Разговор на Валентин Дишев с Владислав Тодоров
Какво е „Пумпал“ – дистопия за края на Модерността, за пълния разпад на прогресисткия ѝ наратив, или за смъртта на Homo Liber – погълнал цялото „знание“, за да го анихилира в един финален взрив на обречен опит да бъде отново „втелесено“; разказ за края на думите, сочещи вече само към себе си и образи, какво е „Пумпал“ – по нещо от всичко това, всичкото, или…?
Пумпалът е играчка жироскоп, а жироскопът е уред, който улавя и държи целта на движението на едно тяло независимо от посоката, в която се движи то. Посоката може да се мени, но целта остава неизменно хваната. Романът „Пумпал“ е опит да се захванем с тайната цел, с мономанията на човека да стане бог, да придобие качеството на твореца, да бъде безсмъртен и така да се върне в Райската градина.
Всеки човек усеща себе си като неповторим, един-единствен и никой друг, но смъртен. Човекът е препънат бог по условие, по грехопадение. Теоманията е мъртвото вълнение, което ни тегли към дъното, навътре в червото на мрака. Иронията на човешкото усилие се състои в това, че целта ни прави да бъдем най-висшата, а посоката – най-вредната твар.
Пумпал е опит да се заемем с основното противоречие на човешкото битие: не бедни – богати, а смъртни – безсмъртни, ако предположим, че смъртта е победена. Основна тема е дарът на безсмъртието и удивителните следствия от него. Преразглежда се митът за сътворението и грехопадението, за проглеждането и познанието, за престъпните желания, за възбудата от другия до теб. Митът за изгубения Рай, за нещастията от това да си паднал човек, обречен на трудно раждане и ежеминутно умиране. Смъртта идва да коригира първородната вина на човека пред твореца затова че вкусил от забранения плод и прогледнал, възбудил се от другия до себе си и го пожелал в пределите на Райската градина. Смъртта е създадена да затвори очите на прогледналите земни твари завинаги.
От венец на творението, човекът е превърнат в отпадък. С отнето безсмъртие той е захвърлен окован в устата на земята, мелачка на тленните останки. Гравитацията са оковите, политането – невъзможно. Но има я вярата в Страшния съд, който ще отмени гравитацията, ще вдигне останките на крака, ще ги окрили и приласкае. Трябва обаче в мъки да се трае до Второто пришествие, което ще възстанови безгрешното човешкото състояние.
Простосмъртният човек не трае. Той бленува моментално безсмъртие. Ползва придобити знания с научни апарати, с които да си върне това, което му принадлежи по сътворение, а му е било отнето по грехопадение. Смисълът на цялото научно и ненаучно знание, на рационалния и магическия метод за разгадаване и управление на битието, на способността по-скоро да ни има, отколкото да ни няма, смисълът на всичко човешко се състои в това да си върнем отнетото безсмъртие. И този роман се опитва да фантазира по този повод.
С отмяната на смъртта се снема първородната вина и прогонената твар се завръща в Рая. Мъжът и жената се завръщат там, откъдето са били прогонени, в Райската градина, и заживяват в нея безгрижно и безгрешно, в безполово сътрудничество, въдворени в райско щастие. Човешкото същество е осъществено безостатъчно.
Парадоксът на безсмъртието се състои в това, че то не само отменя смъртта, но и зачатието и следователно раждането. Ибо това, което се зачева, се ражда и умира. Обратното също е вярно. Това просто условие прави жената безпредметна, безцелна от гледна точка на свещената ѝ цел да зачева и ражда. Безсмъртието разомагьосва. Магията на женската природа е развалена. Утробата е рудимент. Лоното е отживелица. Безсмъртният човек е божествена аномалия. Той е уникум, който не произтича от нищо и не се съотнася с нищо преди и извън себе си, не-роден и следователно не-заченат. Абсурд, наобиколен от безтелесни хвъркати или с други думи – Бог.
