Валентина Истаткова
„И леглото ни е зеленина“ е дебютният роман на Виолета Радкова. Позната главно като управляващия директор на Фондация „Елизабет Костова“, Виолета е и възпитаник на катедра „Англицистика и американистика“ към СУ, а от години се занимава с дейностите на рекламни агенции, телевизионни и филмови продукции, както и с различни творчески колективи[1].
Романът ѝ засяга толкова много различни теми и събития, че е трудно да се подходи, без да се даде спойлер.
На първо място, авторката не претендира за историческа достоверност, но си личи, че книгата и елементите ѝ са щателно проучени – животът на село, войните и нагнетената обстановка на Балканите, американската и арменската реалност, бейзболът, сладкарството, музиката… Речта на героите звучи по съвсем естествен за селото начин (част от диалекта е взет от речника на дядо ѝ, като думата „недно“ напр.), времевите линии вървят по историческите си контексти, арменската линия обгръща страниците с топлината си, а американските реалии никога не се чувстват като карикатури или стереотипи. Все пак имайте предвид, че не е исторически роман, въпреки че на мен самата ми отне половин книга, за да го осъзная напълно.
С помощта на лиричност и експерименталност Радкова изгражда свят, в който лични съдби се преплитат с исторически промени и катаклизми, но това не е съвсем достатъчно, за да се опише текстът. Авторката споделя, че за написването се е вдъхновила от личния дневник на прабаба си, както и от други семейни истории, така че тези мемоарни елементи, до един момент в книгата, ни водят към размисъл за времето, паметта и корените, които всеки носи със себе си.
Подобно на „Железният светилник“ в началото, „И леглото ни е зеленина“ проследява съдбата на няколко поколения, като централната сюжетна линия се върти около живота на Иван Кляндов и неговото семейство. Хвърлени сме в „село Крушово, Демирхисарска околия, Серски окръг, Солунски вилает, област Македония, Османска империя, на 4 август 1893 година“, когато се ражда протагонистът. Главното действие обаче се развива в период на исторически обрати, между 1908 и 1930 г. – време, в което Балканите и светът са раздирани от войни, политически трусове и социални промени. Това е история за изкореняването и вкореняването, за загубени домове и за търсенето на нови такива, както в пространството, така и в съзнанието, но и това не е съвсем достатъчно, за да се опише текстът.
Мотивът за външното и вътрешното е подпомогнат от експерименталния стил и похватите – напр. интересната употреба на местоименията и обръщенията: първо лице ед. ч., когато разказвачът се въплъщава в Иван, който започва да си говори или мисли сам; второ лице ед. ч., когато разказвачът говори на Иван; второ лице мн. ч., когато разказвачът се обръща към читателите, а понякога и първо лице мн. ч., ако фокализацията го позволи. Наратологична мистерия си остава и кой е разказвачът. Няма да изпадам в анализи, няма да мога и да отговоря на този въпрос, чийто отговор сигурно се крие именно някъде сред тези пинчъновски фокализации.
Иван Кляндов е протагонист с богат и сложен вътрешен свят, носител на болка, стоицизъм, носталгия и едновременно с това на неподправена човешка топлота. Противоречията, борбите му и съмненията му го правят реалистичен и близък до читателя. Освен Кляндов романът представя редица други герои, чиито съдби се преплитат по неочаквани начини. Женските персонажи, макар и по-тихи, са силно изградени, защото не са просто спътници на мъжете, а често са и двигатели на сюжетното развитие. Засяга се и темата за дълга на бащата към детето, семейната травма, предавана по бащина линия, както и свещената връзка баща – син.
Използването на различни времеви пластове позволява на Радкова да разгърне сюжета в дълбочина. Постоянно се сблъскаме и с паралели – свободната жена и жената роб. Възходът на феминизма в САЩ и поединичните протести в семейството на някои жени в България. България – САЩ и в други контексти. Минало – настояще. Селото – големият свят. Мълчанието – думите. Суша – вода. Страх – смелост. Само самотата си остава самотна, нея никой не може да я излекува.
Радкова използва богат и образен език; диалозите са естествени, вътрешните монолози – проникновени, а описанията – живописни. Стилът е кинематографичен. И тъй като всеки филм си има музикален съпровод, авторката е създала специален плейлист със саундтрака на книгата в „Спотифай“, а ако чуждите думи в това изречение не ви стигат – можете да достъпите плейлиста чрез QR код на една от последните страници. Музиката като котва е мотив, който се разгръща в цялата книга, но музиката сама по себе си е и код, чрез който ще успеете да разчетете част от посланията.
Бихме могли да се запитаме и: „Ние ли сме господари на собствените си съдби?“. Защото разказвачът не крие какво ще се случи в бъдещето, докато си стои в миналото, което допринася както за плътността на разказа, така и за страховитото чувство, че съдбата може и да е предрешена.
Символиката, заложена в заглавието, също не е случайна – „зеленината“, освен че разбира се, е от стихотворение на Дилън Томас за зеления фитил, може да се тълкува както като символ на възраждане и ново начало, така и като метафора за неуловимото, за нещо, което е вечно в преход и промяна.
Докато се чете книгата, се активират всички сетива – ръцете ни докосват, очите ни виждат, ушите ни чуват, носът ни помирисва, езикът ни вкусва историята. На моменти е и забавна заради неподправения хумор на авторката. Вплитат се най-различни интертекстуални препратки. Прокрадват се архангелски и Маркесови божествени, свръхестествени моменти. Да не забравяме и „заклинанията“ на Иван – Битие, Изход, Левит, Рут, Числа, Царства, Йов, Естир, Псалтир. Не знам какво друго да ви кажа да очаквате, освен че „душата е друга работа. Магическа“, а душата на тази книга се описва перфектно с един цитат, оригинално предназначен за протагониста Иван – „друг става въздухът, като е наоколо, по-леко се диша, и някак по̀ човек се усеща…“.
Въпреки че на премиерата на книгата си авторката каза, че не знае как се пише роман, аз се присъединявам към пожеланията на Яна Букова към Виолета Радкова – все така да не знае и да пише подобни интересни произведения, защото да четеш тази книга, е да се влюбиш в „чистия, човешкия, мил живот“.
Виолета Радкова, „И леглото ни е зеленина“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
[1] Виолета Радкова [online]. В: Фондация „Елизабет Костова“, 29.02.2024 [разгледан 11.04.2025] – https://ekf.bg/violeta-radkova
