Антоанета Алипиева
С Владо Попов се запознах в началото на 90-те години от миналия век, в редакцията на „Литературен форум“, откъдето и тръгнах, дай боже, сериозно в критиката. Оттогава до днес се чуваме рядко, но винаги с дълбока добронамереност и симпатия. Човешкото присъствие на Владо е проникнато от някаква старомодна деликатност, от рядко срещан финес, който днес изглежда като оазис на благородството, съчувствието и моралната хигиена. Сякаш ще се счупи пред очите ти, но изненадващо, не се чупи. Такава е и поезията на един от важните поети от 70-те години на ХХ в. – Владимир Попов, чието име се нарежда до емблематичните представители като Иван Цанев, Иван Методиев, Марин Георгиев, Биньо Иванов, Калин Донков, Борис Христов, Екатерина Йосифова… Пътят му като утвърден поет е по-бавен, но пък е искрен и заслужен, защото поколенията след него прозряха обвързаността си с поетиката му, с темите и чувствителността му. През 60-те години на миналия век той започва със самиздат, в село Щръклево, книгата „Вечерта над нас“ е издадена в броени екземпляри от Веселин Тачев с марката „Щръклитиздат“. Още в този смешен и трогателен факт личи желанието за собствен коридор, за някаква отбранителна самота, която впоследствие ще закрепне във физиономия. Наградите на Владо не са малко, даже доста са, но в тяхната интерпретация не се усеща мирисът на конюнктура, самият поет ги приема толкова скромно и тихо, че се чудиш дали разбира, че са дадени тъкмо нему. Същата тишина цареше и в работата му като редактор в „Литературен форум“ и в „Просвета“, където авторите се чувстваха значими тъкмо поради безкрайната му деликатност.
С интерес следя ежедневните изяви на Владо във Фейсбук – постоянни публикации на репродукции от световните художници и антологично представяне на големи български поети. В подбора на последните няма някакво предпочитание на точна естетика или на времеви литературноисторически отрязък. Има обаче висок критерий за литература, някакъв безпогрешен усет за поетичен канон, основан на смисъла, на завършената чувствителност. Това, с което не можеш да излъжеш Владимир Попов, са модите, конюнктурите и евтината злободневност. Той просто знае нещата, така както ги знае всеки висок ценител, отдаден на духа без сметки и очаквания.
Точно тази черта на „стария поет“ предизвиква неговия интерес към малките хора, към най-искрените кътчета на човешката топлота. И в поезията, и в характера на Владо няма нищо приповдигнато, патетично, гръмко. Има дълбока човечност и благородство. Има традиционна отдаденост на най-естествените чувства и ценности. Като екзистенциално присъствие „старият поет“ печели именно с това – с рицарската си кауза на достойнството и честността. Баналното се превръща в проверен опит, малките истини на малките хора – в състрадание и съчувствие, в желание да помогнеш. „Деца, сега сте вие Отечеството мое“ – е основата на битието. Защото животът се удостоверява с раждане. Така че смъртта не може да плаши, тъй като тя не е окончателност. Тя е предаване на щафетата, подновяване на тялото, унаследяване на ценностите. Майката, децата, бащата са основните фигури на живота, другото са „илюзиите стари“, химери, които делникът бързо изтрива, разпилява на прах. Е, как да има граница между живота и смъртта: „Но аз ли съм, синът ми ли – не виждам отдалече… / А може би това е моето Отечество“. „Старият поет“ е старият живот, който е проверил кое си струва и кое не, изхвърлил е ненужното и с увереност брани важните, традиционните неща. Владимир Попов винаги е обичал човешката традиция, дошла от дълъг и проверен опит. Животът е необходимост, няма нищо общо нито с поза, нито с роли, нито с химери. Тази философия превръща поета в духовна фигура, прекрасните думи „дарба“, „талант“ са основополагащи. Поетът с все сила брани „самия себе си“, устоява самотата на мълчанието, в което се раждат искрените думи на изкуството. Поетът е лабораторията, в която обществото се утаява, затова неговото място не е на вълната на злободневието. Той потъва дълбоко в себе си, бранейки своя „талант“. По едно този поет прилича на общата тенденция, валидна за поколението: по това, че „малкият човек“ заслужава огромна почит. В неговата житейска повторяемост се ражда животът, в автоматичните му действия се залага любовта. В неговата масовост е посята безконечната нишка на битието. Така погледнато, смъртта е едно изпращане на човешкото достойнство. Едно подчертаване на сизифовската тема на живота, но видяна не като страдание, а като легитимация на мъдростта. Не мога да си представя нито автора, нито човека Владо Попов уплашен. Сякаш религиозно смирение му пречи да се приобщи към страстите на деня, към физическите трептения на реални крамоли и групировки.
Не съм забелязала той да се интересува от политика, въпреки че в ежедневния си Фейсбук постоянно взема страна, морализаторства, критикува. Но го прави без всякакъв оттенък на партизанство или корист. Прави го от честност, а това отново придава на обществената му позиция романтичния ореол на автентичната чистота. В поезията му приоритет имат визиите на смъртта, на светлата тъга, на мъдрото смирение с отреденото – и като наниз от случки, и като спазване периметъра на собственото си аз. Никога не съм видяла Владо да излезе от границите си, да поиска нещо, което да не му е прилика. Точно тази му мъдрост ражда и дълбоките симпатии към него, прави от приятелите му верни хора, винаги уверени в неговата искрена отзивчивост.
И пак ще се върна на ежедневните Владови занимания с картини от световни художници и прекрасни български поети, чиито творби са лишени от конюнктури и безсмислени пози. Това е духовният живот на „стария поет“, неговата утеха и опора. С тях дели самотата си, която напредва и напредва. И май че и с внуците, с които той толкова се гордее.
Бъди честит, Владо, знаеш, че те обичам и знаеш защо ти благодаря!
