Димитър Божков
Историята на емоциите и афективния опит представлява важен ресурс в съвременната историография, доколкото те дават един съвсем друг образ на историческите събития и разкриват една скрита реалност, която все повече ни вълнува в свят, заплашен от технологическото нивелиране и експанзията на инструменталния разум. Познанието на реалността на афективния опит привлича с това, че тя би могла, от една страна, да събуди дремещи сили у нас самите: на съпреживяване, вживяване и защо не и на излекуване на миналите травми, а от друга, да разшири разбирането ни за това, което е било. В текста си „Как да реконструираме афективния живот на миналото. Сетивността и историята“ (1941) френският историк Люсиен Февр задава параметрите на това ново тогава изследователско поле: същността на емоциите като институция, тяхната заразност и предаваемост, видовете документи, които могат да бъдат изследвани и залозите за историческото знание. Оттогава към афективната история са добавени множество страници и множество различни подходи са били изобретени в диалог с водещите направления в хуманитарното знание – психоанализата, неомарксизма, постструктуралистичната социология на Бурдийо и Фуко и много други. Да не говорим и за разширяването обхвата на подлежащите на анализ исторически документи, сред които могат да се открият заключени и забравени травми: ако Февр ни говори за художествена, юридическа и морална литература като извор за историята на емоциите, то в днешно време дневници, писма и всякакъв личен архив стават привилегирован материал за изследване. Всичко това ясно показва до каква степен големите събития се отразяват на микрониво, на нивото на индивидуалния човешки живот, често пъти станал жертва на велики проекти и надхвърлящи го контексти.
Но сякаш основното, което ни вълнува, и което като въпрос далеч надхвърля полето на историята, е доколко емоциите от миналото могат да определят нашето настояще. Брилянтен отговор дава историкът Снежана Димитрова с книгата си „Възстановяване… Репарации… Гаранции…/ Франция и балканските славянски държави (септември 1918 – януари 1920)“. В нея са описани подробно дипломатическите отношения между държавите победителки и победените държави от Първата световна война по време на Парижкия мирен договор, който слага край на един кървав конфликт, белязал целия XX век. Но на фона на различните пререкания и сложни дипломатически маневри Снежана Димитрова разкрива и преживелищния опит, който като скрита реалност задвижва историческите събития и залага капани на толкова дългоочаквания мир. Наследството на Първата световна война ясно показва до каква степен афективният свят на хората от онова време владее живота на следващите поколения. Като избождащ очите пример ще дам настоящата сложна дипломатическа ситуация с Република Северна Македония, корените на която могат да се търсят в описаните в книгата събития и свързания с тях преживелищен опит.
Снежана Димитрова започва труда си с един друг изключително показателен пример, свързан с така наречения от нея „афективен обрат в дипломацията“, целящ да направи видимо в полето на историографията „невидимото наследство на Голямата война“, а именно наследството на емоциите, травмите и преживелищния опит на въвлечените в това епохално събитие и тези, чиято мисия е била е да създадат условията на един дълготраен мир. Този пример е историята на паметника „На Франция“, издигнат в центъра на Белград през 1930 от хърватския скулптор Иван Мещрович. Посвещението на паметника гласи „Обичаме Франция така, както тя ни обичаше 1914-1918“. Със самото посвещение вече се залага един афективен регистър, около който работата на Снежана Димитрова ще направи видими сложните отношения между Балканските държави и Франция в периода на изготвяне и сключване на парижкия мир 1918-1920. Самият паметник става място, на което се изливат различните емоции, свързани с големия съюзник от войната. През целия XX и началото на XXI век той е място, на което се пази точно тази афективна памет, която ще залага капани на голямата политика. Именно „гневът и обидата от благосклонната подкрепа на френската дипломация за отделянето и независимостта на Косово се изказват под различна форма срещу и върху Паметника на благодарността“ (стр. 26). Именно паметникът става място на срещата между надеждите и утопиите на сръбската нация със статуквото на реалната политика. Изобразената Мариана, символ на Френската република, с нейните ценности за свобода, равенство и братство, става символ на едно предателство и една травма: „И Франция повече не е приятел на Сърбия“, така изникват на преден план противоречията между широко рекламираните ценности на свободата, мира, самоопределянето на народите и действителното отношение на Сърбия към собствените й малцинства и политиките към тях. Усещането за несправедливост се показва от различни акции отдолу срещу паметника на благодарността, усещане обаче, което се явява наследник на онзи афективен свят, който именно мирът от 1918-1920 е заложил като капан, пренебрегвайки идеалите на едни други народи и малцинства: „Всъщност така несправедлива се е явявала и преди сто години тъкмо тя, тяхната справедлива Франция (от 1914-1918), която те търсят пред паметника й сега, такава е била някога тя същата, но за едни други, тогава маргинализирани и подтиснати (също бивали място на политическо и етническо насилие), сякаш невидими тогава в Югославия – малцинствата (например българско и албанско)“ (стр. 33).
