Ния Харалампиева
Пуснете си Клод Дебюси. Suite bergamasque. Трета част – „На лунна светлина“. Разгърнете страниците на романа „Clair de lune“ и в следващите няколко часа се потопете в света на необикновената Устине Маркова, по баща – Безазян, накратко – Тина. Не спирайте да слушате Дебюси – каквото и да е от Дебюси. Докато не затворите и последната страница. Може да е очевидна препратката към произведението на френския композитор, но това е правилният начин да се чете този роман – плахо, с внимание, на фона на музика. Защото музикалността е във всяка дума, всяко изречение.
„Clair de lune“ или „На лунна светлина“ е дебютният художествен роман на Жюстин Томс, която е експерт в областта на дигиталните комуникации и маркетинга. В интервюта авторката споделя, че повече от десет години работи върху книгата. Въпреки че романът е художествена литература, сюжетът му е базиран на реални истории от арменци, които авторката е интервюирала. Самата тя казва, че написването на романа е нейният изпълнен своеобразен дълг към предците ѝ, към колективното ѝ минало. Централната фигура, от чиято гледна точка се води повествованието, е арменка, поставена в кризисни за арменския народ исторически събития, но романът е много повече от осмисляне и обговаряне на миналото, много повече от съхраняване на колективната памет, много повече от предупреждение към младите читатели и идните поколения. Романът е всичко това, но и отвъд него. „Clair de lune“ е многопластов текст, работещ на десетки нива – има я историческата рамка; преживяването на другия, различния; опита на детето; отношението между „наши“ и „чужди“; най-голямата загуба за една жена и най-голямата ѝ радост; заличаването на човешкото; символиката на имената и още, и още. Неминуемо при обмислянето на всички тематични ядра в романа ще изникват нови и нови такива.
На първо място обаче трябва да се отбележи композицията на „Clair de lune“. Без ясно обозначени глави, романът е своеобразно графически разделен на части, някои от които са въведени посредством датировка – от „Цариград, март 1915 г.“ до „Есента на 1952 г.“. Романът е написан в първо лице единствено число, от перспективата на Устине, която хронологически преминава през живота си и съпровожда читателя през най-травматичните събития, а и най-големите радости за една жена арменка. Едноличният разказ допринася за достоверността, но и позволява навлизането в най-скритите кътчета на душевността и психиката на героинята, което от своя страна го насища с емоции и прави читателя съпричастен. Всичко това е постигнато изящно и с мяра. Личи прецизност и премереност в избора на думи, нищо не е прекалено или пък в дефицит. Динамиката на повествованието е балансирана – редуват се кратки, наситени и експресивни с по-дълги, описателни и подробни пасажи. Още от карето на задна корица личи стилът на авторката, който е ключов за преживяването и впечатлението на читателя:
Каква съм? И аз не знам вече каква съм. Изгубена съм. Никаква.
Никаква не съм. Плаче ми се.
Едва сдържам сълзите си.
Родена в Истанбул. Дете на търговци.
Арменка. Бежанка от кланетата.
Студентка по право в Париж. Само до втори курс.
Съпруга на Ал, когото отведоха на разпит и никога не се върна.
Майка на Луси, която е на небето.
Майка на Зарко, който е в здраво социалистическо семейство.
Бивш човек, както ни наричат сега.
Още една лагеристка на каменната кариера.
Никоя не съм.
Всяко изречение е сюжет за собствена история. Всяка точка е край и ново начало. С малко думи се казва толкова много. Дори само от този откъс, без да се разкриват повече от необходимото детайли в сюжета, е очевидно превъплъщението на една жена в десетки роли, многоликостта на Устине – толкова много животи, побрани в един. На представянето на книгата в Центъра за книгата на НБУ доц. Морис Фадел спомена, че стилът на романа напомня на стила на Маргьорит Дюрас и от цитирания откъс става ясно защо, въпреки че приликите едва ли са търсени. Ритъмът на повествованието на места е задъхан, рязък, експресивен, но балансът е спазен и е избегната пошлостта, към която е възможно да се залитне.
