Тадеуш Боровски
I
…и така, вече ходя на санитарни курсове. Избраха десетина от нас от целия Биркенау и ще ни учат почти за доктори. Трябва да знаем колко кости има човек, как тече кръвта, какво е перитонеум, как да се борим със стафилококите и стрептококите, как се прави стерилна апендектомия и какво е пневмоторакс.
Имаме много възвишена мисия – ще лекуваме колегите, които „злата съдба“ измъчва с болест, апатия или липса на желание за живот. Трябва – именно ние, десетина души на двадесет хиляди мъже в Биркенау – да намалим смъртността в лагера и да повдигнем духа на лагерниците. Това ни каза още в началото лагерарцтът[1], попита и всеки от нас за възрастта и професията му, а когато му отговорих „студент“, изненадано повдигна вежди:
– Какво сте учили?
– История на литературата – отговорих скромно.
Кимна апатично, качи се на автомобила и замина.
След това вървяхме по много красивия път към Освиенцим, видяхме куп пейзажи, след това някой ни прати някъде, в някакъв болничен блок като гости – флегери[2], но не се интересувах много от това, защото отидох със Сташек (сещаш се, този, който ми даде кафявите панталони) към лагера, аз – да търся някого, който да ти предаде това писмо, а Сташек – към кухнята и склада, за да намери за вечеря бял хляб, кубче маргарин и поне една наденица, защото сме петима.
Разбира се, никого не намерих, защото съм от тези с милионните номера, а тук са само стари номера и всеки ме гледа от високо. Но Сташек обеща да изпрати писмото благодарение на своите връзки, само да не е дълго, „защото трябва да е скучно, така да пишеш всеки ден на приятелката си“.
Така че когато се науча колко кости има човек и какво е перитонеум, може би ще мога да помогна за твоята пиодермия и за треската на съседката ти по легло. Само се притеснявам, че дори да зная как се лекува ulcus duodeni[3], няма да мога да открадна за теб глупавия мехлем на Уилкинсън за краста, защото го няма в целия Биркенау. При нас обливат болните с чай от мента, като се произнасят определени изключително ефективни заклинания, които за съжаление, не мога да повторя.
Колкото до намаляването на смъртността: в моя блок боледуваше един от високопоставените лагерници, беше зле, с треска, все по-често говореше за смъртта. Веднъж ме повика при себе си. Седнах на края на леглото.
– Все пак бях известен в лагера, нали? – попита, като ме гледаше неспокойно в очите.
– Че кой не те познава… и не те помни – отговорих невинно.
– Гледай – каза, като посочи червенеещите се от огъня стъкла.
Отвъд гората гореше огън.
– Знаеш ли, бих искал да ме погребат отделно. Само не заедно. Не в купчината. Разбираш ли?
– Не се притеснявай – казах му сърдечно. – Даже ще ти дам одеяло. И с гробарите ще поговоря.
Стисна ръката ми в мълчание. Но нищо не излезе. Оздравя и ми изпрати кубче маргарин от лагера. С него си мажа обувките, защото е от риба. Така допринесох за намаляването на смъртността в лагера. Но хайде, стига толкова, защото е прекалено лагерно.
От почти месец нямам писма от дома…
II
Разкошни дни, без проверки, без задължения. Целият лагер стои на проверката, а ние на прозореца, наполовина показали се наблюдатели от друг свят. Хората ни се усмихват, ние се усмихваме на хората, обръщат се към нас с „Колеги от Биркенау“, малко със съчувствие, че нашата съдба е толкова тежка, и малко със срам, че тяхната е толкова добра. Пейзажът от прозореца е невинен, кремото[4] не се вижда. Хората са влюбени в Освиенцим, с гордост казват „у нас, в Аушвиц“…
В крайна сметка имат с какво да се хвалят. Представи си какво е Освиенцим. Вземи „Павяк“, тази ужасна дупка, добави „Сърбия“[5], умножи по двадесет и осем и разположи всичко това толкова близо помежду си така, че между различните „Павяци“ да има само малко място, огради всичко с двойна бодлива тел, а от три страни с бетонна стена, павирай калната земя, отгледай анемични дървета и затвори там няколко десетки хиляди души, които са били по няколко години в лагера, фантастично са страдали, преживели са най-лошото време, а сега панталоните им са изгладени до убийствен кант и ходят, като люлеят бедрата си – направи всичко това и ще разбереш защо те изпитват такова презрение и снизхождение към нас, хората от Биркенау, където има само дървени конски бараки, няма тротоари, а вместо баня с гореща вода – четири крематориума.
