Йосиф Бродски
Преводът е направен във връзка с проекта на галерия „УниАрт“ към НБУ „В огледалото на Рембранд – офортите на великия майстор тогава и днес“ (12.12.2023-15.02.2024 г.). Проектът включва изложба с хелиогравюри от офортите на Рембранд и графични импровизации на студенти от Факултета по изящни изкуства, както и изяви на студенти от програмите по творческо писане, театър и музика на НБУ.
Рембранд. Офорти
„Бе дързък чак дотам да се стреми
да се познае…“ Не повече и не по-малко –
самия себе си.
За да постигне тази
непостижима цел първоначално
снабди се с огледало, ала после,
съобразявайки, че главната задача
не е в това да вижда, а в това
да сподели видяното с холандците,
посегна към офортната игла
и се захвана да разказва.
Какво
ни каза? И какво съгледа?
Откри във огледалото лице, което
самото е в известен смисъл
огледало.
Който и да е израз на лицето
е само отражение на онова,
което става със човек в живота.
А стават всякакви неща:
съмнения,
обърканост, надежди, гневен смях –
и странно е да виждаш, че едни и същи
черти способни са да изразяват твърде
различни в същността си чувства.
По-странно е, че в крайна сметка
гневът, скръбта, надеждите
и удивлението сменят се от маска
на спокойствие – като че ли
желае огледалото да се откаже
от всичките си задължения,
да стане просто стъкло и да пропуска
и светлина, и мрак без никакви прегради.
Съгледа своето лице така.
Заключи, че човекът е способен
да понесе какъв и да е удар на съдбата,
че мъката и радостта в еднаква степен
подхождат му: като разкошни дрехи
на цар. И като дрипите на нищетата.
Изпробва всичко и откри, че всичко
изпробвано било му е по мярка.
2.
И ето че огледа се наоколо.
За да се вглеждаш в другите със право,
е нужно в себе си добре да си се вгледал.
И заредиха се пред него
аптекари, войници, плъхоловци,
лихвари и писатели, търговци –
Холандия се взираше във него
като във огледало. Огледалото успя
правдиво – и за дълги векове –
да съхрани Холандия, а и това, че
едно и също нещо единява
всички лица – и старите, и младите;
и името на нещото е – светлина.
Разликата е не в лицата, в светлината е:
едни, подобно лампи, светят
отвътре. Други пък приличат
на всичко, осветявано от лампите.
Това е същността на разликата.
Ала който
създал е тази светлина, създал е едновременно
(и не без основания) и сянката.
Тя не е просто състояние на светлината,
а ѝ е равнозначна и дори
понякога я превъзхожда.
Който и да е израз на лицето –
обърканост, надежда, глупост, ярост
и даже споменатата
спокойна маска – не е заслуга на живота
или на лицевите мускули, а само
на осветлението.
Единствено те двете –
светлина и сянка – ни правят
хора.
Не вярвате?
Е, направете опит:
духнете свещите, пуснете щорите.
Какво са в мрака вашите лица?
3.
Обаче хората си мислят друго. Смятат,
че спорят върху нещо,
извършват постъпки, любят, лъжат,
даже пророкуват.
А всъщност
само използват светлината
и често злоупотребяват с нея,
както със всичко, дадено им даром.
Понякога затулват я за другите.
Или засланят се от светлината.
Или домогват се света да затъмнят
със своята персона – всичко става.
За някои самата светлина внезапно гасне.
4.
И ето, щом угасне тя за този,
който обичаме, ала за нас не гасне,
когато можеш да съзираш само
които не желаеш и да гледаш
(в това число и себе си самия),
отправяш поглед към това, което
преди било е само заден план
на твоите портрети и картини –
земята…
Приключва драмата. Актьорът
се оттегля. Но сцената – остава
и заживява свой живот.
Какво пък, като благодарност към съдбата
със страст изобразявай сцената.
Ти произнесе своя монолог. А тя
ще надживее твойте думи, твоя глас
и гръмките аплодисменти, и мълчанието,
тъй осезаемо след тях. А после – тебе,
който всичко това си надживял.
5.
Какво пък,
това ти бе известно и преди. То също е –
пътечка в тъмнината.
И трябва ли така
да се боиш от мрака? Понеже мракът
е само форма на запазване на светлината
от лишни загуби, форма на сън,
подобие на отдих.
А художникът –
той длъжен е да вижда и във мрака.
Какво пък, вижда. Части от лице.
Парченце тъкан. Крайче на талига.
Нечие теме. Стомна. И дърво.
Всичко е сякаш съновидение на светлината,
унесена за малко в дълбок сън.
Но рано или късно тя се буди.
1971
Превод от руски: БОРЯНА КАЦАРСКА
Благодаря на Деян Кюранов и Бойко Ламбовски за внимателния прочит на този превод. Б. К.
