Разговор с Мохамед Мбугар Сар, лауреат на наградата „Гонкур“
Мохамед Мбугар Сар е най-голямото дете в семейство със седем сина. Отрасъл е в семейна среда в Диурбел. Баща му е лекар, майка му – домакиня. Мбугар завършва началното си образование в Диурбел, а средното – във Военното училище в Сен Луи. После идва във Франция и учи в подготвителен клас в департамента Оаз. След постъпването си във Висшето училище за социални науки той пише непрекъснато. „Във всичките си романи се опитвам да разсъждавам за човешката участ, за онова, благодарение на което, независимо къде се намираме, ние сме човешки същества, изпитваме тревога, имаме желания, преживяваме трагедии“, споделя сенегалският писател Мохамед Мбугар Сар, автор на романа „Най-тайната памет на хората“. За него 31-годишният писател получи престижната награда „Гонкур“, която бе обявена на 3 ноември, сряда, 2021 г. Ровейки се в историята на един загадъчен автор и вдъхновен от малийския писател Ямбо Уологем (лауреат на наградата „Рьонодо“ за 1968 г.), разказът на Мохамед Мбугар Сар разглежда отново въпроса за връзката между художествената измислица и реалността.
Лауреат на „Гонкур“ 2021, Мохамед Мбугар Сар говори в интервю за „Сен Плюс“ и „Сюд Котидиен“. Авторът на „Най-тайната памет на хората“ говори за своя писателски почерк, за символиката на тази престижна награда, както и за своето влизане в света на писателите. Между другото той реагира и по повод на дебата, породен от неговата статия от 2013 г. в „Сен Плюс“ за Берси.
„Сен Плюс“ – „Сюд“: Сто години след Рене Маран, на 31 години вие сте вторият чернокож, който получава наградата „Гонкур“. Младежката награда „Ремед плюс“. Накрая вие сте първият чернокож от Субсахарна Африка. Как приехте това отличие? Възприемате ли го като признание за африканската литература?
Мбугар Сар: Да, аз съм първият африканец от Субсахарна Африка, третият чернокож, редом с Маран, без да забравяме Патрик Шамоазо и неговия забележителен роман „Тексако“ от 1992 г., нито Мари Ндиайе и нейната творба „Три могъщи жени“ от 2009 г. Всъщност има ли реално значение да си първият чернокож за едно или друго, особено в сферата на литературата? Има ли цветът на кожата някакво значение за един писател? Изтъкването на този факт не обслужва ли идеята, че всяко постижение на африканеца или на чернокожия е фактически нещо изключително. А това, погледнато внимателно, не е много далече от расисткия и колониалния възглед. Отговорът на този въпрос не е проста работа, но аз ще кажа чисто и просто: приех новината за наградата с чистата радост на писателя, чиято книга получава много престижно литературно отличие. Това, че въпросният писател е чернокож от Сенегал, представлява просто биологична и географска случайност, макар че Историята усложнява ситуацията. Признанието не е за африканската литература, а надявам се, за литературата, която се твори и в Африка. Казвам това без да подценявам символното измерение за африканската книжовност от франкофонското пространство, в частност африканското. Защото аз очевидно започвам от символа и от историческия момент. Този момент е важен.
Можем ли да смятаме, че този исторически момент слага края на една аномалия?
Не мога да игнорирам символичното измерение на тази награда, особено сега, но предпочитам да започнем с въпроса за литературната стойност, за да обосновем по-добре въпроса за политическото значение и неговите последици. Двата аспекта са свързани, но дискурсивният порядък е важен. В известен смисъл беше аномалия книгата на един чернокож от Субсахарна Африка да не бъде отличена с наградата „Гонкур“ в продължение на 120 години. В областта на литературата изникваха структурни въпроси, въпроси на литературната социология, свързани с колониалното господство и с последиците от него – расизъм, издателско презрение, непризнаване, липса на интерес от страна на литературните среди и на френската публика по отношение на романовата продукция във франкофонското пространство, особено в африканското.
Въпросната аномалия беше „коригирана“ с неотдавнашната награда, но струва ми се, би било неправилно това да се смята за някакво изключение, да се тълкува като рядка и ценна господарска милостиня. Подобно разбиране би означавало, че и това е… историческа аномалия, че нищо не се е променило, че тази награда е просто отклонение и че скоро ще се върне старото положение.
Как тогава да се отнесем към този случай?