Дори и основната тема за гоненията на арменците в началото на XX век и зверствата към другия (с изначално покварената концепция за „бивши хора“) след 1944 г. да е разтърсваща и изключително болезнена за всеки морално буден читател, Устине успява на места да усмихне с неочакван хумор и самоирония, инкорпорирани в нейното неразбиране на българския език. „Опитвам се да разбера, но е трудно. Цветущ език е българският“, заключава Устине след поредица от звучни български ругатни. Дъщеря на търговци, израснала в Истанбул, а след това заминала за Париж, Тина владее свободно арменски, турски, френски и немски, но не и български. След като се жени за Александър и заживяват в България, Тина научава и български, но някои особености, като например българските ругатни и диалектните форми на езика, остават неразбираеми за нея. Именно около това неразбиране се оформят и случките с хумористичен привкус.
Както стилът, така и езикът в „Clair de lune“ е пъстър, но и изключително достъпен, прост в добрия смисъл на думата. Има литературни и музикални препратки (Пруст, Верлен, Достоевски, Зола), множество арменски и френски думи и изрази (мец мама, дер хайр, N’oublie jamais la joie de vivre, jamais!), а за разкош – и арменска приспивана песничка за две луни (с. 183). Почти всяка поява на арменски и френски език из текста сигнализира преповтарящ се мотив, герой или скрито намигване от голямото послание на романа. Мец Мама е именно един от тези циклични маркери за „предишното“, космоса на детството и сигурността. Появата на пианото – реално или нарисувано – и споменаването на словосъчетанието „лунна светлина“ в различните му форми пък са маркери за важно събитие в повествованието. Може да се каже дори че лунната светлина е персонифицирана в образите на двете момичета Лусин. Именно с такива малки, уж незабележими знаци е осеян целият разказ за/на Устине. И въпреки че арменката е централният персонаж, събиращ десетки документални свидетелства, останалите герои са не по-малко запомнящи се.
Палитрата от герои, която Жюстин Томс обхваща, представя целия спектър на човешката душевност. Моралният компас е в основата на всеки един от тях. Сякаш всеки образ е поставен някъде по скалата за човечност. В някои случаи обаче еднозначното определяне на моралния барометър на героите е невъзможно. Кметът на селото, който впоследствие става началник на каменоломната – другарят Димитров, е един от тези колебливи персонажи, лутащи се между правилното и грешното, стоящи на ръба. Основната му черта е слабохарактерност, а издигането му в институционалната йерархия се дължи главно на това, че е „удобен“ – тих, пригоден, лесен. Въпреки че образът на Димитров напълно въплъщава режима и се нагажда добре спрямо промените след 1944 г., възприемайки ролята на безгласна пешка на властта, тук-там има проблясъци на човещина и състрадание, изразени чрез малки жестове. Димитров е своеобразният изпълнител на най-жестоките злодеяния към Устине, а и към колективните различни (селяните и лагеристките), прикрити зад „партийните заповеди“ – насилственото отнемане на Зарко от ръцете на майка му, изпълняването на селскостопанската колективизация в селото, заточването на Устине за месец в свинарника и др. От друга страна, той е и този, който предлага превоз на Устине, след като напуска лагера, този, който ѝ дава пари за влака и снимка на Павел и Сава – момчетата му, които тя е обучавала на френски в лагера. Като че ли в тези му дребни действия, оставащи сякаш в периферията на големия разказ, се съхранява и малкото съпричастност, която е останала у героя, придава положителен знак поне на една от многото властови пионки. И малкото добро все пак е добро. Надеждата у човека никога не ще угасне. Сякаш това е посланието от поляризирането на героя – лъч надежда дори и в непрогледната тъма.
Докато Димитров е безгласен инструмент на Партията, образът на заекващия Иван Иванов е абсолютното олицетворение на жестокостта на режима. Елементарен човек, необразован, неприятен, примитивен, абсолютно незабележим в „предишния“ си живот – неслучайно наименуван със съвсем обикновено име – бързо издигналият се по стълбицата другар Иванов е основният антигерой, събиращ най-гнъсните форми на властта. За разлика от Димитров, Иванов е „парвенюто“ на режима, апотеозът на зверствата, у него няма и капка милост и съчувствие. Но въпреки това книгата учи на безмерно опрощение. Насилникът Иванов, останал сам на смъртния си одър, в отчаян опит да изчисти съвестта си, разкрива пред Устине универсалната причина за варварството на всеки скоростно издигнал се партиец от това време – стремежът да има нейния живот, да я премахне от нейния микросвят и да се намести в него. Дори след всички изстъпления и издевателства над Тина, Иванов среща пълната невъзможност да притежава света ѝ. Вече осъзнал го, насилникът иска прошка от жертвата, която, учудващо, Устине му дава. Тази сила на характера ѝ и извънчовешко неестествено всеопрощение окриля образа на арменката.
