Очакването ни за всяка следваща книга на Катерина Стойкова е за афористична, стегната, болезнено-драматична поезия. С новата си книга обаче ни изненадвате с по-дълъг прозаичен текст, макар и носещ духа на поетичното. Кое наложи тази неочаквана промяна в жанра и за кое само поезията се оказа недостатъчна?
Това не е първият прозаичен текст, който съм написала, но е първият публикуван, затова може би изненадва онези, които са запознати с предишните ми книги. Но доколко е прозаичен този текст наистина? С издателката ми Невена Дишлиева-Кръстева мислихме доста относно жанра, като в един момент описвах написаното като роман в стихове и дори имах намерение да начупя линиите. В крайна сметка обаче историята излезе както излезе – на сравнително кратки късове, наподобяващи стихове в проза. После я сглобих и подредих така, както се подрежда книга със стихотворения. И се надявам поезията действително да проблясва тук-там. Беше ми необходимо обаче и пространството на прозата, за да може да задържи историята с нейните завои и умозрения, както и да даде място за всички състояния и промени на главната героиня във връзката ѝ със себе си и околните. И така текстът намери място в континуума между поезията и прозата. Сега ще видим как – и дали – ще се приеме от читателите.
„Нокомис“ може да се чете като дневник, изповед, записки по един казус, но най-вече като лично писмо до реалния прототип на втората главна героиня, към която е отправено. Дотолкова автобиографично, че читателят дори би могъл да провери автентичността на снимки, ситуации, дати, имена. Как и защо решихте толкова разголващ, изобличителен текст да бъде изпратен не само до реалния си получател, но да стане публичен в литературна форма?
Аз се надявам „Нокомис“ да се чете като приключенски роман въпреки някои по-документални елементи. В началото на книгата има изречение, поясняващо, че всички прилики с действителни лица и събития са случайни. Вярно е, че съм дала доста конкретни детайли от собствената си биография на безименната героиня, но историята също така е и плод на въображението. Ако съм се справила, читателят няма да може да различи конкретиката от въображението – така както, когато видиш омлет, не можеш да отделиш жълтъка от белтъка.
А получателят на това лично писмо всъщност винаги е бил читателят. Героинята и нейните драми не са уникални и въпросите, зададени между кориците, се отнасят до житейските пътища на мнозина от нас. Още повече че целта ми с тази книга е да се повдигнат въпроси, а не да се дават отговори. Всеки читател ще има различни отговори и дори очаквам някои да не са съгласни с главната героиня или да не разбират нейната гледна точка. Това е ново и малко страшно за мен, но и напълно приемливо.
Въпреки разочарованието на протагонистката от учителката ѝ – нейната mother figure, тя като че ли задава много повече въпроси към самата себе си, отколкото дори отправя упреци към другата. Реакцията в никакъв случай не е еднозначна. Как според Вас отличаваме прошката и великодушието, от една страна, от състоянието, в което продължаваме да сме в плен, емоционално и духовно зависими от някого?
Не искам да правя генерализации, затова ще говоря от своя гледна точка. Ако се окажа емоционално и/или духовно зависима от някого, обикновено това е свързано със ситуация, от която мога да науча много. Ако съм наясно, че зависимостта съществува, то вече съм направила стъпка напред. После е редно да си задам въпроса каква нужда ме е закрепила за този човек. В почти всички случаи проблемът се корени в моя собствена неизлекувана детска травма, тоест от времето, когато предаваме отговорността за себе си, нашите решения, мнения и т.н. на друг човек. Ако успея да разпозная травмата, то вече съм направила още една крачка напред. После е въпрос на вътрешна работа да разнищя, да разбера и да направя необходимите корекции в собственото си поведение, както и да поема в свои ръце задълженията към самата себе си.
Прошката според мен е естествен продукт на гореспоменатото. Прошката не е решение, което можеш да вземеш и то да се превърне в реалност, по същия начин, по който не можеш да кажеш: „От утре ще тежа с 30 кг по-малко“ или „От утре ще имам милион долара в банката“. Ако насилваш себе си да простиш, то най-напред насилваш себе си, което няма как да доведе до добър резултат. И второ – не си простил, а просто си решил да игнорираш собствените си чувства.
„Изкуство е да се научим да се разделяме навреме“, пишете. Кога е това навреме?
Аз вярвам, че всеки от нас веднага, светкавично и само веднъж получава информация кога е навреме и каква е правилната следваща стъпка при всяка негова дилема. Дали използваме тази информация, е друг въпрос.
Ще илюстрирам това с пример. През 2023 г. започнах една тежка и стресова работа като директор на голям литературен фестивал в щата, в който живея. Това не се отрази добре нито на писането ми, нито на здравето ми, нито на отношенията с близките ми. Броях дните до датата на събитието и си бях записала среща при шефа си на следващия ден, за да напусна. Така се получи, че не само не напуснах, но и се съгласих да ръководя фестивала още една година. Шегувайки се, обяснявах на приятелите си, че можех да напусна, но явно съм искала още да страдам. И така прекарах още една година в броене на дни.
