Лилия Трифонова
Ginga 1,50 пише на табелата. Табелата е върху маса. Масата е празна, с изключение на три чашки за шотчета; и табелата, разбира се. На стълбите, на които стои масата, няма нищо друго освен масата; и мен, разбира се. Масата е пред една врата, а около вратата има стена. Висока, бяла, измазана, чиста. Провиквам се: “Excuse me, anybody here?”. Изот вратата излиза дребничка жена, около седемдесет и пет годишна, а може би и осемдесет. Държи тумбеста бутилка в ръката си, ръката стиска здраво. Тупур-тупур, понеже е с отекли крака, идва със ситни стъпчици до масата. Нищо не казва на глас. Хваща една от чашчиците, сипва от червеникавата жинжа, взима ми парите, усмихва се широко, кимва. И влиза обратно през вратата. Жинжа, мисля си, е много кръшна дума.
Продължавам нагоре по стъпалата, на малки стъпки преглъщам глътките от чашата и се отправям към панорамната гледка към Алфама. Стигам отгоре, моля двама чужденци да ме снимат за спомен. (Сега, седем години по-късно, се сещам, че на тази тераса си казах Открих си го сама.)
Една минута по-нагоре от терасата, я видях за пръв път в града. Мозайката ѝ ми се стори огромна. Тя е наклонена някак, като полунаклонена кула. Мъничките каменни парченца са вградени нависоко, на едно от най-високите места в града. На мозайката е изобразена тя, с вечно черната коса до раменете, с погледа встрани. Разпознаваш я веднага. Coração independente. Мисля си колко ли би било забавно да се засилиш със скейтборд и да обиколиш образа ѝ с едно бързо плъзгане без да докосваш лицето ѝ. Преминаваща мисъл.
Това, което мозайката не изобразява, е най-разпознаваемото за нея – гласът. Coração que não comando. Гласът ѝ има значение. Vives perdido entre a gente. Но тя сега не пее на хората на живо, не може вече. Не може от двадесет години. Teimosamente sangrando. Кой кърви? Coração independente. Продължавам да се разхождам, вече с празната чашка в ръка. (Чашката я държах на дъното на торбата си няколко дни, докато просто не ми писна от пластмасовия съд, събиращ прашинки.) Продължих да се разхождам с усещането, че в този град ще напиша стихотворение. (Стихотворение написах, изгубих го. Дано го намеря някой ден скрито някъде.)
Ден по-късно, в музея на фадото, стиховете вървят вертикално по едно електрическо табло, червени букви на черен фон. Чета отстрани, че тя е написала текста на песента. За мен то е стихотворение. Не само за мен, разбира се, сигурно за поне още няколко милиона души.
Към този момент почти нищо не знам за нея, освен тези редове, чието значение на португалски не разбирам. Знам само значението на заглавието на песента. Не търся да превеждам всеки стих. В музея на фадото само нейният глас имаше значение, макар че чувах откъси от песни на десетки други певци.
Провлачените ѝ гласни в края на някои от стиховете на песента треперят. Като че в тях има тревожност, страх и очакване едновременно. Това са първите два стиха. След това се появява непреводимата дума, която всеки, чувал за фадо, знае. Няма да я назова. Сред португалците всеки има асоциации за нея. На някои може би им е втръснало, защото са откърмени с нея. Може би някои португалци са ги водили по фадо барове като бебета и впоследствие се е предизвиквало дразнение от думата у малките деца. Може дори се е пораждал ужас. Да си го представим: тъмно барче с една-единствена червена светлинка в него, а в барчето жени с дълги черни рокли, червени шалове и тъмни червила пеят проточено, жално. А едно детенце на четири годинки гледа жените, които пеят въпросната дума. Ами да, може да е плашеща картинка за това дете. Малките човеци не би трябвало да имат време да мислят за тази дума. Тази дума ти идва да я кажеш малко по-късно. А може би цялата тази мъничка асоциация с изнервените (или ужасени) португалски дечица не съществува. Разбира се, не съществува, защото си я измислих.
Предпочитам да мисля, че всички деца на Лисабон слушат фадо с удоволствие. Защото съм именно в този град, и именно в Алфама, квартала, който почти единствен донякъде устоява на земетресението през XVIII век. И понеже за пръв път съм в града, съм убедена, че Алфама е ядката на този град. Ядката отдолу – прегърната от музея на фадото на брега на морето; отгоре – от мозайката; отстрани – от Националния пантеон, в който е погребана жената, споила с гласа си идентичността на града такъв, какъвто го познах тогава. Тя е и в музея, и на тротоара, и на снимки по малки барчета в столицата на Португалия. Гласът ѝ лежи в тихия квартал с бабите, продаващи вишновки на двадесет и три годишните момичета: O coração independente, Amália.
