Юлия Кръстева
Полифонията според Бахтин
Второто издание на книгата на Михаил Бахтин Проблеми на поетиката на Достоевски (1929/1963) беше събитие и за специалистите, и за аматьорите, и за много други хора. Беше по време на размразяването. Обещаната свобода на мисълта се бавеше, но беше успяла да се промъкне в литературната теория и критиката, тайните бели дробове на окованата философия.
Посветените познаваха отдавна първото издание, но с новата публикация Бахтиновият Достоевски се превръщаше в обществено явление, политически симптом. В центъра на това ново вълнение: моят приятел и ментор, Цветан Стоянов, известен литературен критик, англофон, франкофон, а очевидно и русофон. Той вече ме беше запознал с Шекспир и Джойс, Сервантес и Кафка, руските формалисти и следформалисткия пробив на някой си Бахтин. Сега, с книгата на Бахтин в ръка, на глас и на руски, можехме денем и нощем да потъваме повторно в романите на самия Достоевски. Чувствах гласовата мощ на трагическия смях, на фарса в силата на злото, и заразното, опияняващо леене на диалози, съчетани в разказ, което Бахтин нарича „слово“, превеждано на френски с „mot“. Което трябва да се разбере – през лексиката и синтаксиса – като въплътен Логос, Словото, което стъкмява библейското избавление в ново разказване, многогласно, мултиверсално: „Защото съм пълен с речи, и духът в мен ме дави. Ето утробата ви, като неотпушено вино: готова е да се пръсне като нови мехове. Ще поговоря, и ще ми олекне; ще си отворя устата и ще отговоря. Няма да гледам човека на лице и никого няма да лаская, защото не умея да лаская: на часа моят Творец би ме убил“ (Йов 32:18-22). Не познава ли Достоевски Йов още като бебе?
Руските формалисти бяха разнищили лабиринтите на разказа: бяха го свели до една бинарна морфология или до един вид граматика, според която подлогът (субектът) се обръща към допълнението (обекта) в изпитанието на сказуемото (глагола); те щяха да вдъхновят френския структурализъм. Проясняващи анализи, на които тези на Бахтин се противопоставяха с начина, по който – следвайки Хегел и при все че отхвърляха Фройд – се опитваха да изяснят омайването и токсичността на наративната поетика.
В романовото слово („mot“) интерпретациите на Бахтин улавят една дълбинна логика: тази на диалога. Човешкият глас е роден от диалога: изначален, неизчерпаем, неразрешим разговор. Винаги говоря само по двойки, основополагаща другост-близост. Ние раз-говаряме. Стабилизираща-дестабилизираща структура, тъй като „диалогът позволява да се замести собственият глас с гласа на другия“. Следват отъждествяване и объркващо смесване. Но също проекция, интроекция и понякога взаимности: инвазивни или плодотворни, затворени или отворени, престъпления или екстази. Единствено повествователят се ориентира там, и то само защото той не е всъщност авторът, а друг вид диалогичен партньор, един вид трети, който поема риска да се забърка в разказа, който произтича от взаимодействието и се състои от повтарящи се до безкрайност прагове, безизходици и обрати.
Така отличената и прекомпозирана множественост на гласовете оркестрира вътрешния и външния дебат на всеки от метафизичните криминални романи на Достоевски. Така по отношение на Двойник (1848): „Цялото произведение е изградено като непрекъснат вътрешен диалог на три гласа в пределите на едно и също разложило се съзнание. Всеки негов съществен момент лежи в пресечната точка на тези три гласа и на тяхното рязко, мъчително прекъсване. […] Една и съща съвкупност от думи, тонове, вътрешни позиции минава през външната реч на Голядкин, през речта на разказвача и през речта на двойника, при това тези три гласа са обърнати с лице един към друг, говорят не един за друг, а един с друг. Трите гласа пеят едно и също, но не в унисон, а всеки своята партия.“ (М. Бахтин, Проблеми на поетиката на Достоевски, прев. Константин Попов, София: Наука и изкуство, 1976, с. 246.)
Веднъж след като диалогът се е превърнал в дълбинна структура на битието в света, според Достоевски „всичко в неговия свят живее на самата граница със своята противоположност“ (с. 201), а смисълът се рони, но се възражда, маскиран-демаскиран, карнавални бракове и мрачен умислен смях. Защото „Любовта живее на самата граница с омразата, познава я и я разбира, а омразата живее на границата с любовта и също я разбира“ (с. 201): любовта-омраза на Версилов; любовта-ревност на Аглая и Настася Филиповна; жертвената любов на Катерина Ивановна за Дмитрий Карамазов; виновната любов на Иван за Катерина или Лиза; плахата любов на Альоша за Лиза; отцеубийствената любов на Дмитрий за Грушенка. „Вярата живее на самата граница с атеизма, оглежда се в него и го разбира, а атеизмът живее на границата с вярата и я разбира“ (с. 201), настоява Бахтин. „Висотата и благородството живеят на границата с падението и подлостта (Дмитрий Карамазов). Любовта към живота съседства с жаждата за самоунищожение (Кирилов). Чистотата и целомъдрието разбират порока и сладострастието (Альоша Карамазов)“ (с. 201-202).