По-скоро би трябвало да се подчертаят три неща: 1) от повече от век в цялото франкофонско пространство на Африка има забележителни текстове на френски; 2) това, че един от тези текстове е признат от „Гонкур“, не би трябвало или повече не би следвало да ни учудва; и че в крайна сметка 3) отсега нататък трябва да се борим и да внимаваме щото романите, писани от африканци, да не попадат в лесните литературни определения, да не бъдат гетоизирани от издателствата, политиците и медиите, за да се разпространяват пълноценно във франкофонското пространство. Да бъдем в библиотеката и в пространството на въображението като всички художествени текстове. Да се стремим към най-престижните литературни награди, без това да изглежда скандално. И това най-добре ще се постигне, като се поставят на първо място художествените качества. Ето защо аз наблягам преди всичко на поетичните достойнства. Иначе наградата „Гонкур“ е страхотен стимул в моята работа, но също така и за африканските писатели, най-вече младите. Бъдещето е тяхно. Те вече нямат комплекси по отношение на френския език и на френската среда.
Не се ли опасявате, че „аз, Мохамед Мбугар Сар, лауреат на „Гонкур“, няма да бъде парализиран, че наградата ще се окаже прекалено голям товар?
Най-тежкото за носене винаги е било най-тежкото за понасяне. Това е погледът на обитателите на човешката библиотека: великите писатели и великите творби. В това отношение наградата „Гонкур“ няма да промени нищо: пред произведенията от миналото аз винаги ще съм смазан, парализиран. Парадоксално именно това безпокойство ме подтиква да пиша, поне досега. Наградата „Гонкур“ може да стерилизира, да пресуши вдъхновението. Трудовото насилване може да превърне писателя в „безписмен“ човек. Наградата обаче може и да освободи наградения, да го изтръгне от определени материални нужди, от определени страхове. Надявам се, че ще имам силата да запазя спокойствие. Надявам се, че ще продължа да чета. Надявам се, че ще мога да напиша още две-три неща. Но ако не се получи и аз се окажа парализиран, което е възможно, такава ще ми бъде участта и в това няма да има нищо страшно. Тогава ще се върна у дома, в Сине, ще обработвам земята, ще ям кускус и ще се наслаждавам на прекрасните залези в моето село.
Може да се смята, че тематиката в различните ви романи се върти около условията за съществуване в общочовешки план. Това е твърде далече от „социалистически реализъм“, от литературата на развенчаването, дори от борческата литература. Може би общочовешкото е нова форма на ангажираност?
Ангажираност към условията на човешкото съществуване, както казвате. Тази ангажираност ми се струва по-важна и по-интересна от общочовешкото. Не може да се дефинира общочовешкото. Такъв е теоретичният капан на това понятие, в което обаче аз искам да вярвам. Да се дефинира то, би означавало да се ампутира от опита на другия за общочовешко. Двете неща трябва да се срещнат, за да изникне от тях общочовешкото, множественото. Всички мои романи се опитват да разглеждат условията за човешкото съществуване: това ни превръща, където и когато и да се намираме, в човешки същества, които имат своите тревоги, своите желания, трагедии, надежди, жестокости, красоти. „Оградена земя“, „Хоровото мълчание“, „Чисти хора“, „Най-тайната памет на хората“ – всички мои текстове поставят в действителност един и същи въпрос, но от различни гледни точки: какво ни прави човешки същества, какво ни свързва в този опит, независимо от идентичностните или културните особености? Това са философски въпроси, но те стават литературни, след като фикцията ги вгражда в драмата на романа. Аз в никакъв случай не бих искал да превръщам романа в идеологическо пространство, в пространство на политическото мнение. Това отворено пространство поставя въпроси, играе, освобождава, обработва действителността. То цели да изправи читателя пред себе си, пред собствената му участ, пред онова, което върши той, за да бъде или да не бъде достоен човек.
Сред вашите по-стари събратя, хора като Бухакар Борис Диоп или Тиерно Моненембо – ще се ограничим с две имена – прави силно впечатление централното място на бабата в оформянето на въображението на бъдещия писател, какъвто станахте. Тази фигура, на която посветихте вашата награда, не е ли застрашена днес от социалните мрежи, които сега са предпочитани от много млади хора? Не е ли това заплаха за литературата?
Днес аз съм почти сигурен, че желанието ми да разказвам и да слушам истории, моето поетично въображение води началото си от разказите на майка ми, на моите баби, лели, братовчедки. Не знам дали днешната младеж има подобен опит – има нещо ужасяващо в това да слушаш в едно вълшебно, спряло време глас, който ви въвежда в друг свят, където оживяват най-необикновени създания, които обаче стават ваши приятели. Във всички случаи обаче то събужда и обогатява вашето въображение. Днешните млади имат може би други източници, които подхранват тяхното въображение. Може би в социалните мрежи има медии, които стимулират по различен начин тяхното отношение към словото, към езика, към демократическия опит или към информацията. Не знам. Но едно ми се струва безспорно: жестоката арена, в която могат да се превърнат тези мрежи, смесицата на случайното и сериозното, абсолютното релативизиране на знанието, на културата или дори на истината, която мрежите внушават, тяхната уравниловка надолу, потокът от различни мнения, контраистините, които могат да минат за свободно и легитимно изразяване на мнение – всичко това ме кара да се замисля относно последиците за младите умове, по-специално относно тяхната концентрация и спокойствието, необходимо за усвояването на една култура. Разбира се, не казвам, че там всичко е ужасно, боклук. Има научни изследвания, които разкриха как тези занимания поглъщат време, пораждат зависимости от екраните и социалните мрежи. Това не само съкращава нашето време за четене на книги или да се посветим на изкуството, макар че е възможно да четеш и да се занимаваш с изкуство „онлайн“. Това намалява също така способността ни да се съсредоточим, да се уединим.
