обръч,
ужким малко да отслабнат.
Понякога се врязват безучастно,
равнодушно
в космическия дъжд със своите кореми.
Или попадат ненадейно на
ледени комети.
Но планетите отлитат и пак нищо не разбират
– безгрижни и небрежни –
и дори не знаят има ли живот
по тяхната кора;
има ли известна справедливост,
има ли изобщо свобода?
Дебелите планети са всъщност доста късогледи.
И именно такава е
животинската, растителна съдба:
която уязвимо, безутешно,
колебливо
вирее си по тях
и страда мълчешком.
Късогледата съдба,
която планетите държат
и лениво управляват
някак си
нехайно.
Допуски и сглобки
Не, не може да завърташ костите над ключицата и
как така втулката ще влиза
толкова бавно в окото…
Ти не разбираш природата на ресурсите,
а само мечтаеш за допълнителни тела,
за нови тела,
за революции,
за роботи,
за различни скачени съдове
и всячески възможности:
кръвоносни,
уриниращи,
дишащи.
Не, така няма да създадеш ново
поколение.
И дори няма да разработиш нов тунел под
тялото. Защото телта
ще се заплете в червата,
и, виж, тя вече се заплита.
А гюдерията ще се зацапа
с изпражнения твърде бързо.
Да не говорим, че оборотите на мотовилката,
които нарушават кръвообращението:
ще остареят много бързо,
ще спят много нервно,
ще крещят много кратко.
Изобщо двигателите не работят по този начин.
Защото материалът ограничава движението,
ограничава възможността за възпроизводство,
ограничава сълзенето и течностите.
Стеснява надеждата.
Повтори с мен:
„материалът ограничава движението“
Ти не си даваш сметка за ресурсите, не схващаш
съпротивлението
на веществото, нямаш дори
идея за поносимостта на болката.
Това, което правиш с телата,
дори не е изтезание.
Запомни: няма как да загърбиш природата,
нейните окулярни ограничения и
правила за бозаене.
Изобщо, как се загърбва природа,
щом тя няма лице?
И така:
това, което беше,
пак ще бъде.
И новите бозайници ще приличат
на старите.
