Science fiction (1959)

Популярни статии

Станислав Лем

бр. 30/2021

Станислав Лем в Бешчадите, 1975-1977 © by Tomasz Lem, 2016

 

1

Преди десет години в САЩ излизаха два месечника, посветени на научната фантастика; през 1956 те вече бяха тринайсет. Големият бум на science fiction представляваше изненада и издателски успех едновременно. Броят на пишещите в това поле стремително нарасна, повишиха се тиражите на книги и периодика, годишният брой на новите заглавия надвиши читателските възможности на отделния човек, особено ако добавим към американските и четирите британски месечника с научна фантастика дори без да споменаваме никой от европейските (a те са доста, макар че значителна част от тях са преводи от английски).

За съжаление, не разполагам с точни данни за тиражи и заглавия, но знам, че около седемнадесетте хиляди страници, напечатани с фантастика, които прочетох, залавяйки се с този преглед, са буквално едва капка в морето.

Срещаме се с феномен, локализиран ясно в САЩ, защото science fiction, издавана в различни страни (особено на Запад), се появи в тях подобно на джинсите и кока-колата като подражание на американския стил на живот и не на последно място, аргумент в нейна полза е огромният икономически успех на този бизнес в неговата родина. Въпреки това дори не може да се сравнява американската SciFic с европейската: на Стария континент фантастиката ясно се поддава на обезценяване; липсват писатели с по-големи амбиции и талант (макар че нещата може би се променят, ако за предвестник вземем Дюренмат с неговата „Операция Вега“). Все пак реално масово търсене на SF съществува само в Щатите и там тя постигна популярност.

Към настоящите обяснения пристъпвам със значителна съпротива, защото, може да звучи парадоксално, но все още не съм сигурен в ранга на жанра. Той е подложен на мълчаливо порицание от страна на литературната критика, а в противовес на това се радва на безкритичната апология на почитателите си, онези SciFicfans, които в Щатите създават специални клубове и сами издават, освен бюлетините и прегледите, собствени първи опити във фантастиката в ограничени тиражи. Досега не успях да открия някакво становище на разсъдливата критика, което да не звучи крайно. Тук нямам предвид нашата критика, която е по-католическа от папата и не се интересува изобщо от научната фантастика, нейната „метатеория“, проблематика, интелектуални предложения, тематична сфера. Може би впрочем има право, но без да съм съвсем сигурен, че „няма за какво да се говори“; ще се опитам въз основа на онази капка от морето, която успях да разгледам, да изкажа няколко малко по-общи гледища. Чувствам при това напълно колко много ми липсва необходимият социологичен запас и познаването на американския way of life и цялата следвоенна ситуация на Щатите, която създаде големия подем във фантастиката и догонващото го масово търсене на този нов литературен жанр. Щом като явление, интересно откъм своята спонтанност и масовост, е подминавано с почти пълно мълчание, ще бъда поне едноокият сред слепците.

[…] За Science fiction трябва – опасявам се – да се говори по начин, различен от този, който се отнася за какъвто и да е било друг литературен жанр, и то не от гледна точка на художествени ценности, които преобладаващата част от нейните заглавия не са защитили, колкото заради особените явления, за които ще стане дума.