В кой момент започнахте да мечтаете да станете писател?
За това никога не съм мечтал истински. Исках да стана футболист или журналист, преподавател, адвокат. Но винаги съм обичал да чета, да чета много. От четенето стигнах до писането. Това стана постепенно, успоредно с развитието на литературната ми чувствителност и определянето на моя жизнен път. Но това не беше мечта. Започнах да пиша редовно към двадесетата си година.
След началното училище в Диурбел и след Военното училище в Сен Луи вашите литературни успехи дължат ли нещо на сенегалското училище, или те са по-скоро плод на личните ви и на военните ви усилия?
Мисля, че тези две влияния са свързани. Имах шанса да бъда добре образован. Сенегалското училище, въпреки своите кусури и недостатъци, може все още да обучава отлични ученици. Семейното обкръжение, моят вкус и моята читателска страст винаги са ме подтиквали да напредвам в това, което обичам: езика, писането, думите. Училището разви и доведе до зрелост този вкус, даде ми нови средства, като ме изправи пред изпитанието да се отварям за нови хоризонти. Мисля, че страстта винаги е индивидуална: винаги сами изграждаме или откриваме онова, което ни острастява. Работата на училището, освен предаването на технически компетенции и базисни знания, имам предвид цялата му философска работа, би трябвало да се състои в това да види каква страст – дори и в зародиш – изпитва всеки ученик и да я стимулира, за да се подтиква ученикът да стигне възможно най-далече. Сенегалското училище още го прави. Разбира се, не за всички. Но аз се гордея, че съм негов чист продукт.
След като бе съобщено за вашето награждаване с „Гонкур“, имаше много най-различни реакции на вашата статия от 2013 г., публикувана в „Сен Плюс“. Изненада ли ви тази полемика?
Не ме изненада по простата причина, че текстът несъмнено я поражда, почти я изисква. Хрониката бе предизвикала вече полемика още със своето публикуване преди няколко години. Никак не се изненадвам, че този текст се появява отново тъкмо след присъждането на „Гонкур“ за последния ми роман. В това няма нищо случайно. Става дума за текст от моята младост. Писах го едва двадесетгодишен. Всъщност въпросът не е във възрастта, знаех добре какво казвам. Тъй че няма да се крия с това извинение. Обаче няма съмнение, че ако бях малко по-зрял, бих писал различно, по-малко провокативно. Въпреки че се възхищавам на Юсу Ндур, въпреки че вече съм ходил в Берси, исках да подложа Берси на сатира, оцветена от карикатура и осмиване, дори от самоосмиване, защото се подигравам и на себе си. Разбира се, типологии като писания, регистър на сатирата, на карикатурата, на осмиването и т.н. не са ясни за всички.
Това младежка наивност ли е?
Проявих наивност, като си въобразявах, че този текст, който не беше някаква дисертация или уводна статия, може едновременно да разсмее и да предизвика размисъл независимо от своите крайности. Не всички го възприеха така. Много хора четоха първосигнално един многопластов текст. Ако го гледаш на първа степен, текстът наистина е много краен, негрофоб, обиден. Аз не съм такъв човек, но никой не е длъжен да ми вярва. В него има един хумористичен нюанс. Той се базира на тази жестока провокативност, понякога груба, винаги нагла. Тя обаче и никога не цели да нападне или да обиди някого. Тъй че мога да разбера защо този текст бе зле посрещнат и зле разбран. Неговият тон обаче спада към литературната ориентация, която изпробвах свободно като чиракуващ писател. Очевидно това не е жанрът, за който съм най-надарен. Впрочем оттогава го изоставих. С времето си давам сметка, че този текст е несръчен и зле написан. Това, че той бива хулен, е обяснимо. Не съм очаквал, разбира се, да го аплодират единодушно.
Водещи: ВИЙО САВАН и РЕНЕ ЛАК
Превод от френски: СТОЯН АТАНАСОВ
сп. „Патримоан“, месечник за книги, изкуства и култура, № 30, ноември 2021, Дакар (Сенегал)
