
Оливър де ла Пас (р. 1972) е поет лауреат на Устър, Масачузетс за периода между 2023 и 2025 г. Автор и редактор на седем книги. Последната му стихосбирка „Сонети за диаспората“ (The Diaspora Sonnets) излиза през 2023 г. и в същата година попада в дългия списък на Националната литературна награда на САЩ и печели Литературната награда „Ню Ингланд“. Университетски преподавател във Вашингтон и Масачузетс. През юни 2024 г. е сред участниците на Международната поетическа конференция в Копривщица, организирана от фондация „Елизабет Костова“.
Оливър чете поезията си така изразително, че след него остава особена тишина, която човек се чувства някак неудобно да наруши. И все пак посмявам – с няколко въпроса.
Габриела Манова
Г.М.: Роден сте през 1972 – тогава диктаторът Фердинанд Маркос управлява под формата на военно положение във Филипините. Това е и причината семейството ви да избяга от дома си, когато сте съвсем малък. Връщали ли сте се там през годините и какво е усещането? Чувствате ли се понякога раздвоен по отношение на мястото, което наричате дом? Твърди се, че бебетата усещат определени неща още в утробата. Далеч не е новост, че онова, което ни се случва дори когато сме съвсем невръстни, може да се превърне в съставна част на характера ни. Какво мислите вие? Дали онова, което сте преживели, макар и да нямате съзнателен спомен за него, ви е оформило – като човек и като автор?
О.П.: Да, семейството ми напуска Филипините през 1972 г., когато съм шестмесечно бебе. Оттогава съм се връщал четири пъти: три пъти със семейството си и веднъж самостоятелно. Последно бях там през 1998 г.
Връщането винаги е особено – не говоря тагалог, което означава, че трябва да се боря с езиковата бариера. А имайте предвид, че всичките ми роднини говорят английски! Винаги когато се връщам, се чувствам като външен човек именно защото не владея добре майчиния си език. Разбирам около 70-80% от това, което ми се казва, но само ако човекът срещу мен говори бавно. Иначе изпускам всички нюанси.
Един от най-ранните ми спомени (който съм сверявал с майка ми – и да, истина е) е как тя ме държи, а насреща има адско задръстване. Когато ѝ го споделих, ми каза, че случката е от деня, в който сме тръгнали за Щатите. Задръстването в спомена е от главния път във филипинския град Марикина.
Мисля си, че по-голямата част от писането ми е опит да възстановя усещането си за дом. И се оказва, че намерението на това търсене, независимо дали човек търси отговор на въпроса какво е да има семейство, родител, или пък търси конкретното място, на което принадлежи, владее ума и творчеството ми. Част от това, което ме мотивира да пиша, е нуждата да изразя какво означава да си в известен смисъл незакотвен, отпривързан, без корен.
Г.М.: „Пантун, който започва и завършва с бодли“ разказва въздействащо какво е да си принуден да напуснеш дома си. Специфичната структура[1] въздейства сякаш медитативно, човек почти изпада в транс, докато чете. Носи ли ви тази поетична форма мир и спокойствие? Затова ли я избрахте? Терапевтична ли е в същността си?
О.П.: Обожавам пантуна най-вече заради азиатския корен на формата. Първоначално се е ползвал само в хоровото пеене, но после го надушват французите и така започва да прилича на формата, която познаваме днес. В нея наистина има нещо медитативно и молитвено, но в случая на „Пантун, който започва и завършва с бодли“ търсех по-скоро тоналност, в която има усещане за опасност, за маниакалност и натрапчивост.
Стихотворението беше написано по покана на Института за съвременно изкуство в Бостън, а конкретно вдъхновение изигра една инсталация там. “Woven Chronicle”, изработена от Рийна Сайни Калат, представлява карта на света, изработена от кабели.[2] Имах усещането, че преплитането на кабелите в инсталацията се връзва добре с поетична форма, в която редовете се повтарят в различните строфи и така създават едно цяло.