Какви са следствията от това обаче? Можем ли да понесем аномалиите и лишенията, на които ни обрича безсмъртието? Отпада половият живот, разплодната треска угасва, ерекцията отживява времето си, оргазмът бива осуетен завинаги, удоволствието от съприкосновението, опиянението от това да се видиш гол сред голи, го няма. Страстта остава да гори на книга, а книгите също горят. Дървото на рода изсъхва. Изчезва надеждата на индивида да пребъде, като с радост се множи и преповтаря във внуци.
Как да се простим с мита, че безсмъртието е в паметта и да останем живи след това?
В родовата памет смъртта се състои като забвение, забрава, безтелесно тление. Паметта отлага забрава, архивира състоялия се живот, запечатва го да трае до края на света. Безнадеждността идва с осъзнаването на необратимото. Прокобата на Чехов – ще забравим и ще бъдем забравени. С други думи – забравяйки, наказваме другите със смърт, защото сме наказани от тях на същото. Как да оцелеем? Като се помним.
Какво те кара отново и отново да търсиш под различна форма отговори на въпросите, движили те през „Адамов комплекс“, „Вертикалната утопия“, „Induratio spatii“? Как промяната на формата на наратива те променя?
Това бяха контракултурни акции по повод разнообразни материални и нематериални предмети от комунистическия свят. Става дума за атакуваща проза, светотатство с речевия канон или заклинателния дискурс на комунизма. Формата на романа е друга, значително по-трудна и предизвикателна, доколкото той сам може да формира действителност, не да атакува, а да устройва свят. Той създава квазимитологична форма, пълна с герои, не с хора. Писателят е строител зидар, не просто стилист или илюстратор на реалност. Речта е зидарията на този нов свят, тя не е стилизация на заварения външен свят. Въображението не е огледало, та дори и криво. То е черна дупка, която засмуква битието, компресира материята му до пръскането ѝ в съвършено нов небивал свят. Романът не е просторечиво домогване до простите неща от всекидневието на нищия битово разложен човек, панаир на простодушието – такъв, какъвто го иска масово ограмотеният читател. Според идеята си, по смисъла си, словото в романа демонстрира безогледна енергия, струяща от нищото.
Романистът създава и съзерцава едно усложнено и в произхода си смутно общочовешко битие. Романът е запис на едно безбожно сътворение. Той е самосъзерцаваща се измислица, нагла в претенцията си да бъде небивал свят. Бог не ни е дал съзерцанията си по повод света, който е измислил, а само заповеди за това как да пребъдем, като се множим, спазвайки строг тъмничен режим. Писането на романи предполага остро и опасно завиване от правия път, едно безбожно дръзновение. Той е прелестно нахалство, което води до възгордяване, до просия на славословие и почит. Който пише романи, трябва да се види гол и нищ, равен на всеки друг простосмъртен отпадък.
Сякаш ти остана последният, носещ и отстояващ енергията, която ни събираше някога в „Синтез“ (от друга страна, е редно да е така – такава би трябвало да е съдбата на основателите:))? Или греша? Как ти днес чувстваш и мислиш върху това?
„Синтез“ беше хлабав неформален контракултурен симпозиум, трапезно бунтуване, сонорна говорилня, хвърчащи умозрения, без особен писмен архив. Бойната група на „Синтез“, Съзаклятието Фортинбрас, което се беше заело с демонтаж на официалната реч на комунизма и изнасяне на труповете от политическата сцена, след промените изгуби своя предмет и се преучреди в мрежа от неправителствени центрове, проектиращи просветени политики в зората на демокрацията. На новото време не му бяха нужни титани и не роди титани, а политолози. В този смисъл то няма свойствата на историческо време. Хронос е титан, който изяжда децата си. Там, където време не протича, няма изядени. И слава богу, всички ние децата на нежните революции все още сме тук заедно, живи огризани.
