Иванка Могилска
Разказ
Ако съседите не бяха заплашили госпожа Матвеевич, че ще оттеглят решението си за поправка на покрива, тя нямаше да се съгласи канадецът да рисува по калкана на кооперацията.
Първо, излишно беше общината да дава пари за такава глупост, при положение че имаше по-важни неща за оправяне – повдигнатите плочки на съседната пресечка, изоставената сграда на „Футошка“ 14 и двете повредени улични лампи на долното кръстовище!
Второ, бяха ли свършили художниците в Нови Сад, че да докарват канадец?!
Трето, защо трябваше да рисува стената точно на тяхната кооперация, не можаха ли да му изберат някоя друга, толкова къщи имаше наоколо! Културната станция била срещу калкана. Госпожа Матвеевич и с културната станция не беше много съгласна. Събират се разни хлапетии и младоци, понякога се чува музика отвътре, хора влизат-излизат, кой ги знае какво правят. Само чакаше някой път след 23 часа да се чуе музика, за да извика полиция и на следващото общо събрание да погледне тържествуващо съседите си: „Аз казах ли ви!“. Въобще госпожа Матвеевич имаше определено мнение за случващото се в квартала, града, държавата и света и не се притесняваше да го сподели на всеослушание пред съседите си.
Горната част от калкана на къщата, под покрива, беше стената на нейната дневна. Само да започнеше канадското художниче да тропа, да чука, да вдига какъвто и да било шум, щеше да види!
Тя чистеше припряно шкафовете, търкаше яростно тавите, тенджерите и чиниите и си представяше как се появява на балкона и му крещи такива думи, такива думи, че на него веднага му става ясно, че не е желан. После се сещаше, че не знае английски и започваше да търка още по-ядосано.
Още като малка беше забелязала кога започва старостта. Когато спреш да се бориш с праха и мръсотията и те превземат дома ти. Много добре си спомняше сивите петна по чиниите на баба си. Повдигаше ѝ се като видеше някоя от тях пред себе си – пълна с яхния и с белезникави петна по ръба. Буташе чинията, сочейки петната, а баба ѝ я убеждаваше, че били от старост – ползвала сервиза откакто ѝ го подарили за сватбата. „От старостта са – мислеше си внучка ѝ – само че не на чиниите!“
Когато се омъжи, къщата ѝ блестеше. Като остана сама, удвои усилията си. Не биваше да се предава! Ей така става – уморяваш се, решаваш само един ден да си починеш – и хоп! – по дръжките на вратите се появяват втвърдени островчета мръсотия, стените на тенджерите и тавите добиват специфичен кафяво-черен цвят, а по порцелановите чаши и чинии се появяват сивите следи от умората на възрастта. Внуците идват, но седят намръщени на крайчеца на дивана, избягват да се мият в банята, никога не са гладни и най-накрая спират да те посещават. По ъглите се заселват сиви валма прах и при някое случайно течение прелитат от единия към другия край на стаята. Ето тогава човек е остарял!
Госпожа Матвеевич нямаше внуци. Синът ѝ беше избягал в Канада в края на 90-те, малко след като завърши, и тя рядко имаше вести от него. Предполагаше, че ще намери начин да ѝ каже, ако вече е станал баща. Нямаше внуци, но имаше куче. Бял шпиц на име Мая. Поне някой от родителите му със сигурност е бил шпиц.
Докато клечеше и обираше ъглите на стаята с прахосмукачката, тя пак си мислеше как да подскаже на канадеца да си обира крушите. Какъв художник е това? Всички знаят, че хората, които боядисват стените, се наричат бояджии!
След като приключеше с чистенето, госпожа Матвеевич хапваше малко и гледаше телевизия. После правеше няколко обиколки на дневната – да види, че всичко е наред. Наред беше, разбира се. Беше се пенсионирала наскоро и навиците ѝ на управителка на голям хранителен магазин, в който трябва да държиш всичко под око, не бяха я напуснали.
Приятелки нямаше. Не можеше да понася женските брътвежи. Особено когато дали от скука, дали от истинско доброжелателство се насочваха към нея с искрени и горещи съвети да си намери мъж, за да ѝ олекне!
