Дарин Тенев
На 23 август 2021 г., преди по-малко от две седмици, почина Жан-Люк Нанси[1]. Отива си не представител на поколение, отива си свят и усещане за свят.
Исках да напиша няколко реда веднага щом разбрах, но не успях, думите се отдръпнаха, изразите не изразяваха, смисълът се свиваше и убягваше. Редовете по-долу са опит да скрия други редове, ненаписани.
Отива си свят, но не светът на Нанси, а собственият ни свят като поделен и споделен с него. А може би светът може да съществува, в своята цялост, разпростряност, изложеност, само като край на света – и може би тъкмо в този смисъл светът си отива. Първата глава в голямата му философска книга от 1993 „Смисълът на света“ има за заглавие тъкмо „Краят на света“ и започва с фразата „Вече няма свят“. Утопията на Нанси, че светът има своя произход в множествеността на сингуларности, които се докосват, разпрострират в чиста външност, външност навътре и външност навън, опространствяване, части и вън от тях още части, тела, които не са нищо друго освен самото движение навън, излагане, тази утопия за битието като излагане (това са негови думи: „излагането е самото битие“) ни дава да мислим света като докосване и споделяне на сингуларностите, които ни пресичат и които сме. Битието е на първо място битие-със, своеобразна и всеки път уникална заедност на множество единични неща, а тази уникалност означава също, че всеки път всичко е локално (битието-със е непременно и битие-до, битие-при, битие-във) и значи няма всичко, и значи няма вън на света, защото светът е самото това вън, локално и уникално оприсъствяване на множественото. Утопията на Нанси с цялата ѝ радикална демократичност обаче подсказва, че да си в света е да си на края на света, части и вън от тях други части, като самото опространствяване, което се случва, създавайки своето място, те оставя във външност, където да имаш свят и да нямаш свят е едно и също. Затова и „смисълът на света“ вече не бива да се схваща през криза на смисъла по линията Е. Хусерл – Ян Паточка, смисълът е трансиманентен на света, светът „е структуриран като смисъл и смисълът е структуриран като свят“, смисълът е излагането на света, излагането, което светът е, но самото това излагане не е факт, а случване, постоянно променяне на смисъла на „смисъл“, и както това ще рече, че „смисълът е собствената си дисеминация“, така то означава и че светът е неизбежно край на света.
Жан-Люк Нанси почина, докато светът е потопен в пандемична криза и серия от разнообразни мерки срещу нея. Неговата смърт не е знак и все пак тя ни излага на това как един свят и усещане за свят си отиват. Отива си сякаш светът като край на света, идва краят на края на света, идва нова епоха на безсмислие, в която смисълът вече не може да бъде дори своята дисеминация. Нанси говореше за един отсъстващ смисъл, без да има лишеност от смисъл; сега ироничният хиазъм на една история, която не можем да разкажем, ни изправя пред лишеност от смисъл без смисълът да отсъства. Краят на утопията на Нанси, която по някакъв начин е весело утвърждаване на множествените сингуларности, които са ни се случвали и като които сме се случвали, е може би край на тази радикална външност. Не знам.
Удивително е все пак, че Нанси надживя цялата група на френската деконструкция, към която принадлежеше, Нанси, който преминава през една от ранните операции за присаждане на сърце през 1992 г. и му предричат да не живее още дълго, надживя и Сара Кофман, и Жак Дерида, и Филип Лаку-Лабарт, с които създава колекцията „Philosophie en effet“, превърнала се в манифестна трибуна за деконструкцията още през 1975 г. със сборника „Мимезис на артикулациите“, където четиримата участват заедно със Силвиан Агасински и Бернар Потра. Роден на 26 юли 1940 г., той е точно десет години по-млад от Дерида, с когото се запознава в края на 1960-те, след като вече е срещнал и е започнал да работи с най-близкия си съмишленик Лаку-Лабарт, негов връстник. Нанси и Лаку-Лабарт са открили у Дерида и книги като „За граматологията“ близка до собствената им нагласа програма за мислене след Хайдегер, която да вземе предвид литературата, психоанализата, репрезентацията и границите им с философията. Двамата преподават в Страсбург от 1968 година и много рано започват да пишат заедно, като още през 1973 г. издават малка книга върху Лакан, „Заглавието на буквата“, която веднага е забелязана от известния психоаналитик и коментирана на семинара му. Нанси и Лаку-Лабарт превеждат заедно Ницше, братя Шлегел, Новалис, пишат заедно върху немския романтизъм („Литературният абсолют“, 1978), върху „Нацисткия мит“ (1991), върху Фройд, върху театъра, върху Бланшо. По предложение на Дерида през 1980 г., малко след като са организирали първата конференция в Серизи, Франция, върху неговото творчество, основават Център за философски изследвания на политическото, който ще функционира четири години. В рамките на този център двамата развиват своите тези за оттеглянето на политическото като оттегляне на онова, което създава възможността за социална връзка, позиции, идентичности, като само остава без идентичност и без форма.