От санитарното помещение, което е с много бели, някак неградски стени, бетонен затворнически под и много, много триетажни нарове, отлично се вижда свободният път, по който понякога преминава човек, понякога кола, понякога дървена каруца, а понякога – велосипедист, вероятно работник, който се връща се от работа. По-далеч, но много далеч (нямаш представа колко пространство може да се побере в такова малко прозорче, бих искал след войната, ако оцелея, да живея във висока къща с прозорци към полето) има някакви къщи, а след това сива гора. Земята е черна и трябва да е влажна. Като в сонета на Стаф, помниш ли „Пролетна разходка“?
Но в нашето санитарно помещение има по-цивилни неща – кахлена печка с цветни плочки от майолика, такива, каквито имахме налични в склада. Печката има хитро разположена решетка за печене – сякаш я няма, а можеш да изпечеш и прасенце. На наровете има „канадски[6]“ одеяла, пухени като котешка козина. Има бели чаршафи, без гънки. Има маса, понякога застлана с покривка, но само на празници и по време на ядене.
Прозорецът гледа към пътя с брезите – Биркенвег[7]. Жалко, че е зима и че безлистните „плачещи“ брези висят надолу като проскубани метли, а вместо тревни площи под тях има лепкава кал, вероятно като в „онзи“ свят отвъд пътя, само че трябва да я месиш с крака.
Вечер след проверката се разхождаме по пътеката с брезите достойно, сериозно, като поздравяваме познатите, кимайки с глава. На едно от кръстовищата има пътепоказател с релеф, който изобразява двама, които стоят на пейка и си шепнат нещо на ухо, а трети се навежда над тях, доближава ухо и подслушва. За предупреждение – всеки твой разговор е подслушван, коментиран, предаван, където трябва. Тук всеки знае всичко за всеки – кога е бил мюсюлманин, какво и от кого си е набавил, кого е удушил и за кого е доносничил, и всеки се усмихва подигравателно, когато хвалиш някого.
Така че представи си „Павяк“, уголемен не знам колко пъти, ограден от двойна бодлива тел. Не както в Биркенау, където и наблюдателниците стоят наистина като щъркели на високи и дълги стълбове, лампите светят на всеки три стълба, а телта е единична, но за това отделните ѝ секции не могат да се преброят на пръсти.
Тук не е така: лампите са на всеки два стълба и постовете са солидно иззидани, телта е двойна и освен това има стена.
Така че ходим по Биркенвег в нашите цивилни дрехи, директно от цауна[8] – единствените петима души, които не са в затворнически раирани униформи. Ходим по Биркенвег обръснати, свежи и безгрижни. Тълпата се движи на групички, застава пред десети блок, където зад решетките и закованите прозорци са момичетата – опитни зайчета, но най-често се струпва пред блока на шрайбщуба[9], не защото там са залата на оркестъра, библиотеката и музеят, а просто защото на партера се помещава пуфът[10]. Какво е това пуф, ще ти напиша друг път, засега си остани любопитна…
Знаеш ли колко е странно да ти пиша, след като не съм виждал лицето ти от толкова време. Твоят образ се разпръсква в паметта ми и дори с голямо усилие на волята не мога да го призова. Има нещо необикновено в сънищата, защото те сънувам толкова ясно и живо. Знаеш ли, сънят не е като образа, а като преживяване, в което има пространство и се усеща теглото на предметите и топлината на твоето тяло…
Трудно ми е да си те представя на лагерния нар, с остригани коси след тифа… Помня те от „Павяк“ – висока, стройна девойка с лека усмивка и тъжни очи. На алея „Шух“[11] седеше с наведена глава и виждах само твоите черни коси, които сега са остригани.
И това е най-силното, което ми е останало оттам, от онзи свят – твоят образ, макар че ми е толкова трудно да си те припомня. И затова ти пиша толкова дълги писма, защото това са моите вечерни разговори с теб, както тогава на ул. „Скаришевска“. И затова тези писма са ведри. Запазил съм много ведрина в себе си и знам, че и ти не си я изгубила. Въпреки всичко. Въпреки сведената пред гестапо глава, въпреки тифа, въпреки пневмонията и късо остриганата коса.