А деня преди да започна тази работа, бях отишла да разчистя бъдещия си офис и да занеса саксия с цвете. Когато влязох в пространството, усетих силен и недвусмислен порив да избягам. В конкретния случай това щеше да е навреме. Но – бях обещала, бях подписала, щеше да изглежда странно, щяха да се разочароват от мен, щях да ги оставя без човек за работа, щях да се чувствам виновна… бла-бла-бла.
Ето този феномен в няколко реда от „Как наказва Бог“:
Имаш важен въпрос.
Питаш, и веднага получаваш
отговор, обаче
той не ти допада.
Питаш пак
и пак,
докато чуеш
нещо по-приятно.
Добре.
Сега вече знаеш
какво трябва да правиш.
По какъв начин може да бъде опасна нуждата да бъдем отличени, специални, видими?
Самата нужда не е опасна. Тя е толкова естествена, колкото и нуждата от дом и семейство. Самата нужда би следвало да бъде разгледана, приета и обгрижена. В противен случай може да станем податливи на манипулатори, ласкатели, използвачи – с всичките последици от това.
Ако претърпяваме положителна „фундаментална и необратима“ промяна вследствие на определено учение/влияние/човек, то има ли значение откъде идва наученото, кой е учителят? Сама признавате, че „понякога фалшивото ни спуска мост към истинското“…
Точно това е централният въпрос в „Нокомис“ и няма еднозначен отговор, а е покана към читателя да помисли. И е възможно нюансите на отговора на даден човек да се променят с времето. „Нокомис“ е неудобна книга с това, че има цел да разтревожи, вместо да обясни.
Кое отличава една учеща духовна общност от култ в хватката на някой, упражняващ духовността като бизнес, като средство за личностно облагодетелстване и използване на другите? Не е ли твърде тънка понякога границата?
Ето един по-общ параграф от „Нокомис“: „По ученията им ще ги познаете. И по учителите. И по учениците, които остават. И по това в какво се превръща животът им“.
Но аз бих препоръчала да се следи за няколко потенциално проблемни аспекта:
– Каква е цената за влизане в общността (емоционална, физическа, финансова)?
– Каква е цената за напускане на общността (емоционална, физическа, финансова)?
– Признава ли си лидерът, когато няма отговор за нещо?
– Когато направи грешки, извинява ли се?
Задавате важни въпроси за източниците, толкова актуални в този век на фалшиви новини: „Защо вярваме на неподходящи хора? Защо се предоверяваме? Защо ни е по-удобно да гълтаме готови отговори?“. Как се учи тази компетентност, нужна ли е някаква вродена подозрителност, каквато уж сме били притежавали ние, българите (нищо че сме едни от най-податливите на фалшиви новини според статистиката)?
Пак от „Нокомис“: „Явната лъжа не е опасна. Истиноподобната лъжа е значително по-страшна. Да не говорим пък за супата от информация, в която са разтворени трудноразличими подправки със съмнителна достоверност. … Тогава на какво да се вярва?
Методът на опита и грешката помага само ако продължаваш да опитваш, без да затваряш очи за грешките си.“
Не знам дали е нужна вродена подозрителност, по-важното според мен е да не се лъжем от едни и същи хора по същия начин. Тоест да си учим уроците колкото се може по-бързо, и то от първия път. Защото да повярваме в нещо, после да открием, че истината е различна, и да се коригираме, е естествена част от живота.
Нека илюстрирам с една от историите от „Нокомис“:
„…Така опознах Мери, която ми разказа как веднъж убедила по-малката си сестричка, че тя (сестрата) е умряла.
Бяха я оставили на мен да я гледам, а ми беше досадно. Исках да си играя с приятелките си и тя ме дразнеше. Затова ѝ казах, че е умряла. Тя възрази, но аз настоях. Тя се разплака. Не искаше да е умряла. Тогава ѝ казах, че е време да я погребем. Заведохме я в задния двор. Сложихме една кофичка върху лицето ѝ, за да може да диша, и после нахвърляхме пръст върху нея. Казахме надгробни слова. През цялото време тя плачеше и от двете страни на лицето ѝ се стичаха кални вадички. Оставихме я там и отидохме да си играем. Майка, като се прибра, попита къде е сестра ми и аз тогава се сетих, че я бяхме забравили. Отидохме в задния двор. Тя още си беше там, легнала, и с кофата върху главата.“
Пишете: „Как се пишат книги: започни със страха“. Тоест как се случват книгите – въпреки или благодарение на страха?
Интересен въпрос. Възможна е комбинация от двете.
От „Нокомис“: „Ако се страхувам, значи си струва“.
Страхът е вид съпротива, а съпротивата е пречка по пътя. Ако се страхуваме да разгледаме страховете, то страшното вече се е случило – спрели сме.
Ако усетя, че се страхувам от нещо, обикновено се вглеждам навътре, за да получа повече информация. Понякога информацията е интересна и увлекателна и може да се превърне в стихотворение или нещо друго. Така съм написала поне определени части от книгите си. Но не всички.
Ако трябва да назовете едно-единствено чувство, с което гледате днес на историята, която разказвате в книгата, кое ще бъде то?
Нежност.
Интервю на АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
