Разговор с Мина Милева и Весела Казакова
Савина Петкова се срещна с режисьорското дуо Мина Милева и Весела Казакова на кинофестивала в Сараево, където новият им филм, „Жените наистина плачат“ получи своята балканска премиера почти веднага след успеха на първото си представяне в Кан.
Савина Петкова: Вчера на премиерата казахте, че Сараевският фестивал ви е като семейство и това сравнение съответства на филма.
Весела Казакова: Първо за Сараево. Той изгражда кариерите на много хора в района и това е заложено в мисията на самия фестивал. Затова държахме и „Жените наистина плачат“ да получи своята регионална премиера тук, след световната в Кан, много го искахме, и слава Богу, че ни селектираха. (Смеят се.)
Мина Милева: Много е готино тук в Сараево, ние се шегуваме, че ни дават сламката, а ние сме удавникът. Общо взето, с Весела щяхме да се отказваме от киното след първия си общ филм, „Чичо Тони, тримата глупаци и ДС“ (2014). Тогава обаче Рада Шешич, която е много уважавана селекторка, работила е дълго за Ротердамския фестивал, виден познавач на документално кино, каза: „А, „Чичо Тони“ влиза в моята селекция в Сараево!“. Макар че вече бяхме получили няколко институционални шамара, оттам написаха ревю в сп. Variety, където критикът (Джей Уайзбърг, бел. ред.) беше изказал нещо важно, а именно, че този филм не е реваншистки. Така че Сараево за нас значи спасителна лодка, пояс.
С. П.: С „Жените наистина плачат“ за пръв път заставате пред камерата заедно, и то като три сестри: Весела, Биляна и Катя. Имаше ли предизвикателства в споделянето на подобна интимност с по-голяма аудитория?
В. К.: Този процес е уникален и толкова емоционално зареден, че аз не мога да обясня какво точно се случи. По-скоро беше плод на някаква констелация, която се случи между нас самите в последните две-три години. Актьорски ние винаги сме искали да играем заедно, но някак си не се беше случвало, тъй като сме в различни посоки. Голямата ми сестра Катя има детска театрална трупа и правят форум-театър. А ние с Биби заедно сме завършили ВИТИЗ и паралелно през 2002 г. направихме първите си главни роли: аз в „Лист отбрулен“, а тя в „Подгряване на вчерашния обед“ и на „Златна роза“ ни дадоха награда за дебют (на името на Невена Коканова) и за изгряващи звезди. Тази награда съществуваше само още няколко години, не знам, може би са преценили, че вече няма изгряващи звезди в България… (Смеят се.) Но имахме късмета да започнем заедно кариерата си. И след това аз вече бях заснела „Мила от Марс“ (2004) и „Откраднати очи“ (2005), филми, които пътуваха много (за втория Казакова получава награда за най-добра актриса на кинофестивала в Москва, б. м., С. П.). А Биби точно по това време стана майка.
С. П.: Значи тогава пътищата ви са се разделили?
В. К.: Тя можеше да играе, но… някак си, виж, на жената съдбата какво нещо е… Тежко е, нещата се променят драстично: или средата те отхвърля, или ти самата се затваряш. Мисля, че и двете – попадаш в един водовъртеж, от който няма измъкване. Така си дадохме сметка с Биби, чак десет години по-късно, че докато аз си веех байрака, както се казва, по фестивали, и вървях по кариерния си път, ние може да сме си мечтали да играем заедно, но не се е получило. И затова „Жените наистина плачат“ е много специален филм.
С. П.: А що се отнася до предисторията на самия проект, написването на сценария?
В. К.: Всъщност всичко започна с тази дълбока мъка на Биби: да си седиш вкъщи, да си гледаш детето, да си отстранен от света по някакъв начин. Тъжно е, много е тъжно, има един израз: „да плачеш от петите си“, толкова е трудно да се справиш с неизменната депресия. И Биби писа, после заедно пишехме, мислехме го като една много хубава семейна история. Междувременно правехме други филми, нямаше финансови подкрепа, чудехме се дали ще стане филм, или просто нещо между нас си, но написано. Когато правихме „Котка в стената“ (2017), първият ни игрален филм, комисията на НФЦ не го подкрепи финансово. Получихме много малка субсидия от България, от БНТ, за 27-минутна новела. Всичко останало като средства намерихме извън България. След това, когато кандидатствахме пред НФЦ, филмът се казваше „Сестри“ и тогава вече сякаш, благодарение на младите режисьори във въпросната комисия, успя да се промуши. Това беше изключителна подкрепа. И така, тези неща всъщност позволиха да прокараме вече започнатото в семейството: срещнахме се и професионално, и човешки: и в моя активизъм, и в на Биби нейния финес и трагичен комизъм, а Катя е като непораснало дете в най-хубавия смисъл на думата, запазила целия си наивитет и вяра, макар че ние във филма я представихме като професионално нереализирана. В нейния случай обаче ни занимаваше идеята как жената търси изхода в алтернативни полета.