А тези хора… Виждаш ли, те са преминали през страшната школа на лагера, този лагер от началото, за който кръжат легенди. Теглото им е било по трийсет кила, били са ги, селектирали са ги за газа – разбираш защо сега носят такива смешни, вталени якета, имат своеобразна люлееща се походка и хвалят Освиенцим на всяка стъпка?
И така… Ходим по Биркенвег, елегантни, в цивилни костюми. Но все пак – с милионни номера! Сто и три хиляди, сто и деветнайсет хиляди, отчаяние, че не сме с по-ранни номера! До нас се приближи някой със раирани затворнически дрехи, двадесет и седем хиляди, стар номер, чак не се побира в главата. Младо момче със замъглен поглед на онанист и походка на животно, надушващо опасност:
– Колеги, вие откъде сте?
– Ами, от Биркенау, колега.
– От Биркенау? – погледна ни критично. – И изглеждате толкова добре? Та това е страшно… Как можете да издържите там?
Витек, моят висок приятел и отличен музикант, отговори, подръпвайки маншетите си:
– За съжаление, нямаме пиано, но се издържа.
Старият номер ни погледна като през мъгла:
– Защото ние се боим от Биркенау…
[…]
IV
Днес е неделя. Преди обяд бяхме на разходка, гледахме отгоре експерименталния женски блок (подават глави през решетките съвсем като зайците на баща ми, спомняш си, сиви, с едно клепнало ухо), след това внимателно гледахме блока на SK[12] (там на двора е онази черна стена, пред която по-рано разстрелваха, сега правят това по-тихо и дискретно – в крематориума). Видяхме няколко цивилни – две уплашени жени в кожени палта и мъж с уморено, недоспало лице. Водеше ги есесовец, само не се плаши, до временния градски арест, който се помещава именно в блока на SK. Жените гледаха с ужас хората в раираните затворнически дрехи и масивното устройство на лагера – двуетажните сгради, двойното телено ограждение, стената зад телта, солидните караулни постройки. А ако знаеха, че стената достига – както казват – два метра дълбочина, за да не може да се подкопае! Усмихвахме им се, защото това е дреболия – ще поседят няколко седмици и ще си отидат. Или наистина ще докажат, че са търгували на черно. Тогава ще отидат в крематориума. Тези цивилни са смешни. Реагират на лагера като диваци при вида на огнестрелно оръжие. Не разбират механизма на нашия живот и търсят във всичко това нещо неправдоподобно, мистично, нещо отвъд човешките сили. Помниш ли как си седяла ужасена, когато те арестуваха, беше ми писала за това. Аз четях при Мария „Степният вълк“ (тя също подбираше четивата), но не знаех много какво и как се случва.
Днес добре познавам и неправдоподобното, и мистичното, след като всеки ден пред мен е крематориумът, хиляди случаи на флегмон[13] и туберкулоза, след като разбрах какво значи дъжд и вятър, и слънце, и хляб, и супа от ряпа, и работа, за да не си навлечеш нечий гняв, и робство, и власт, след като бях, така да се каже, ръка за ръка със звяра – гледам ги с известно снизхождение, като ученият – лаика, посветеният – профана.
Изстискай от всекидневните събития цялата им всекидневност, отхвърли ужаса и погнусата, и презрението и намери философска формула за всичко това. За газа и златото, за проверките и пуфа, за цивилния и за стария номер.
Ако ти бях казал тогава, когато танцувахме двамата в малката стаичка на оранжева светлина: слушай, ето ти милион души или два, или три милиона, убий ги така, че никой да не разбере за това, дори те, затвори няколкостотин хиляди, унищожи солидарността им, насъскай човек срещу човека и…, би ме помислила за луд и кой знае дали не би прекъснала танца. Но сигурно не бих казал това, дори да познавах лагера, за да не разваля настроението.
А гледай тук – първо имаше един селски хамбар, боядисан в бяло, и в него задушаваха хората. След това четири по-големи сгради – двадесет хиляди като едното нищо. Без вълшебства, без отрови, без хипноза. Няколко души направляват движението, за да не се струпват хората, които текат като вода, след като пуснем кранчето. Това се случва сред анемичните дървета на задимената горичка. Обикновени товарни камиони возят хората, връщат се като на лента и отново возят. Без вълшебства, без отрови, без хипноза.