Но паралелно на тази съвместна, споделена дейност Нанси чертае внимателно и свой собствен, отделен философски път. След като под ръководството на Рикьор пише и защитава дипломната си работа в 1964 г. върху философията на религията на Хегел, Нанси продължава да работи върху немския идеализъм и първата му книга, „Спекулативната ремарка“, публикувана през 1973 г., когато излиза и книгата за Лакан, е за понятието за снемане, Aufhebung, и мястото му в Хегеловата диалектика. През 1976 г. издава „Дискурсът на синкопа 1. Логодедал“, където се фокусира върху въпроса за стила и представянето във философската система на Кант, като в тази книга и писаните по същото време текстове върху Новалис, Фройд и др. ключовият обект на изследване се оказва остроумието, Witz. По интересен начин, сякаш тъкмо от тези ранни трудове върху Кант и идеализма постепенно ще започне да се оформя през 1980-те години философската нишка за битието като излагане и ще бъде въведен мотивът за докосването като докосване до онова, което не може да бъде представено, доколкото е самият сингуларен акт на представяне, който в своето самоотнасяне синкопира себе си и се отваря към непрестанна трансформация. Особено значим в това отношение е един не толкова известен текст на Нанси върху възвишеното у Кант, „Възвишеното приношение“, в който настоява на това, че красивото и възвишеното не се противопоставят, а са съчетани в представянето, като красивото е отнесено към представеното, а възвишеното към движението на представяне, което се изплъзва на формите, които прави възможни, своеобразна граница, където се докосват образът и безформеното, крайното и безкрайното.
Няма да е грешно да се каже, че популярността на Нанси нараства рязко тъкмо през 1980-те години, но причина за това не е работата му върху немския идеализъм или Хайдегер, а посоката, в която поема мисленето му покрай Центъра за философски изследвания на политическото. Става дума за въпроса за общността, който той атакува през предизвикателно препрочитане на Ж. Батай в „Безделната общност“, публикуван през 1983, а през 1986 г. застанал в основата на едноименната книга. М. Бланшо изглежда е впечатлен от текста и отговаря бързо на Нанси, което отпушва цяла серия от дебати и разисквания около общността и възможността за общност на лишените от общност, в които самият Нанси участва активно. Идеята за безделна общност, общност, която не е нито иманентна, нито трансцедентна, общност, която не поражда творба, му позволява да преформулира въпроса за комунизма и да предефинира връзката между философията, литературата и политическото. Само че това, което така е дало основата за една необикновена философия на политическото, в края на 1980-те и началото на 1990-те се превръща в начало на нов вид онтология, преосмисляща битието-със и битието-във като първични, една онтология на локалните опространствявания, ареализацията, най-внимателно разгърната в „Смисълът на света“ (1993) и „Единично множествено битие“ (1996). Дали става дума за политически или за онтологически проблем, иначе казано, дали тази идея за битието-със може да залегне в политическа програма, или пък описва структурата на битието, е питане, което френският мислител не изоставя оттук насетне. Такова битие трябва да се мисли динамически, като постоянна трансформация, поради което на философската теза на Ален Бадиу, че има битие, но освен битието има и събитие, Нанси отговаря, че битието е събитие, с неговите думи „По-скоро „събитие на битието“ отколкото разделяне на битието и събитието“. Онтологическият проект (ако тази дума е уместна в случая) на Нанси му позволява да върне по ненаивен начин след Дерида към понятия като свят, смисъл, свобода, субект. (Впрочем тъкмо Нанси задава въпроса „Кой идва след субекта?“ към ключовите имена във френската философия и събира отговорите им в едно книжно тяло през 1989 г.)