М. М.: Ако жената е fringe, маргинализирана, не е много прието, а ако мъжът е, това е окей. Бащите могат да се излагат. Те може да се напиват, да залитат, позволено е, но за една майка стандартите са съвсем различни.
С. П.: Освен че имаме един кохерентен групов протагонист (семейството), всички персонажи имат достатъчно пространство за развитие, даже сякаш всяка героиня дестилира определени аспекти на това какво е да си жена. Какъв беше процесът за постигането на този баланс, дали залагате на повече работа по сценария, или повече на работата с актрисите?
М. М.: И двете. Тъй като французите (от ARTE, една от най-престижните продуцентски къщи във Франция) го забелязаха много отдавна и като работни пчелички прочетоха сценария, разменихме бележки. Така се получаваше, да искат повече от този образ, от онзи, дърпаха насам и натам, затова и обсъждахме различни варианти. Факт е, че и при самото заснемане семейството на Весела много ни помогна. Ние им дадохме свободата и гъвкавост с материала, ако искат да променят някакъв аспект на героинята си, да го обсъдим, да пробваме. Имахме и много снимачни дни, много проби и така напипахме баланса. Това обаче си е много луксозен начин на работа…
В. К.: Вярно е, не знам дали ще имаме толкова възможност и енергия да го правим всеки път. Процесът определено не беше лесен, но заради характерите – ти страхотно го каза, „колективния протагонист“ – имаше опасност този филм да се окаже каталожен, да имаме „активистка лесбийка“, „домакинка с бебе“, „насилвана работохоличка“, друга, „откачила по медитации“ –
М. М.: Тоест всичките типове жена да са изкарани като хербарий. (Смее се.)
В. К.: Да, уж нали на пръв поглед и заглавието „Жените наистина плачат“ излъчва някаква плакатност. Но в действителност не е така. Филмът се радва на автентичен приток от страна на самия живот – приток, който добре се е канализирал в една обща история. Иначе би могло да стане голям буламач.
В. К.: Да се уцели балансът е най-трудното нещо. И да се докара магията.
С. П.: Отново сте работили с Донка Иванова, вашата дългогодишна монтажистка, но сте имали и подкрепа от французина Ян Деде, известен колаборатор с Франсоа Трюфо. Как работихте с тях, за да предадете ритъма на живота като бродерия от спокойни моменти и точки на напрежение?
М. М.: Много важен за нас човек е Донка Иванова, с която монтираме вече пети филм. Тя е изключителна с това, че няма никакво желание да ти угажда, да те хвали, защото в България имаме едно шуро-баджо, в което много обичаме да сме си мили, да сме си любезни, докато Донка „Не ме кефи това, прас!“ и реже. Нейният талант беше разпознат и от Ян Деде, който сметна монтажа за съвършен, затова и не промени нито един срез. С него повече работихме психологически.
В. К.: Филмът, в първоначалната си версия, преди да заминем за Франция, раздаваше такива шамари, че тогава Ян Деде, който е безспорен авторитет, ни помоли да преработим първия половин час и да го направим „малко по-обикновен“…
М. М.: Каза: „Направете един по-спокоен филм, даже скучен го направете!“. И ние седнахме и го направихме и той вика: „Хвърляйте го в кофата, тоя филм няма как да е обикновен!“.
В. К.: Тогава извикахме и Донка в Париж. Всички заедно започнахме да творим наново, вече с негова помощ. Той подходи игриво, искаше да експериментираме, често спорехме кой е прав. След това всъщност излезе по някакъв начин и човещината на преден план: и трите искахме филмът да е това, което е сега. И с тази негова намеса мислим, че нещата просто звъннаха, а това стана буквално няколко дни преди да подадем филма в Кан.
М. М.: Ян Деде, който е на 75 години, подсили детското у нас, радваше се на бебето, на котенцата, сякаш самият той е дете. Дай му да си играе с материала, изпитваше удоволствие…
В. К.: И ако трябва да бъдем абсолютно честни, във версията преди Ян Деде почти нямаше котенца и кученца, а след неговата намеса се оказа, че почти няма сцени без животни.