Как става така, че никой не крещи, не плюе в лицето, не се нахвърля на другия човек? Сваляме шапка пред есесовците, които се връщат от гората, когато прочетат номерата ни, отиваме с тях на смърт и… нищо? Гладуваме, подгизваме под дъжда, отнемат ни най-близките. Виждаш – това е мистиката. Това е странното поробване на човека от другия човек. Това е дивата пасивност, която не може да се преодолее. А единственото оръжие – нашият брой, който няма да се побере в газовите камери.
Или пък: дръжката на лопатата, опряна в гърлото, и сто души дневно. Или супата от коприва и хляб с маргарин, а след това млад и строен есесовец с парче смачкана хартия в лапата си, номерът, татуиран на ръката ти, след това камионът, един от онези…
…знаеш ли кога за последно селектираха „арийци“ за газа? Четвърти април. А помниш ли кога пристигнахме в лагера? Двадесет и девети април. Какво би станало с твоята пневмония, ако бяхме пристигнали три месеца по-рано?
…знам, че лежиш на общ нар с приятелките си, които сигурно много се учудват на моите думи. „Казваше, че този Тадеуш е ведър, а гледай, пише само мрачни неща“. И сигурно са много възмутени от мен. Но все пак можем да говорим и за тези неща, които се случват около нас. Не споменаваме злото напразно и безотговорно, все пак се намираме в него…
…виждаш, отново е дълбока нощ след ден, изпълнен със странни събития.
Следобед отидох на боксов мач в голямата барака на вашраума[14], там, откъдето първо заминаваха транспортите към газа. Пуснаха ни вътре на церемонията, макар че беше препълнено. В голямата чакалня беше направен ринг. Светлина от горе, съдия (nota bene, полски олимпийски съдия), международно известни боксьори, но само арийци, защото на евреите не беше позволено да участват. И същите тези хора, които ден след ден избиваха десетки зъби, хора, някои от които сами бяха с празна челюст, със страст следяха Чортек, Валтер от Хамбург и някакво младо момче, което след тренировките в лагера е достигнало, както казаха, висока класа. Тук още се помни номер 77, който някога се боксирал с немците както му се щяло и на ринга отмъщавал за това, което другите търпели на полето. Залата беше задимена от цигарите, а боксьорите се млатеха колкото могат. Правеха това непрофесионално, но с голямо упорство.
– Този Валтер – каза Сташек – гледайте го само! На бригадата, като поиска, с един удар сваля мюсюлманина! А тук, гледай, три рунда и нищо. Даже му набиха муцуната. Май има твърде много зрители, а?
Зрителите бяха развълнувани по свой начин, а ние, естествено, бяхме на първия ред – като гости.
Веднага след бокса отидох при конкуренцията, на концерт. Вие там, във вашия Биркенау, и понятие си нямате какви чудеса на културата се случват на няколко километра от комините. Представи си, свирят увертюрата към „Танкред“ и нещо от Берлиоз, и още някакви фински танци на някакъв композитор, който има твърде много ааа-та във фамилията си. Къде ти такъв оркестър във Варшава! Но, но, ще ти разкажа поред, а ти слушай, защото си заслужава. Така, излязох от бокса, радостно развълнуван, и веднага влязох в блока, в който се намира и пуфът. Под пуфа е музикалната зала. В нея беше препълнено и шумно, до стената стояха слушатели, музикантите настройваха инструментите, бяха се разположили из цялата зала. Срещу прозореца – платформа, там стоеше капото на кухнята (същевременно и капелмайстор), а белачите на картофи и отговорниците за ролвага[15] (забравих да ти напиша, че оркестърът по време на работа бели картофи и бута количките) започнаха да свирят. Едва успях да се настаня между втория кларинет и фагота. Там приклекнах до празния стол на първия кларинет и се отдадох на слушането. Не можеш да си представиш колко силно звучи симфоничният оркестър от трийсет души в голяма зала! Капелмайсторът дирижираше умерено, за да не удари с длан стената, и явно заплашваше онези, които свиреха фалшиво. Ще им покаже на тях, докато белят картофите. Тези в края на залата (в единия край барабани, в другия – басетля[16]) наваксваха както могат. Фаготът заглушаваше всичко, може би защото седях точно до него. Но басетлята! Петнадесет слушатели (повече не се побираха) се потапяха в музиката като познавачи и награждаваха оркестъра с оскъдни аплодисменти… Някой нарече нашия лагер Бетругслагер[17], лагер на измамите. Редкият жив плет при бялата сграда, дворът, който прилича на селски, табелата с надпис „баня“ бяха достатъчни, за да залъжат милиони хора, да ги измамят чак до смърт. Някакъв там бокс, някакви тревни площи при блоковете, две марки месечно за най-старателните затворници, горчица в бюфета, всяка седмица контрол на въшките и увертюрата към „Танкред“ стигаха, за да заблудят света и… нас. Тези там отвън си мислят, че това е ужасно, но все пак не е толкова зле, щом има и оркестър, и бокс, и тревни площи, и одеяла на леглата… Измамна е порцията хляб, към която трябва да прибавиш, за да оцелееш.