2

Science fiction създаде въображаем свят със своеобразна еднородност и този плод на колективното въображение на писателите, от най-слабите до най-забележителните, е феномен с много по-голямо значение – необикновено явление в изкуството, много по-ценно за изкуството, отколкото отделните творби дори на най-прекрасните писатели. Литературната критика в САЩ дълго игнорираше цялата област на science fiction и имаше пълното право на това, доколкото голямата част от нея литературно е същo толкова малоценна като „криминалето“ и „уестърна“, но въпреки това въпросното становище трябва да се признае за погрешно. Между криминалния роман, който критиците считат за равнопоставен на SciFic, и фантастиката има фундаментална разлика. При „криминалето“ действието се разиграва при проверени чрез опита ситуации, такъв роман не се стреми да бъде нещо повече от интелигентно съставена кръстословица, но дори и да стои литературно по-високо от купищата science fiction, такъв оценяващ критерий от художествена гледна точка не е решаващ. Става дума за това, че всички криминалета взети заедно не образуват цялост, по-значима от това, което носи най-добрият от тях, защото показват единствено неизтощимата и размножена в неизброими варианти ситуация – търсенето на извършителя на престъплението (whodunit), докато творбите на SF са строителен материал за сграда, чийто план, въпреки цялото смесване на сюжети и направления, властващи в него, може да ни каже много за значимите проблеми на съвремието и преди всичко на Съединените щати. Мълчаливо съгласие обединява авторите на SF в обща отговорност не само спрямо технологичната посока в развоя на нашата цивилизация. То обхваща и есхатологията на ерата на машините. Но както ще стане дума по-нататък, епиката на жанра не е дорасла до възможността да постави въпроса на заплашителните явления на Новия механизиран свят, пред себе си имаме парадоксална ситуация, в която литературният жанр сякаш е погълнал собствените си създатели и ги е надраснал – защото извън всякакво съмнение много пишещи не си дават сметка за това, че представляват „колективната Касандра“ на ХХ век.

3

Редом със science fiction американците познават също и fantasy – и не едно перо е потрошено, за се прокара ясно границата между тези две понятия. Опасявам се, че тези усилия са се оказали по-скоро напразни. […]

Характерно и в същото време забавно е това, че почти всеки от авторите счита за свой дълг да даде собствена дефиниция на двата вида per genus proximum et differentiam specificam. Всички тези опити страдат малко от схоластика. Очевидно всеки се ориентира в разликите между По и Уелс, между полусънните видения, въображението, което не се контролира непременно от логиката, и сухата и предметна спекулация, която с логистична добросъвестност прави изводи от по-рано заложени предпоставки. Двата елемента, рационалният и въображаемият, се смесват помежду си в различна пропорция при творците, в зависимост от техния темперамент или от само временното им настроение (защото и По е предвестник на science fiction, и Уелс понякога се решава на почти приказно фантазиране), а разделянето им лесно се превръща в усилие, безплодно като интуитивното търсене какви проценти „мъжки“ и „женски елемент“ се съдържат в личността на определен индивид (някога модно във философията от Вайнингеров тип).

Тъй като не съм историк на литературата и нямам достатъчно амбиция или знание, за да се правя на такъв, не ще се отлича тук с познаване на предисторията на science fiction. Ще се огранича само с твърдението, че към съвременната научна фантастика на американците водят: приказката, включително философската приказка, народната приказка, утопията със социално-философски оттенък, съвременната любов към технологиите, която oт наивно-оптимистичен култ към Железните ангели бързо се преобрази в тревогата на жителя от ерата на електронните мозъци и водородните бомби.

Близостта на научната фантастика до приказката е толкова очевидно, че няма начин да не се забележи. И макар че някои критици я считат дори за „приказката на атомната ера“, в това определение се съдържа съществен пропуск.

Science fiction е рационализирана приказка, може да се каже „съгласувана“ с това, което знаем благодарение на науката или можем (или ще можем някога) да знаем за света. Обикновената приказка иска от читателя във времето на разказа да изневери на своята всекидневна трезвост и знание за това какво е възможно и какво не. Нейната конвенция не се стреми към постигане на „истинска“ вяра в свръхестествения свят, а само към временно послушание към нейните правила, подобно на определена игра, тя е забавление, само че – почти без изключение – поучително забавление. И още – сценарият на приказката не изисква от разказвача никакви обяснителни похвати. Разказвачът не трябва да изяснява защо хвърленият от магьосницата гребен се превръща в гора, как действа „живата вода“, защо вещиците могат да летят. Конвенцията на научнофантастичната приказка изисква авторът да представи съответната рецептура и съответните обяснения, за да се легитимира чрез определена научна теория (или псевдотеория), за да мотивира причинно всички събития. Всъщност всяка приказка може да се преработи в science fiction, както забавно аргументира това друг майстор на жанра, Фредрик Браун, в предговор към една от своите книги.