Тя много добре знаеше какви са мъжете. Готвиш им, чистиш им, подреждаш, шиеш копчета, гладиш, приготвяш се да го посрещнеш с усмивка като се прибере, а той закъснява, няма го, няма го, пък накрая разбереш, че е избягал със секретарката си. Нямаше нужда от мъж. Имаше си Мая. Нея посвещаваше в плановете си какво и как ще каже на общите събрания на кооперацията, а сега и в плановете си какво ще направи, ако канадският бояджия само посмее да наруши обществения ред по някакъв начин.
Следобед двете излизаха на разходка. Вървяха бавно по „Футошка“, после по „Еврейска“, чак докато стигнат до булеварда преди центъра. Там се обръщаха и се връщаха обратно. Госпожа Матвеевич не беше стъпвала по-далеч от този булевард от години. Някога кантората на мъжа ѝ беше в центъра. Ами ако още е там? Ако го срещне? Ако той я познае, приближи се и я поздрави, все едно не е извършил чудовищна несправедливост спрямо нея? Ами ако не я познае? Ако се разминат и той дори не се досети коя е тази дама, която води на каишка очарователен бял шпиц?
Вечер, на прибиране, проверяваше пощенската кутия. Веднъж в нея беше пристигнало писмо! От сина ѝ. Пишеше, че е уредил негов познат да ѝ докара компютър, да ѝ помогне с избора на интернет доставчик и да я научи да си пуска скайпа. Така ще можели да си говорят по-често и по-дълго! Глупости! Ако искаше да си говорят, щеше да си дойде!
Писмото запази, но на приятеля, който звъня няколко пъти на домашния телефон, каза, че има грешка. Повтори го толкова пъти, колкото се обади човекът, и той най-накрая се отказа. Интернет! Всички къщи са пробити и целият град е опасан с кабели заради тая измишльотина! Друго писмо не пристигна, но тя проверяваше за всеки случай.
Вкъщи слагаше вечеря за Мая и за себе си, хапваха, гледаха още малко телевизия и си лягаха. На сутринта госпожа Матвеевич преместваше прозорчето на календара с едно число напред, закусваше и се захващаше с чистенето.
Знаеше от съседите кога канадецът ще започне работа и щом датата дойде, тя беше нащрек. Ходеше на пръсти из жилището си, шъткаше на Мая, която искаше да си играе или да се гали, и я гонеше в коридора. Не искаше никакви шумове в дома си тези дни!
За нейна изненада нищо не се случи. Колкото и да напрягаше слух, не чу нищо необичайно. Може би канадецът е бил възпрепятстван и не е дошъл. Така трябва да е станало и слава богу калканът щеше да си остане сив, като на всички нормални къщи в квартала. На излизане и на прибиране от следобедна разходка с Мая не си направи труда да погледне. Ако се окаже, че канадецът все пак е там? Ще си помисли, а и хората ще си помислят, че проявява интерес към изкуството му! Изкуство! Всички знаят, че изкуството е в галериите.
Другият ден мина по същия начин. Следващият също. На четвъртия ден, по време на разходката, се случи произшествие. Излязоха от входа и докато госпожа Матвеевич се колебаеше дали все пак да не надникне отстрани на кооперацията, Мая – изнервена от необичайното поведение на господарката си през последните дни – се отскубна и повлече каишката си в посока, обратна на улица „Еврейска“.
Стопанката ѝ се затича след нея, но докато я стигне, проклетото животно беше стигнало до гробището и беше успяло да се шмугне през входа. Госпожа Матвеевич се поколеба на прага за секунди. Много добре знаеше, че всички ги очаква нанасяне във вечния им дом, но предпочиташе да не се мотае из него предварително.
Все пак не можеше да остави шпица вътре. Бог знае дали щеше да успее да излезе и да се прибере у дома. Влезе и се огледа. Мая не се виждаше никъде. Тръгна по алеите. Беше необичайно топъл есенен следобед. Слънцето напичаше, тя свали сакото си и остана по къс ръкав. Не помнеше откога не беше усещала слънчевите лъчи така настоятелно да се притискат в кожата ѝ. („Футошка“ и „Еврейска“, по които се разхождаха обикновено, бяха засенчени от огромни платани.)