В контраст с т.нар. „антигерои“ в „Clair de lune“ Жюстин Томс прокарва тънки червени линии между някои от по-второстепенните персонажи. Сцените, в които умират Папа в Цариград и „едрия мъж с овнешки кожух“ на площада в селото години по-късно, тъкат именно такава свързваща нишка. И двамата отстояват до последно позициите си миг преди да загинат – Папа води ожесточен спор с нахлулите турци, а „едрият мъж“ хвърля камък по милиционера. Дори и само на ниво звучност, приликите са осезателни. Смъртта на Папа отеква така:
И изведнъж нещо голямо падна на земята и разтърси пода. … Дум, дум, дум. И тишина.
А когато селянинът пада възнак, пренасянето през топосите и времето е мигновено:
Внезапно, неочаквано, невъзможно огромната канара до нас се стоварва на земята. Изведнъж. Дум – пада. Спомени полазват в мен и изтръпвам цялата. Виждам Папа как лежи на земята в хола – канара, разбита на земята.
Дууум.
В допълнение сдвояването на асоциативните двойки герои – Мец Мама и баба Лида, Лусин, която е на небето, и малката Лусин на Туркя – е осъществено не само чрез съвпадане на ролите в семейството, но и чрез преповтарящите се ключове-символи. Въпреки че баба Лида не е истинската баба на Устине, тя въплъщава ценностите и грижите, подобно на Мец Мама в Истанбул. И двете възрастни жени боготворят билките – Мец Мама прави мехлеми, а баба Лида по принуда, но с особена магичност ги използва за готвене. Интересните изрази и фрази от тефтерчето на бабата арменка не само вдъхват сила и кураж през целия път на Устине, дори и в най-мрачните моменти, но и са се материализирали в действителността на повествованието чрез съветите на баба Лида към младата арменка.
И още – името Лусин (в превод от арменски – „луна“) носи заряда на цялата книга. Имайки предвид, че турци са отнели целия свят на Устине в началото на XX век, принуждавайки я да напусне родината си и закодирайки ненавистта ѝ към народа им още тогава, реинкарнацията на загубеното дете Лусин в момичето на туркинята Туркя, дадено му е същото име, е в логичен противовес с личността на арменката. Именно в това противоречие се събира посланието на романа – независимо от „голямата“ история, човешкото е скътано в „малките“ истории. Приемането на турчето Луси от Устине за своя дъщеря символизира взаимовръзките между двама души, независимо от произхода им, и сякаш този жест изразява колективната прошка на един народ към друг.
Пътувайки из времена и места, Жюстин Томс осмисля паметта, травмата и болката от гоненията и издевателствата над арменския народ в рамките на няколко десетилетия. Занимавайки се с подобна травмираща и болезнена тематика като тази, която стои в основата на вътрешния свят на Устине, има опасност дори при професионални писатели да се прекали или пък да има недостиг на било то експресивни описания или с представянето на историческите събития. В случая авторката майсторски е избегнала капана, защото ясно се преплитат благозвучието и хармонията в текста – работата с езика е хирургически изпълнена, а мярата е умело балансирана. В допълнение корицата на романа, дело на Петя Савова, е в пълно съзвучие с музикалността и тоналността на текста.
От всяка страница на романа „Clair de lune“ струи музика. Независимо дали темпото е адажио, анданте, модерато или алегро, ритъмът и мелодията вървят в съзвучие с душевността на главната героиня. „На лунна светлина“ е от онези книги, които те хващат за гърлото още от самото начало и те карат да четеш с притаен дъх чак до самия край. Пуснете си Клод Дебюси. Suite bergamasque. И се потопете в Clair de lune.
Жюстин Томс, „Clair de lune“, изд. „Ерго“, 2022