„Да вземем – казва той – приказката за цар Мидас. Бог Дионис дължал благодарност на Мидас и изпълнил желанието му – всичко, до което се докосне, да се превръща в злато. Преведена на езика на science fiction приказката звучи горе-долу така: Мистър Мидас, собственик на гръцки ресторант в Бронкс, спасява живота на някакъв жител от далечна планета, който пребивава инкогнито в Ню Йорк като наблюдател на Галактическата федерация. Този наблюдател създава машина, която променя молекулярните вибрации на тялото на мистър Мидас по такъв начин, че неговото докосване да предизвиква ефект на атомна трансмутация на химичните елементи в злато“[1].

В science fiction не срещаме, това е ясно, чак такова плагиатско копиране на приказните сюжети, не е трудно обаче в нейните произведения да се открие техническа реинкарнация на многобройни реквизити, а дори и на цели приказни ситуации. И така всякакъв вид демони, върколаци, джинове, духове, се появяват в нея като пришълци от звездите или като електрифицирани Големи (защото какво друго са всякаквите роботи и автомати?). Еквивалент на могъщото заклинание е научната формула, новото изобретение или откритие; превръщането на човека (например в камък), така често срещано в приказките и преданията, начело с Библията, (където окончателният продукт е готварската сол), да не говорим за магьосницата от „Одисея“, е показано като последица от генетична мутация, въздействие на своеобразни физико-химични сили на отдалечени планети, brainwashing – „промивка на мозъка“ или други подобни похвати в областта на „хирургията на душата“ та чак до присаждането на мозък в друго тяло. Шапката невидимка е заместена от специални емитори, скафандри, силови полета; благосклонната фея, която изпълнява желания – от микроскопичен електромозък, който героят на разказа носи в ухото си или хирургично присаден под кожата, технологично съответствие на „вълшебната тояга“ са всякакви съвременни и бъдещи военни машини с водородните бомби начело, а мотивът „масичке, дай да ям“ намира своето съответствие в друг плод на приложната кибернетика – „атомния конфигуратор“, който по желание синтезира от атоми всевъзможни обекти и тела, включително животни и хора. И още – огледалцето на феята, в което могат да се виждат далечни събития, намира своя аналог в телепатичните свойства (при което телепатията и телекинезата са „сциентизирани“ в SciFic и изведени извън сферата на крехкия човешки мозък, защото съществува тяхната „механизация“ като техника на прилагане на силата „пси“ чрез специална апаратура за телепортация и телепатия), или просто в стерео телевизия. И накрая примитивните типове „указания“, индикатори за действие от разстояние чрез пренасяне на информация (в приказките те се проявяват скромно, напр. във вид на нож, който отпътуващият герой забива в дърво и от който може да се разбере дали в далечния свят го е срещнало някакво нещастие) – те са заместени от богата радиотехническа екипировка. В края на краищата пълна власт над пространството героите на science fiction получават от „телетрансмисията на материята“, моменталното пренасяне на произволни обекти от едно място в Космоса в други. Впрочем, това явление засега има само теоретични основи в общата теория на информацията (имам предвид концепцията за „претелеграфирането на човека“ или друго тяло чрез предаване на пълна структурна информация за неговия строеж от едно място на друго, в което настъпва, основана на тази информация, мигновена ресинтеза).

[…] Но не техническите различия са решаващи за пълното различие, за пропастта между science fiction и „класическата“ приказка. Най-простата и затова най-често срещана тема в SF е „технологията на чудото“, описанията на всякакви привидно немислими явления като нещо естествено, разбиване на представи и становища, считани открай време за непоклатими. Съдържание на такъв тип разкази са сведенията за историята на открития, за необикновени изобретения, с една дума, това е най-точен и „най-механичен“ вариант на SF: измислянето и описването на несъществуващи все още днес – но може би възможни някога в бъдещето – машини, материални явления, измислени от човека и сътворени от неговите ръце. Вероятно това е литературно най-малко амбициозният, но познавателно напълно съществен път за традиционната фантастика в духа на Жул Верн, показваща усилията и труда, които трябва да извърши човек, за да властва над още една сфера на своята среда или над още една слабост на несъвършената си природа. По този начин дидактичната, оптимистична приказка SF показва, така да се каже, „прагматиката на реализираните мечти“, тя е техника на сбъдване на желания, но над това нейно радостно лице твърде бързо надвисват облаци – защото заедно с всевъзможното сбъдване на сънища от нереалния свят е доведен Апокалипсисът на Технологиите.