Бихме могли да мислим за стихотворението и като терапевтично, да, в смисъла, в който например екзорсизмът е терапевтичен! Искрено вярвам, че енергията, която повторяемостта създава, както и редовете, които срещаме ту в една, ту в друга строфа, са форма на медитация, но се сещам за много пантуни, които са далеч по-медитативни от моя!
Г.М. Как всъщност се решихте на сонетната форма в последната ви книга „Сонети за диаспората“ (The Diaspora Sonnets)?
О.П.: В началото книгата се оформяше като сбирка от кратки епистоларни стихотворения, които бях надраскал на пощенски картички до приятели. След като изпратих няколко такива картички, ми стана ясно, че съм писал в някаква последователност, че се е оформила някаква поредица. И то именно под формата на сонети, тъй като сонетът се побира идеално на пощенска картичка. Но онези стихотворения бяха много по-сурови.
Когато изцяло се посветих на идеята да пиша сонети, ги редактирах активно, опитах се да напиша стихотворенията, следвайки един и същ ритъм, стремейки се към определен брой срички в редовете.
За мен сонетът е символичен. Той е символ на усещането за „майсторство“ в английския, и тъкмо заради тази концепция смятам, че е интересно да го изследваме през погледа на емигрант, който адаптира формата така, че да пасва на неговия собствен начин на изразяване.
В крайна сметка вманиачаването по формата създава нещо като спор за езика и формите на езика, доколко езикът може да пасне към формата и обратно. Например всяка секция в книгата ми започва със стихотворения от поредицата „Верижна миграция“ (Chain Migration). Те са писани под формата на балада. Трите секции в книгата завършват с пантун, чиито корени, както споменах, са азиатски. Затова мисля, че книгата е защитник на формите, които заема езикът, само че в ръцете на някой, на когото му се е наложило да се адаптира към този език.
Г.М. Кои са любимите ви поети – класически и съвременни? Смятате ли, че са повлияли на писането ви и как?
О.П.: От класиците любимите ми са Кийтс и Хопкинс. От съвременните – Лари Левис, Бриджит Пигийн Кели, Меган Фернандес, Дженюъри Гил О’Нийл и Даян Сюс. От Кийтс и Хопкинс се научих как да не жертвам чувството, когато пиша в определена форма. От Левис и Кели научих, че е възможно да разкажеш съзерцателна история под формата на поезия. Фернандес, О’Нийл и Сюс имат необикновени гласове и позиции. Лирическите герои в техните стихотворения имат силно присъствие в ума на читателя и без съмнение съм научил много от работата им.
Почти всички стихотворения, които чета, ми въздействат, и не го казвам просто така – наистина се влияя от нещата, с които имам вземане-даване, независимо дали тези неща ме разстройват или дълбоко се различават от моето писане, или дори ме отвращават. Уча се от всичко и не ме е страх да чета стихотворения, които са отвъд зоната ми на комфорт. Все стигам до заключението, че да се срещам с творчество, което е много различно от моето собствено, ми дава по-широк хоризонт в занаята ми.
Г.М.: В друго интервю казвате, че нуждата ви да пишете произтича от самотата ви и от нуждата ви да разговаряте, дори с въображаем събеседник, за онова, което чувствате. Писането помогна ли ви да се чувствате по-свързан? Със себе си, със света? И ако вече сте утолили тази жажда, какво търсите в поезията сега?
О.П.: Мисля, че съм генетично устроен да съм самотен човек и всъщност дори съм се помирил с това. Постепенно осъзнах, че съм наблюдател. Обикновено съм тихият човек, който стои малко встрани. И с времето разбрах, че отстрани човек вижда повече.
Когато започнах да пиша, една от причините със сигурност беше да се свържа с другите – исках да открия хора, които се чувстват като мен и които преживяват същите неща като мен. Поезията всъщност ме свърза с по-широк кръг хора на изкуството и писатели. С помощта на поезията се запознах с много хора, които смятам за близки приятели. Чувствам, че съм отговорил на вътрешните си търсения, тъй като познавам хора, които също пишат, четат и мислят за света през призмата на поезията.