Около всичко това се заплитат именно емоционалните ресурси, свързани с несправедливостта на миналото и тази на настоящето, ресурси, които показват как животът на афекта продължава, как се предава през поколения и как влияе върху взимането на важни решения и върху сложните дипломатически игри. Именно опит за разплитане на тези емоционални възли прави и френският президент Еманюел Макрон през 2019 с реч пред същия този Паметник на благодарността, в която той припомня миналата обща съдба и понесени заедно страдания, опит, който се опитва да заличи скорошните проблеми и да отправи поглед към общото светло бъдеще. Но според Снежана Димитрова тази реч остава именно в „афективните капани“ на миналото от времето на Голямата война, неуспяла „да обезвреди самата негова стръв: историческите сънища и мечти на един народ“ (стр. 42). Така в историята остават следи от илюзии и надежди, от полуистини и манипулации, от страдание и болка, които стават част от този афективен ресурс на дипломацията. Те правят от привидната политическа рационалност сложно поле, в което засрещат различните нива на преживелищния опит.
Една от големите заслуги на тази книга е, че разкрива по невероятен начин именно тези капани, които непреработеното минало ни е приготвило, разкритие, плод на невероятен труд и на издирване на огромен обем от документация от всякакъв порядък (интерес представлява приложението, в което са публикувани множество от тези архивни документи, в които войната е видяна именно като преживяване): от лични писма и дневници, през рисунки и художествена литература, до дипломатически документи, всекидневна преса и научни статии от това време. Няма да мога да се спра подробно на цялото богатство, което тази книга ни представя, само ще набележа някои важни според мен моменти, чрез които бихме могли да си обясним противоречията на балканската политика в последното столетие през заложените от Парижкия мир проблеми. Принципът на конференцията „Възстановяване, репарации, гаранции“ е разгледан от Снежана Димитрова в многообразието както на теоретическите, ценностните, научните си предпоставки, така и в афективната дълбочина на практическите си последици. На това са посветени трите основни глави на книгата. През тях ни стават ясни процесите и движещите ги принципи, въз основа на които се начертават границите на Балканите. Във всичко това се оказва, че емоциите играят съществена част както в процеса на взимане на решения, така и върху пропагандната работа на различните делегации на конференцията, служещи си безцеремонно с журналистическо влияние и научни спекулации. В нажежената атмосфера на Париж от онова време всичко това създава и определен афективен пласт, част от публичното мнение, научните дискусии и дипломатическите спорове. Но същият този изтласкан и несъзнаван свят всъщност продължава своя живот дълго след описаните събития. С налагането на Версайската система се залагат и някои от големите капани, които ще създават проблемите на Балканския полуостров през целия XX век и след това. Ще дам само няколко примера за това как решенията оттам променят съдбите на милиони хора и на техните наследници. От една страна, това е изоставянето на широко прокламирания принцип в началото на конференцията за самоопределянето на народите: начертаването на границите става много повече в зависимост от правото на по-силния и от принципа на „стратегическата сигурност“. Към това се добавят и научните манипулации от страна на югославските представители за етническата карта на Македония, които кулминират в отказа на Кралството на сърби, хървати и словенци да признае малцинствата на своя територия и да подпише съответните договори, гарантиращи техните права. Това е достатъчно показателно, за да видим как пренебрегването на определени чувства и смятани за справедливи искания всъщност оставя задълго минирано полето на балканските международни отношения. Чувството за миналата несправедливост и понесеното страдание броди като призрак и подкопава плановете за светлото и мирно бъдеще.
Благодарение на събрания архивен, снимков и живописен материал (с особено заслуга и за прекрасните илюстрации на Неда Ангелова) в тази книга събитията са така описани, че човек би могъл да почувства вибрациите на тоновете от миналото, които все още ехтят и в днешните дни. Говоренето за емоциите на миналото би могло да има своята терапевтична роля, доколкото проявява и заговаря за едно скрито наследство, което не спира да се предава, но което има и способността да променя своите значения в зависимост на начините, по които го заговаряме.
Снежана Димитрова, „Възстановяване… репарации… гаранции… Франция и балканските славянски държави (септември 1918 – октомври 1920)“, изд. „Парадигма“, С., 2021