С. П.: Ритъмът на филма е забележително издържан, редуващ съзерцателни епизоди, радост от споделения живот, с по-тежки и трудни за смилане психологически моменти. Какво се оказа, след всичките промени и с оглед на предварителния ви план за разгръщане на филма?
М. М.: Между другото, дори след всичките каламбури се оказа, че всичко се е подредило по оригиналния сценарий. Ние нарочно не го гледахме, но явно е било закодирано в нас и в начина, по който сме снимали…
В. К.: Явно сме работили да бъде така и неслучайно вече сме имали тези котки, кучета, щъркели, змията в поточето – ние си ги искахме, внимавахме за тях. И си мислим, че така осигуряваме възможността зрителят наистина да бъде съпричастен към историята.
С. П.: Това обяснява защо животните във вашите филми се докосват до метафориката на човешкото, без да пренасят директно човешки качества, те запазват своя независим животински живот. Интересно ми е да чуя вие как гледате на тях като документалисти.
М. М.: Ох, много хубаво, че го отбелязваш, защото ние гледаме на тях като на хора. И всъщност един руски критик беше казал за „Котка в стената“, че за пръв път егото на авторите е поставено под уважението към животните. Те са си духчета, няма как наистина да са под нас във веригата… А и все пак котката е женската страна на човечността…
С. П.: Да не забравяме и сексуалния подтекст тук, тези на разговорните асоциации в различните езици, на английски – pussy, на френски – chat, и двете означават и котка, и жаргон за вагина. Това си е политически жест.
М. М.: Да, както казва и един от героите във филма, „Твоето котенце нещо е намръщено, взело ли си е спермалинчето?“. Абе всичко това е истинско: аз веднъж като бях в болница – върнала съм се от Англия, балканджиите доктори точно така ми препоръчаха спермалинче. (Смеят се.) Много е готино, нали? Дори не е сексистко… (Смее се.)
С. П.: Невротичност, гняв, ярост – това са емоции, които принадлежат към стереотипа за „истеричната жена“, но липсват в съвременното българско кино като валидни и заслужаващи гласност.
М. М.: Ние отначало мислехме, че българското кино не репрезентира, но после разбрахме, че и световното има същия проблем с подобна експресия. И цялото това движение за жените, трябва да се преувеличи още, да се подсили даже! В нашето поле има много жени, които са ни помогнали: документалистката Елдора Трайкова например. Имаме силни, стожерни жени в нашата история на киното, които дори да не сме ги позванаили всичките, са показвали, че можеш и трябва да се бориш за това, което искаш. Ралица Петрова също разучава физическата същност на жената – и грозното, и разкрасеното, естетизираното, фетишизирано, даже порнографираното. Едно раждане обаче никой не иска да го вижда…
С. П.: Да не говорим за табуто върху менструацията…
М. М.: Да, точно така. Всички тези неща трябва да са видими, да се свикне с това, да се премахне този предразсъдък, мъже/жени.
В. К.: Идеята, че жената трябва да обслужва, да бъде красива, едва ли не да подчинява целия си живот на това да се хареса, би трябвало да изчезне. А ние с Мина много искахме това да бъде показано екстремно във филма, много бутахме към максимум женска експресивност. И даже Мария [Бакалова], която е в една от главните роли… Тя може, може го! Тя отива далеч! Когато питаше: „Какво правим, докъде?“, ние ѝ отвръщахме, че няма таван.
М. М.: Мария беше единственото момиче от кастинга, което каза, че няма спирачки – беше готова да си обръсне главата, да си пререже вените… Макар че имаше много добри момичета, не всяка беше готова да отиде дотам. Тази готовност, професионално да надскачаш себе си, е изключително важна.
С. П.: Често обаче жените трябва да внимават: да са умни, но не прекалено, да са деликатни, съобразителни…
В. К.: И благодарение на това внимаване женските образи започват да страдат, подчинявайки се на стереотипа. И неслучайно Истанбулската конвенция беше посрещната у нас с толкова погрешно разбиране и хората си мислят, че се обявяват „за“ стереотипите, за жените и за мъжете, за техните права. Но не, тези стереотипи пречат на нашето реално общуване, на нашата свобода. Ето например, защо има котки? Котката си ходи, без да се интересува, си вдига крака, ближе се, няма значение дали ти се харесва, или не… Нашият филм не е плакатен, защото не тръгва от активизма, но абсолютно подкрепя правата на жените, ние подкрепяме тяхното позициониране, и то така, както те си го решат. В работата по филмите си и ние явно имаме тази дързост да сме това, което сме.