Като възстановява едно течение, което пресича европейската литература, Достоевски измисля „в неповторимо оригиналната и новаторска форма полифоничния роман“ (с. 203). От една страна, той съумява да „карнавализира“ самия етически солипсизъм: тъй като човек не може да се лиши от съзнанието на другия, противоположностите, които разединяват (живот-смърт, любов-омраза, раждане-смърт, утвърждаване-отрицание), се стремят също така да се свият и да се с-говорят с „горния полюс на двуединния образ“ (с. 201). Пример: ключовата фигура на карнавала, княз Мишкин, светец и идиот. Лудата му любов по неговия съперник Рогожин, който е направил опит да го покоси, достига своя връх след убийството на Настася Филиповна от същия Рогожин, когато последните мигове на княжеското съзнание потъват в душевно отчуждение. Но от друга страна, полифоничният роман отваря също интимната сцена и ограничената ѝ епоха към пространството на една универсална безкрайност, към която се стремят още мистериите на Средновековието и към която отпраща главната дискусия на Шатов и Ставрогин в Бесове (1872): „Ние сме две същества и се срещнахме в безкрая … за последен път на тоя свят. Оставете вашия тон, заговорете човешки. Поне веднъж в живота си заговорете с човешки глас!“ (Достоевски, Бесове, прев. В. Райчев, Събрани съчинения, т. 7, София: Народна култура, 1983, с. 222.)
Сериозност на карнавалното
С нервния си, великодушен и притесняващ смях Цветан Стоянов подчертаваше, поставяше ударение и освобождаваше фарса на нищото и на битието, като прогонваше обърканата меланхолия на първите ми прочити. Бахтин ни беше убедил, че Достоевски си е проправил нечуван път: нито трагедия, нито комедия, по-разяждащ от сократическия диалог и дори не цинически, въпреки че е заел своята пренаправа на жанровете от един киник от III в. пр. н. е., Менип от Гадара, и от т.нар. латинска, средновековна и ренесансова Менипеева сатира, към която литературният теоретик възвеждаше също творчеството на Рабле. И значи никакъв цинизъм за онзи, който сам умее да умре от смях, с цивилизацията му, започнала да усеща своята смъртност. Достоевски ни разкриваше сериозността на карнавала, жизненост, от която имахме нужда – двадесет и пет години преди падането на Берлинската стена, – за да разчупим безсмислието, стоящо под заобикалящите ни претенции за „смисленост“. А по-сериозно, и отвъд политическия контекст, смехът на Цветан ми помогна да приема карнавалното измерение на самия вътрешен опит, противопоставено от Достоевски на вярванията и на идеологиите.
Междувременно Цветан Стоянов се беше посветил на последния „диалог“, който Достоевски разиграва в отношенията си с Константин Победоносцев. Юрист и професор по право, този аятолах на православието с издължено лице и восъчен цвят, който ни вледенява от портрета на Репин, накрая става оберпрокурор на Светия Синод. Пожизнен стълб на управлението на Николай II и на Александър III. Писателят е имал нужда от него, за да се защити от „свинете-цензори“ (както ги нарича), които застрашават седмата книга от Братя Карамазови (1881), където старият каторжник, вече станал предан на Христа, си дава правото да преобрази един руски монах в литературен персонаж: известният старец Зосима със зловонния труп, който таи „карамазовски дълбини“. Наред с други карнавални видения, неочаквани катастрофи и истинни лъжи. В кореспонденцията им, която става все по-интимна, писателят уверява оберпрокурора, че „идеите м[у] са много близки до [неговите]“, като дори обещава, че в речта си за Пушкин ще развие „нашите убеждения“, не без да уточни, че държи не толкова на „идеите“, колкото на „художествените картини“ на романите си. „Ръководещият съвестта“, син на преподавател литератор, много обича да чете, познава влиянието на литературата и иска дори да черпи от светлината, обграждаща гения, като го манипулира.
Защото проблемът за Бог кара това „дете на века на неверието и съмнението“ „целия [си] живот да страда съзнавано и несъзнавано“. В Бесове (1872) Кирилов също заявява: „Всеки мисли едно и после друго. Аз не мога друго, цял живот едно. Цял живот ме измъчва богът“ (Бесове, цит. съч., с. 106). Бивш последовател на Фурие, а сега говорител на богоносния руския народ, Достоевски е убеден, че единствено православната вяра на царя-отец и на мужиците може да въплъти посланието на Христос, при условие че се пропусне опасната тайна, за която романите му са скъпо и истинно свидетелство. Дали е щял да измести Бог във всички хора? Умиращият романист завещава на сина си Евангелието, дадено му от жените на декабристите напът към каторгата.
Достоевски и Победоносцев: съучастничества и манипулации, отново и винаги! Първият том от колкото пламенното, толкова и внимателно изследване на Цветан Стоянов Геният и неговият наставник говореше по тази тема, централна за целия тоталитарен режим, разпръсвайки далечни алюзии към рискованите връзки на интелектуалците с властта в България от този период. Той трябваше да бъде последван от втори том, посветен на романовата хитрост на гения, който под закрилата на Светия Синод не спира да усъвършенства своето изкуство на отцеубийството.
Цветан Стоянов умира през 1971 г. при съмнителни обстоятелства, а този втори том така и не вижда бял свят. Като ехо, като един последен диалог с Достоевски, който никога не написва своето Житие на голям грешник, а все пак цялото му творчество е това Житие.
Смутена от Русия, бореща се с многоезичието, Европа страда в своята православна част. Тя все още не познава размера на тези проникновени гласове, които са довели до нейната поява и я карат да устоява. Гласът на Цветан Стоянов е един от тях. Качих се на самолета за Париж с пет долара в джоба (единствените, които баща ми успя да намери, докато чаках стипендията за докторантура върху френския Нов роман) и с книгата на Бахтин върху Достоевски в чантата.
Превод от френски: ДАРИН ТЕНЕВ
Откъс от книгата на Юлия Кръстева, Достоевски, изправен пред смъртта, или полът, обсебен от езика (Julia Kristeva, Dostoïevski face à la mort, ou le sexe hanté du langage, Paris: Fayard, 2021). Заглавието тук е на редактора. Откъсът се публикува със съгласието на авторката.