Защото в съществуването на върколаци, джинове и зли демони трябва да се вярва само така и само доколкото позволяват правилата на играта, които сами сме измислили, и ако ни отегчи и стане безинтересна, можем да я отхвърлим. Съществуването на изкуствени сателити (макар и все още не космически кораби) водородни бомби, електромозъци (само че все още те не се бунтуват) – не зависи от нашата вяра нито от нашето съгласие, не е измислица или доброволно приета конвенция. Тези факти на материалния свят не могат да бъдат отречени. И това именно променя решително отношението на твореца и читателя към science fiction, а отказът от включването на свръхестествени елементи, грижата всяко образно представено явление да изглежда обяснимо е основна причина за „израстването“ на жанра, за промяната, „подмладяването“ на читателския адрес. Следвайки научната дисциплина, SciFic печели стойността на правдоподобието, става, може би твърде доверена, може би непокорна другарка на научното предсказание, а колкото по-внимателни са нейните крачки, толкова по-разсъдливо изследва собствените си предпоставки и толкова по-силен ефект предизвиква: in der Beschränkung zeigt sich erst der Meister[2]

Малко от авторите на SF постигат такава мяра, разум и дисциплина и с надеждата да постигнат още по-изключителни резултати добавят още от маята на въображението, разсаждат сциентичното семе, предизвикват неговия неудържим растеж, бягството, ескапизмa в света на всевъзможното, където авторът отново се отдалечава от действителността, губи с нея последния си контакт – и ето че пред нас застава чистото fantasy, модерната приказка без „научно“ определение, бледо, мъгливо творение, което не може да повдигне реалната проблематика на съществуването, а дава на читателя единствено приятна, също и безвредна тръпка на страх или наивна игра, но заедно с това и нещо много важно за мнозина – миг спокойствие и забрава.

Science fiction не ни дава нито едното, нито другото. Една от типичните, а навярно и неслучайни нейни формули е it could happen to you – „това би могло да се случи и на теб“ – а целият развой на науката и техниката през последните години – най-напред исполинският скок на технологията на унищожението, предизвикан от войната, после лавината от открития, начело с атомните и кибернетичните – възникването на двойственото отношение: удивление и подплатена с тревога неприязън към учените (по-рано охотно осмивани в САЩ заради тяхната неразбираема, нямаща нищо общо с живота университетска дейност) – всичко това, случващо се през военните години, мисля, че представлява в голяма степен импулсът за бума на SF.

И така, приказката SF всъщност не е приказка – защото има да прокарва мост от днешния ден към недалечното и твърде правдоподобно бъдеще, и именно промяната в психологическата ситуация на читателя, убеждаването му в потенциалната реалност на мотивите SciFic, представлява най-съществената разлика в отношението към невинните „Бабини разкази“ или към кървавите приказки на Братя Грим.

Това засяга по-скоро атмосферата, която излъчват всички произведения на SF, отколкото отделните разкази, често бедни, безпомощни и вторични в построяването на конфликта и неговото развитие. Читателят може да пренебрегне хиляди такива новели и всяка от тях отделно, да не намери смисъл в неправдоподобните перипетии на ракетни екипажи и битки с роботи и ще бъде прав, но въпреки това от масата такива книги се издига лъхащата на реалност визия на Технологичната ера, която с течение на растящата си автономия на веднъж изпуснатите и необратими вече процеси, може да погълне, смаже или осъди на някакво непонятно робство загубените в нея хора.