Напоследък ме интересуват най-вече поети, които носят дълбочина със своята лаконичност. Силно ме вълнува поезията на Андреа Коен. Също и писането на Ригоберто Гонзалес, Рик Берът. В тяхната поезия фокусът е бавното осмисляне, което доста ме влече напоследък.
Г.М.: Освен че ви приближава до другите хора, как поезията ви отдалечава от тях? За себе си съм се убедила, че колкото дава поезията, толкова и взима.
О.П.: Щастливец съм, защото съм заобиколен от хора, които разбират с какво се занимавам и какво е важно за мен, когато създавам изкуство. Сега съм в петдесетте си и много по-съзнателно избирам как да прекарвам времето си, което може и да се дължи на естествените процеси, свързани с остаряването.
Г.М.: В момента светът боли по разнообразни начини. Имате ли чувството, че понякога поезията е немощна и неспособна да промени каквото и да е? Като писател, чувствате ли се понякога… разоръжен?
О.П.: Постоянно. Мисля си какъв късметлия съм, да мога да пиша в лицето на бедствията, които други хора преживяват, и често мисля колко абсурдно е това. Да създаваш изкуство при подобни обстоятелства, изглежда толкова нелепо. Мисля си и колко важна е способността ни да изразим как се чувстват другите, а признавайки абсурда, в който живеем и творим, е важно да осмислим тяхната болка. Макар и да не чувстваме болката им със същия интензитет, изкуството създава пространство и болката намира своя превод именно в това пространство.
Интервю на ГАБРИЕЛА МАНОВА
Бележка на преводача
Двата превода, които ще прочетете, са на текстове, включени в „Сонети за диаспората“. Самото заглавие подсказва, че книгата прави опит да се напасне към форма, която не ѝ приляга изцяло – също както чуждият език никога не става майчин за емигранта, също както преводачът винаги среща по някоя бариера. Е, понякога може да измисли хитро как да я заобиколи, но нещо винаги остава отвъд. Това е то преводаческата скръб.
Сонетите носят свой собствен почерк и както самият Оливър загатва в интервюто, правят опит да спазят ямбичния пентаметър, но не успяват съвсем. Или може би е по-правилно да кажем: не искат съвсем. Де ла Пас изследва как формата пасва на човек, за когото езикът, за който е създадена, не е майчин. Поетът с филипински корени разбира, че не всичко ни пасва като ръкавица и че колкото и да се мъчим да е иначе, животът е промяна. Писането – също.
Оливър щедро ми позволи да надникна в творческата история на стихотворенията, която сега споделям и с читателите.
„Сонет за диаспората, гнездещ в комин“ разказва за първата къща, в която е живяло семейството му. Тъй като къщата не била особено добре устроена, първоначално заварили птици, живеещи в комина. Прозрачен е паралелът между семейството емигранти, нанесло се в къща, обитавана от мигриращи птици. И как при все че присъствието на бързолетите в известен смисъл подчертава бедността на семейството, нанесло се в къщата, то създава и усещане за уют, за обитавано пространство, за дом.
„Сонет за диаспората, пратен пар авион с мастилено петно от счупена писалка“ пък разказва за бащата на поета, който, след като семейството вече е избягало, изпраща писмо до роднините си, останали във Филипините. Това е текст за свързването без думи – за лукса да познаваме някого толкова добре, че го разчитаме единствено по движенията му. Че когато сме забравили майчиния си език – или когато дори не сме имали възможност да го научим, корените ни пак намират начин да се прокраднат.
[1] Пантун е поетична форма, състояща се от поредица четиристишия. Вторият и четвъртият ред от едно четиристишие се повтарят като първия и третия ред от следващото – и така до края на стихотворението. Оригиналът на формата е малайзийски, но се ползва в поезията на френски език, а от време на време – както и в случая – и в англоезичната поезия.
[2] Самата авторка на инсталацията споделя, че избраният материал символизира едновременно проводник и бариера. Творбата е част от изложбата When Home Wouldn’t Let Us Stay („Домът не ни позволи да останем“), а името на изложбата е взето от стихотворението Home на Уарсан Шайър. Тази част от стихотворението четем и в 7-мата и 8-мата строфа на „Пантун…“.