Междувременно с началото на 1990-те години и операцията по присаждане на сърце, която преживява, се връща интересът му към проблематиката на тялото, която е белязала още някои от ранните му книги като Ego sum (1979). През 1992 г., годината на операцията, Нанси издава една от най-поетичните си книги, Corpus, където в кристализирана форма се срещат всички нишки на философията му – и политическото, и излагането, и света като опространствяване, и сингуларностите, и образите, но всички пречупени през проблема за тялото, тяло-повърхност, тяло сред други тела, докосващи докосвани, свят от тела. „Тялото е бъденето изложено на битието.“ Corpus е парадоксално все още единствената книга на Нанси, преведена на български и издадена като книга. Преводът на Боян Манчев (София: Лик, 2003), приятел и съмишленик на Нанси, който развива собствената си философия в интензивен разговор с него, е образец за мисловно съучастничество, позволяващо плътта на един език да завибрира по нов начин, заразена от друг език. Нека спомена и това, че следа от неспирния разговор между Манчев и Нанси има и в публикувания в „Литературен вестник“ диалог на двамата, озаглавен „Метаморфозата, светът“ (бр. 43/ 2014), първоначално видял бял свят в редактирания от Манчев брой на сп. Rue Descartes, посветен на метаморфозата (бр. 67/2009).
Когато през 2000 г. Нанси преиздава Corpus, той пуска и друга, още по-малка книга, „Натрапникът“, където вече пряко говори за сърдечната си трансплантация, и това е едно от най-необикновените философски есета, писани изобщо. Прекрасен превод на български, под заглавие „Досадникът“, указващ връзката с присадката и присаждането, Владимир Градев публикува в „Демократически преглед“ (кн. 48/2001-2002).
Все така 1990-те години са и времето, когато Нанси се обръща и започва да работи много съсредоточено върху изкуствата, живопис, танц, театър, а много хора на изкуството започват да го търсят за съвместни проекти. „Музите“ (1994), „Погледът на портрета“ (2000), „На дъното на образите“ (2003) са само малка част от заглавията върху изкуствата и образите, които ще публикува през следващите години, до смъртта си и отвъд нея (в началото на септември тази година, седмица след като почина, беше издадена книгата „Срещи“, представляваща разговор между него и изкуствоведката Каролин Майстер).
Не бих искал това да се превръща в изброяване на важни съчинения на Жан-Люк Нанси; за това съжаление вероятно е малко късно, но в такова изброяване трябва да се посочат най-малкото двата тома на „Деконструкция на християнството“ (2005, 2010), където се разглежда хипотезата, че християнството не само е деконструкция, но деконструира самото себе си; както и книгите за демокрацията, за секса и екзистенцията, за евреите, за антисемитизма на Хайдегер, за новия коронавирус… Но Жан-Люк Нанси почина и изброяването е меланхоличен жест на неспособност да се справиш с празнината, отворила се като място.
В своя спор с Дж. Агамбен относно вируса Нанси иронично отбеляза неотдавна, че му е трудно да говори за биополитика, ако все още не сме сигурни какво е живот и какво е политическото, скрито препращайки към своя теза отпреди двадесет години, че биополитиката неволно обозначава онова, което не е нито живот, нито политика (като форма на съвместно съществуване).
Какво свършва, когато свърши животът? Един свят. Не светът на един, а един свят изобщо и едно усещане за свят. И дори да приемем, че докосването изисква разделението, а значи и невъзможността да докоснеш, има разделение, през което няма докосване, смисъл не се разпростира, няма поделяне и няма споделяне. Мисълта тежи и спира, и олеква безкрайно. Един свят свършва, краят на един свят стига своя край и въпросът вече не е има ли отвъд, а: има ли отсам? Сбогом, Жан-Люк Нанси!
[1] Съвместна публикация със сп. Хетеродоксия, бр. 1-2/ 2021.