Започнахме от изброяването на приликите между science fiction и приказката – продължавайки прегледа на разграниченията, след споменатата „реалност“ или по-скоро профетизъм на света на SF ще преминем към нейната морална проблематика. „Класическата приказка“ е много последователна в това отношение; злото в нея бива наказано, а доброто – макар и първоначално притискано – все пак накрая триумфира. Но ето че happy end се появява в SF с течение на годините все по-рядко. За това има много причини. Най-напред изобретенията и откритията, лишени от ореола на свръхестествените си „прототипи“, заплетени в сферата на човешките действия, принуждават писателите, може би поради своята материалност, към обосновка на често катастрофични последици. Никой не е чувал за катастрофа на летящото килимче и за скъсана шапка невидимка – в най-лошия случай можем да забравим вълшебната формула за отваряне на вратата към съкровището или да изпитаме действието на вълшебната тояга на собствения си гръб. Но катастрофите на космическите ракети, дефектите в машините, дори и най-съвършени, отчаяните ситуации, произтичащи от техните ограничения, са твърде правдоподобни – такива ситуации често се появяват като тема в SciFic. В един от разказите на Филип К. Дик (Autofac) живеещата при най-примитивни условия група оцелели от атомната война безсилно се вглежда в непрестанната мравешка работа на автоматичните подземни фабрики, които продължават да произвеждат с най-голяма точност огромно количество оръжия и снаряди, защитени от редици роботи, на които не може да се каже, че ситуацията, която ги е призовала към живот, вече не съществува. Този тип осакатени, слепи действия на машините, които са надживели гибелта на цялата цивилизация, докосващи се до безумното неразбирателство между човека и неговите творения, откриваме в многобройни творби на SF, завръщат се с упорството на обсесия. Разбира се, и тези истории, тези „приказки“ притежават поучителен морал, но той е подигравателен, лишен от приказна илюзия.

И още – героите на приказките са обикновени или необикновени същества, но за всяко извършено от тях престъпление отговаря някой, сред тях има жертви и виновни, преследвани и преследвачи – докато, благодарение на това, което са научили от историята, писателите въвеждат на сцената на своите творби масови процеси и явления, в които понятията за добро и зло, вина и наказание претърпяват ужасяваща промяна – никой не е виновен или са виновни всички, не е виновна дори съдбата, а Градиентът на технологичната еволюция; мненията са разделени, конфликтите – нерешими, вместо злобната магьосница, която все пак накрая може да бъде победена от глупавия Яш или от смелия принц – демонът без лице се оказва Законът на Голямото число. Това вече е проблематика на Епохата на масите, хората са се размножили и заедно с това са се обезценили като индивидуалности, science fiction не им оставя много надежда в бъдещето.

За да завърша това съпоставяне между приказката и science fiction, две думи само за американското fantasy. Вече поясних защо го смятам за жанр, по-малко значим като проблематика и за разлика от научната фантастика – ескапичен в пълния смисъл на думата. Fantasy се отказва от профетизма, с която се отличава SciFic, връщайки се към традиционните позиции на приказката, към необикновения разказ за духове, дяволи и демони, а по този начин не може да представлява градиво за някаква надграждаща, но неприказна цялост. Разбира се, тук се отваря поле за изява на изключителни пера, не една перла на жанра е излязла изпод перото на Бредбъри или Браун – споменавам най-добрите – но въпреки това считам тази област за по-малко интересна.

Превод от полски: Маргрета Григорова

 

[1] Цитатът е от предговора на Браун към книгата „Ангели и космически кораби“ (Angels and Spaceships). Лем се позовава на примера с интерпретацията на мита за Мидас при Браун и във „Фантастика и футурология“, където представя героя като реставратор. Бел. прев.

[2] (нем.) Известна мисъл на Гьоте: Майсторът най-напред си личи по ограниченията, които сам си налага. Бел. прев.

Подобни статии

НАПИШЕТЕ ОТГОВОР

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете вашето име тук

Времето е превишено. Моля попълнете кода отново.

Най-нови статии

spot_img
spot_img