Вървеше по алеята със сако в ръка. Тук-там някой гроб с екстравагантна надгробна плоча привличаше вниманието ѝ. Искаше ѝ се да извика „Мая! Маяя!“, за да я намери по-бързо, но ѝ беше неудобно от хората, които виждаше от време на време да се мяркат покрай гробовете. Обикаляше алеите и се чувстваше все по-уморена и обезкуражена. На едно място видя голяма надгробна плоча със странен надпис. Първо бяха изписани двете имена на мъж и годините на раждането и смъртта. Под него беше изписано името на жена – фамилията съвпадаше с тази на мъжа – беше добавена и годината на раждане. Имаше тире, празно място за годината на смъртта и отдолу надпис „Ще те чакам!“. Значи жената е жива! Жива е, разхожда се из Нови Сад и знае, че когато склопи очи, във вечния ѝ дом ще я чака мъжът ѝ. Дали надписът щеше да остане и след това, или децата им щяха да поръчат да го заличат? Ако го оставеха, то родителите им сякаш им обещаваха да ги чакат, за да се съберат цялото семейство, когато му дойде времето.
Госпожа Матвеевич стоеше срещу плочата и я гледаше втренчено. Каква е пък тая увереност, че има нещо отвъд, че чак и да се чакат! Що за наглост срещу нормалното човешко ежедневие е да се обещава любов и подкрепа и след смъртта! „Ще те чакам!“ Пфу!
Тя тръгна отново по алеите и се развика: „Мая! Маяя! Маяяя!“. Не я интересуваше вече, че може да смути някого, че някой може да я чуе. Най-много да я помислят за побъркана от скръб жена, която трябва да бъде отведена вкъщи.
Не искаше повече да вижда гробове и надгробни плочи. Тичаше, загледана право пред себе си, докато не стигна църквата. Там спря да си поеме дъх и ѝ се стори, че нещо се бялва по една от крайните алеи! Аха да се втурне нататък и усети, че топла муцуна се бута в краката ѝ. Мая!
„Къде ходиш ти, животно проклето!“ – наведе се и я прегърна. Дали защото след това се изправи рязко, или защото слънцето я понапече, но на госпожа Матвеевич ѝ се зави свят и замаяна, тя поведе кучето си не към изхода, а навътре в гробището.
Алеите опустяха. Прежадня. Прималя ѝ. Свиваше ту наляво, ту надясно с надеждата ей сега да стигне до изхода. Вместо това надгробните плочи сякаш ставаха повече, а пътеките между тях – все по-тесни, на места почти незабележими от храсти и бурени. Тя се препъваше в тях, вперила поглед в краката си и в бялата опашка на Мая, докато най-сетне изтощена и отчаяна спря, извади кърпичка да изтрие челото си и вдигна глава.
Срещу нея, отдясно на гробището, се издигаше калканът на тяхната кооперация – яркочервен от покрива до основите. Върху него, с огромни бели букви, беше изписано LOVE. На платформа, повдигната с кран, стоеше художникът и довършваше върховете на буквите – точно под тавана на нейната дневна – с валяк и бяла боя. Струваше ѝ се малък, гледан отдалеч и на фона на гигантския надпис. Носеше шапка „идиотка“ и изглеждаше цял погълнат от работата си.
Госпожа Матвеевич попи потта си, пое дълбоко въздух, подръпна си блузата и полата оттук-оттам, пооправи ги и поведе Мая обратно, без да откъсва очи от червената стена с белия надпис. Сега, когато имаше ориентир, намери лесно правилния път и стигна до изхода.
Двете – белият шпиц и стопанката му – излязоха, подминаха входа на кооперацията си и продължиха малко по-надолу по улица „Чехов“. Стигнаха двора на културната станция и влязоха вътре. Младежите бяха посадили дървета, бяха сложили пейки. Госпожа Матвеевич седна и надписът LOVE се извиси над нея. Имаше чувството, че ѝ се усмихва, нищо че много добре знаеше, че стените не се усмихват. Защо LOVE, а не „любов“, ама нищо. Хубаво е!
Тя погледа още малко и подкани шпица да си ходят. Трябваше да си легнат навреме, защото утре имаха много работа. Беше намислила да изпече ябълков сладкиш за художника. Ще го занесе при камиончето. Ще почерпи шофьора, той ще спусне крана надолу, художникът ще слезе. Тогава тя ще отметне кърпата, ще му покаже излъсканата тава, от която се носи аромат на ябълки и канела, и той ще разбере какво е направила за него. За това не трябват езици, нали?
Разказът е част от новата книга на Иванка Могилска, която предстои да излезе през пролетта.