Измамно е и работното време, в което не е позволено да се говори, сяда, почива. Измамна е всяка непълна лопата пръст, която хвърляме върху насипа на канавката.
Гледай внимателно всичко това и не губи сили, когато ти е зле.
Защото може би ще трябва да дадем свидетелство от този лагер, от това време на измамите на живите хора и да застанем в защита на умрелите.
Веднъж отивахме на бригада до лагера. Оркестърът свиреше в такт с ходещите редици. Мина DAW[18] и десетки други бригади и чакаха пред портата: десет хиляди мъже. И тогава от FKL[19] пристигнаха камиони, пълни с голи жени. Жените протягаха ръце и викаха:
– Спасете ни! Отиваме в газа! Спасете ни!
И преминаха край нас, десет хиляди мъже в дълбоко мълчание. Нито един човек не се помръдна, нито една ръка не се вдигна.
Защото живите винаги имат право пред умрелите.
[…]
IX
Върнахме се вече. Отидох по старому към своя блок, намазах болните от краста с ментов чай, а днес рано измихме пода. След това застанах с умна физиономия край доктора, който правеше пункция. После взех последните две инжекции с пронтозил и ти ги изпратих. Най-накрая нашият блоков фризьор (като цивилен е бил реставратор край пощата в Краков), Хенек Либенфройнд, призна, че сега сигурно ще бъда най-добрият флегер сред литераторите.
Освен това през целия ден обикалям с писмото за теб. Писмото за теб – това са тези листи, но за да отидат където трябва, трябва нечии крака да ги занесат. И търся такива крака. Най-накрая намерих един чифт – в дълги, червени ботуши с връзки. Освен това краката имат черни очила, широкоплещести са и всеки ден ходят до FKL за детски трупове от мъжки пол. Те трябва да преминат през нашата шрайбщуба, нашата трупярна и нашият SDG[20] трябва собственоръчно да ги огледа. Светът се основава на реда или по-малко поетично – Ordnung muss sein[21].
Така че краката ходят до FKL и са доста дружелюбни към мен. Самите те, казват, имат жена в женския лагер и знаят колко е тежко. И затова ще занесат писмото ей така, за удоволствие. И мен ще заведат, ако се удаде случай. Тогава изпращам писмото веднага, а самият аз се старая да дойда при теб. Дори се чувствам в пътешественическо настроение. Приятелите ми ме съветват да взема одеяло и да го скрия, където трябва. С моя късмет и лагерната находчивост правилно разбират, че ще ме заловят при първата екскурзия. Освен ако нямам нечия протекция. Посъветвах ги да се намажат с перуански балсам за краста.
И освен това разглеждам пейзажа. Нищо не се е променило, само дето странно се е натрупала кал. Пролетта ухае. Хората ще се удавят в калта. От гората веднъж се усеща мирис на борове, а друг път на дим. Веднъж камионите превозват парцали, друг път мюсюлмани от Буна. Веднъж обяд за склада, друг път есесовци за смяна на стражата.
Нищо не се е променило. Вчера беше неделя, бяхме в лагера на проверка за въшки. Лагерните блокове са отвратителни през зимата! Мръсни легла, изметени утъпкани подове и застояла миризма на хора. Блоковете са натъпкани с хора, но няма нито една въшка. Ненапразно обезпаразитяването продължава по цяла нощ.
Тъкмо излизахме от блоковете след приключването на проверката, когато от кремото се връщаше зондеркомандо[22]. Бяха одимени, омазнени, огъваха се под тежките вързопи. Беше им позволено да вземат всичко освен злато, но именно него внасят най-много като контрабанда.
Малки групи се отделиха от блоковете, смесиха се с маршируващите редици и сграбчваха забелязаните пакети. Викове, проклятия и удари изпълваха въздуха. Най-накрая зондер изчезнаха в портата на своя двор, отделен със стена от останалата част на лагера. Скоро обаче евреите започнаха да се промъкват, за да търгуват, да уреждат нещо и да се посещават.
Спрях един от тях, приятел от нашата бивша бригада. Разболях се и попаднах в KB[23]. Той извади повече „късмет“ и попадна в зондер. Винаги е по-добре, отколкото да работиш с лопатата за купичка супа. Сърдечно протегна ръка.
– А, ти ли си? Нуждаеш ли се от нещо? Ако имаш ябълки…
– Не, нямам ябълки за теб – отговорих приятелски. – Още ли не си умрял, Аврам? Какво ново?
– Нищо интересно. Обгазихме чехкините.
– Знам и без да ми го казваш. А ти лично как си?
– Лично? Какво при мен може да бъде лично? Коминът, блоковете и отново коминът? Имам ли си някого тук? А, искаш да знаеш лично – измислихме нов начин за изгаряне в комина. Знаеш ли какъв?
Бях много любезно любопитен.
– Ами така, хващаме четири хлапета с коси, приближаваме им главите и подпалваме косите. След това си гори само и е гемахт[24].
– Поздравления – казах сухо и без ентусиазъм.
Разсмя се странно и ме погледна в очите:
– Е, флегер, у нас, в Аушвиц, трябва да се забавляваме както можем. Как иначе да издържим?
Сложи ръце в джобовете си и си тръгна, без да се сбогува.
Но това е лъжа и гротеска – както целият лагер, така и целият свят.
Превод от полски: КРИСТИЯН ЯНЕВ
[1] Lagerarzt (нем.) – лагерен лекар. С оглед на специфичния лагерен език са транскрибирани немскоезичните форми от оригиналния текст, бел. прев.
[2] Флегер – лагерен санитар, бел. прев.
[3] Язва на дванадесетопръстника (лат.), бел. прев.
[4] Крематориум, бел. прев.
[5] Женски затвор във Варшава, намиращ се в близост до затвора „Павяк“, бел. прев.
[6] Канада – името на един от лагерите в състава на Аушвиц-Биркенау, където се складират принадлежностите и ценностите, конфискувани от затворниците, бел. прев.
[7] От нем. Birkenweg, бел. прев.
[8] Zauna, в лагерния език – баня, бел. прев.
[9] Szrajbsztuba, в лагерния език – канцелария, бел. прев.
[10] Puff, в лагерния език – публичен дом, бел. прев.
[11] На алея „Шух“ във Варшава се помещава седалището на Гестапо, бел. прев.
[12] Strafkompanie (нем.) – блок на наказателната бригада, изпълняваща някои от най-тежките дейности в лагера, бел. прев.
[13] Гнойно възпаление на съединителната тъкан, бел. прев.
[14] Waschraum (нем.) – мокро помещение, умивалня, бел. прев.
[15] От Rollwagen (нем.) – количка, с която се превозват умрелите към крематориума, бел. прев.
[16] Басетля – беларуски народен струнен музикален инструмент, бел. прев.
[17] От нем. Betrugslager, бел. прев.
[18] Deutsche Ausrüstungswerke (нем.) – тежка бригада, изпълняваща военни поръчки за СС, бел. прев.
[19] Frauenkonzentrationslager (нем.) – женски концентрационен лагер, бел. прев.
[20] Sanitatsdienstgrade (нем.) – санитар от СС, бел. прев.
[21] Трябва да има ред (нем.), бел. прев.
[22] Sonderkommando (нем.) – специална бригада, съставена изцяло от евреи, която работи в крематориумите, бел. прев.
[23] Krankenbaum, абревиатура KB (нем.) – лагерна болница, бел. прев.
[24] Gemacht (нем.) – готово, направено, бел. прев.
